Два конгреса – една цел
Сякаш те от дълго време играят танго, в което на водещите стъпки на едната дават отговор ответните стъпки на другата
Не зная до каква степен този останал от предишното лозунг приказва нещо на днешните българи, по тази причина ще поясня. В епохата преди 1989 година най-важните за социалистическите страни събития бяха конгресите на конституционно обвързаните с властта комунистически партии. На тях се правеха подробни доклади за постигнатото през отминалия интервал и се чертаеха смели вероятности за бъдещето, в което съществуваха проблеми, само че задачата постоянно беше светла. Конгресите се организираха в синхрон с централния източник на властта, тогава в Москва в лицето на Комунистическа партия на Съветския съюз. Затова най-голямата хвалба за висшия конгрес на Българска комунистическа партия беше той да се оприличи на съответния конгрес на Комунистическа партия на Съветския съюз. При тези правила на системата някой надарен български агитатор, както тогава се назоваха сегашните PR-експерти, роди крилатата фраза: „ Два конгреса – една цел “. Сиреч висшата оценка за нашия конгрес беше той
да върви в една линия с централния
Като всеки успешен израз и този надживя мотива, времето и епохата, като стана знак на подправеното показно единение.
Защо ли тази фраза от от дълго време отминалата ера ми пристигна мислено, до момента в който гледах впечатляващите фрагменти от последния върховен конгрес на партията ГЕРБ. При това, без значение че конгресът бе едвам четвърти за партията, че беше проведен в новото обществено пространство на Интер Еспо Център, а не в обичайния за сходни конгреси НДК, че събитието даже не се наричаше конгрес, а Четвърто постоянно отчетно-изборно делегатско заседание на Политическа партия ГЕРБ, че бе употребена нова технология за светлинните резултати и за късия филм, отдаден на триумфалната история на партията, че бе напълно в синьо, че доста приличаше на шоу посредством и на неподражаемия жанр на водача, а не на скучните казионни говорилни от конгресите на Българска комунистическа партия.
Откъде идва чувството за повтаряне, за това, че два конгреса могат да наподобяват като deja vu. Другият конгрес от това съпоставяне е извършеното месец по-рано съвещание на 43-ия конгрес на главната опозиционна мощ Българска социалистическа партия. То бе издържано в традициите на предшественичката Българска комунистическа партия в НДК, в обичайния червен цвят, въпреки и съобразено с новите действителности – тежкият президиум от предния проект бе сменен от немногоброен и непряк, предопределен по-скоро да поддържа конфликтната лидерка, в сравнение с да акцентира седящите там.
Както се вижда, разликите сред двата висши форума са доста, само че все пак
чувството за нещо към този момент забелязано и претърпяно е мощно
Моето пояснение за това е, че би трябвало да се вгледаме не във външния образ, а в същината. Тя е в неразривната връзка сред двете партии, въпреки и изглеждащи като протагонисти – едната е главната ръководеща и то от много време насам, а другата е главната опозиционна, също от много време насам. Сякаш те от дълго време играят танго, в което на водещите стъпки на едната дават отговор ответните стъпки на другата.
Действително, на откритите офанзиви на лидерката на Българска социалистическа партия, изречени на 28 октомври на съвещанието на конгреса на партията, ГЕРБ отговори мигновено с изключително съвещание на Изпълнителната си комисия още на 29 октомври. А на настоящето делегатско заседание на ГЕРБ в центъра на вниманието още веднъж бяха думите и дейностите на Българска социалистическа партия. Като мощно просрочен отговор на клетвата на лидерката Корнелия Нинова, че в никакъв случай няма да одобри ухажването на ГЕРБ и предложенията за присъединяване във властта, министър председателят Бойко Борисов отговори с не по-малко безапелационното, че ГЕРБ „ изрично не желае да се коалира с Българска социалистическа партия, освен през днешния ден, само че и в бъдеще, тъй като има непреодолими разлики “.
Но дали в реалност има толкоз „ непреодолими разлики ” сред двете партии?
