Земята може да побере само телата, душите не може - ТАТЯНА ЛОЛОВА
ТЪЖИНА: /САМИЧКА/ СВЯТ КАТО ЦВЯТ…
…Ей ги звездите, светят си. Една след друга, една до друга, цялото небе е на тях.
Накъде ли продължава това небе? Ми след тия звезди какво ли има нататък? Сигур отново звезди. Ама де им е краят, Боже? Имат ли край, както индивидът си има? Че оттатък това небе е другото, и третото, и седмото, ами след него?
Там ли седи Бог или има още нещо?
Какъв човек ли е тоя Господ, човек ли е или е нещо друго?
Така да остави място за всички в небето, за всичките си души. И никоя душа да не се загуби. Е, хей, чак отпреди хиляда години и повече!
Земята може да побере единствено телата, душите не може, та затуй това така хубаво го е измислил и сторил небето.
Кажи ми, Боже, кажи ми, бе – почине ли?
Тъй ли ще ме оставите тук, да си умра от любознание? Нищо по-лошо нема от човешкото любознание, така ме мъчи, така, че ми иде да се пукна!
Щом след тия звезди има други и още по-други, значи има и други земи. Ако ги им, дали има и там хора, дето си умират също като тукшните и душите им отиват в техните звезди…
Вода ли пият, бе, Боже, оней там хора, самун ядат ли? Мъчат ли се и те, преди да си умрат, имат ли си гробище?
Някой от тях върви ли да седи на тяхното гробище, както мене, кажи, Боже, че доста ме мъчи любознанието ми, още от малка…
Или горе звездите със звездите се срещат!
Чудна работа е тая, по-чудна от нея няма!
Не знам какво има, но кача ли се на небето, потеглям със звездата си да я видя, барем додето мога.
Питала съм и дамите, пък те ми викаха: „ Побъркваш се, Тъжино! “
Само тебе запитвам, Боже, кой те сътвори, имаш ли си татко, майка имаш ли си?
Пък що ли хората ги е боязън от гибелта? Ами тя е път за огромното небе, дето се не види и огромен път би трябвало да е, накъде ли води?
Като си умра я, свършва се и остарялото ни село.
Само новите хора ще останат в него, пък ний, старите, ще ги чакаме горе да си проживеят живота на земят и да дойдат при нас.
Сега животът различен стана. Младите не имат вяра, но това не е до религия или невяра. И да вярваш, и да не вярваш, разпорежда се различен с тебе, щом ти свърши животят на земята.
Ами ти, Тъжино, в този момент ти е часът!
Сбогом, мое село!
Тъй те оставям, къщо, на следващия ден, който пристигна в тебе, със здраве да си живее.
По тоя път ходех на равнищата, там ми останаха ръките.
Сбогом, мой път!
Ти, моя сенко, да останеш тука, повика ли някой, да му се обадиш!
И сърцето си оставям.
С мене си вземам очите.
Душата ми би трябвало оката да е.
из „ Татяна Лолова – Дневници и делници “