Ако погледнем формалното им минало, като че ли е по този начин: едната е директен правоприемник на Българска комунистическа партия, която даже и когато си смени името на 3 април 1990 година след вътрешнопартиен референдум, си остана със същия членски състав, до момента в който ГЕРБ бе основан първо като гражданско съдружие през март 2006 година, а на 3 декември същата година се трансформира в партия. Гражданският му генезис е закодиран в наименованието: Граждани за европейско развиване на България, което не наподобява на партийно. Но ние към този момент свикнахме с какви ли не странни партийни имена с общ знаменател България: „ България без цензура “, „ Презареди БГ “, „ Демократи за мощна България “, „ Да България “. Същината на ГЕРБ обаче, тоест членският състав и управителните фрагменти, идваха не от цивилен структури, а от незабравимата Българска комунистическа партия. Така че тезата за „ непреодолими разлики “ може да се одобри единствено в светлината на непримиримата битка сред някогашни съпартийци.
Вярно е, че в идеологическо отношение ГЕРБ и Българска социалистическа партия
стоят на противоположни позиции –
първата е консервативно дясна, а втората умерено лява. Но това е в границите на много неразбираемото и постоянно хлъзгаво европейско разграничаване – ЕНП и ПЕС. Да, правилно, официално това са двете огромни европейски партии, ситуирани вляво и вдясно, само че от какво – от центъра. А те толкоз са се сближили към този център, че се допират. Това проличава освен от повтарящите се съществени положения в стратегиите им, само че и от договореностите им в Европейския парламент при избора на управителни органи, а и от огромните обединения (както се назовават дясно-левите правителства), които постоянно вършат. Германия е емблематична в това отношение, защото управлявалата до неотдавна огромна коалиция, която докара до неуспех в изборите както ХДС-ХСС, по този начин и ГСДП, има всички шансове да се възроди следващата година. При това там нито християндемократите, нито социалдемократите са някогашни комунисти. Така че и идейното разграничение сред ГЕРБ и Българска социалистическа партия наподобява прекомерно пресилено.
Всъщност това, което в действителност разделя и опълчва ГЕРБ и Българска социалистическа партия, е властта – едната е там, а другата не е. Затова и главната линия на разграничаване е по това кой и по какъв начин ръководи. За Българска социалистическа партия най-сетне стана ясно, че влизането във властта не може да стане през задната врата, тоест посредством инкорпорирането на обособени фрагменти в ръководството на ГЕРБ, по тази причина линията за отменяне на обединението наподобява обоснована. Ако искаш да бъдеш опция, не може скрито да сътрудничиш на съперника си (виж ориста на ГСДП).
По-трудно е разумно да се изясни заклинанието на ГЕРБ, че в никакъв случай няма да се коалира с Българска социалистическа партия. Мога да предположа, че е
проговорило честолюбието на безспорния водач
почувствал се афектиран от черната непризнателност на Нинова. Но има и по-смислено пояснение. Неслучайно ГЕРБ залагат все по-ясно на синия цвят. След като прикоткаха, използваха и изхвърлиха „ сините “, те към този момент се усещат същинските представители на десницата. Но в дългите години на прехода никой не е очаквал Съюз на демократичните сили да се коалира с Българска социалистическа партия, до момента в който при ГЕРБ това наподобява някак естествено. Това би трябвало да се промени, с цел да може ГЕРБ дефинитивно да скъса с аления си генезис и да се намести законно на освободеното от „ сините “ място. Сиреч, би трябвало да си откъсне „ опашката “, като съобщи неотстъпчивост към законния правоприемник на Българска комунистическа партия.
И най-после, коя е единната цел? Ами, властта. Това е общото сред двата конгреса, извършени един след различен. Затова на тях по-малко се говореше за съответни хрумвания за сегашно или бъдещо ръководство и доста повече за властта.
Не зная до каква степен този останал от предишното лозунг приказва нещо на днешните българи, по тази причина ще поясня. В епохата преди 1989 година най-важните за социалистическите страни събития бяха конгресите на конституционно обвързаните с властта комунистически партии. На тях се правеха подробни доклади за постигнатото през отминалия интервал и се чертаеха смели вероятности за бъдещето, в което съществуваха проблеми, само че задачата постоянно беше светла. Конгресите се организираха в синхрон с централния източник на властта, тогава в Москва в лицето на Комунистическа партия на Съветския съюз. Затова най-голямата хвалба за висшия конгрес на Българска комунистическа партия беше той да се оприличи на съответния конгрес на Комунистическа партия на Съветския съюз. При тези правила на системата някой надарен български агитатор, както тогава се назоваха сегашните PR-експерти, роди крилатата фраза: „ Два конгреса – една цел “. Сиреч висшата оценка за нашия конгрес беше той
да върви в една линия с централния
Като всеки успешен израз и този надживя мотива, времето и епохата, като стана знак на подправеното показно единение.
Защо ли тази фраза от от дълго време отминалата ера ми пристигна мислено, до момента в който гледах впечатляващите фрагменти от последния върховен конгрес на партията ГЕРБ. При това, без значение че конгресът бе едвам четвърти за партията, че беше проведен в новото обществено пространство на Интер Еспо Център, а не в обичайния за сходни конгреси НДК, че събитието даже не се наричаше конгрес, а Четвърто постоянно отчетно-изборно делегатско заседание на Политическа партия ГЕРБ, че бе употребена нова технология за светлинните резултати и за късия филм, отдаден на триумфалната история на партията, че бе напълно в синьо, че доста приличаше на шоу посредством и на неподражаемия жанр на водача, а не на скучните казионни говорилни от конгресите на Българска комунистическа партия.
Откъде идва чувството за повтаряне, за това, че два конгреса могат да наподобяват като deja vu. Другият конгрес от това съпоставяне е извършеното месец по-рано съвещание на 43-ия конгрес на главната опозиционна мощ Българска социалистическа партия. То бе издържано в традициите на предшественичката Българска комунистическа партия в НДК, в обичайния червен цвят, въпреки и съобразено с новите действителности – тежкият президиум от предния проект бе сменен от немногоброен и непряк, предопределен по-скоро да поддържа конфликтната лидерка, в сравнение с да акцентира седящите там.
Както се вижда, разликите сред двата висши форума са доста, само че все пак
чувството за нещо към този момент забелязано и претърпяно е мощно
Моето пояснение за това е, че би трябвало да се вгледаме не във външния образ, а в същината. Тя е в неразривната връзка сред двете партии, въпреки и изглеждащи като протагонисти – едната е главната ръководеща и то от много време насам, а другата е главната опозиционна, също от много време насам. Сякаш те от дълго време играят танго, в което на водещите стъпки на едната дават отговор ответните стъпки на другата.
Действително, на откритите офанзиви на лидерката на Българска социалистическа партия, изречени на 28 октомври на съвещанието на конгреса на партията, ГЕРБ отговори мигновено с изключително съвещание на Изпълнителната си комисия още на 29 октомври. А на настоящето делегатско заседание на ГЕРБ в центъра на вниманието още веднъж бяха думите и дейностите на Българска социалистическа партия. Като мощно просрочен отговор на клетвата на лидерката Корнелия Нинова, че в никакъв случай няма да одобри ухажването на ГЕРБ и предложенията за присъединяване във властта, министър председателят Бойко Борисов отговори с не по-малко безапелационното, че ГЕРБ „ изрично не желае да се коалира с Българска социалистическа партия, освен през днешния ден, само че и в бъдеще, тъй като има непреодолими разлики “.
Но дали в реалност има толкоз „ непреодолими разлики ” сред двете партии?
Ако погледнем формалното им минало, като че ли е по този начин: едната е директен правоприемник на Българска комунистическа партия, която даже и когато си смени името на 3 април 1990 година след вътрешнопартиен референдум, си остана със същия членски състав, до момента в който ГЕРБ бе основан първо като гражданско съдружие през март 2006 година, а на 3 декември същата година се трансформира в партия. Гражданският му генезис е закодиран в наименованието: Граждани за европейско развиване на България, което не наподобява на партийно. Но ние към този момент свикнахме с какви ли не странни партийни имена с общ знаменател България: „ България без цензура “, „ Презареди БГ “, „ Демократи за мощна България “, „ Да България “. Същината на ГЕРБ обаче, тоест членският състав и управителните фрагменти, идваха не от цивилен структури, а от незабравимата Българска комунистическа партия. Така че тезата за „ непреодолими разлики “ може да се одобри единствено в светлината на непримиримата битка сред някогашни съпартийци.
Вярно е, че в идеологическо отношение ГЕРБ и Българска социалистическа партия
стоят на противоположни позиции –
първата е консервативно дясна, а втората умерено лява. Но това е в границите на много неразбираемото и постоянно хлъзгаво европейско разграничаване – ЕНП и ПЕС. Да, правилно, официално това са двете огромни европейски партии, ситуирани вляво и вдясно, само че от какво – от центъра. А те толкоз са се сближили към този център, че се допират. Това проличава освен от повтарящите се съществени положения в стратегиите им, само че и от договореностите им в Европейския парламент при избора на управителни органи, а и от огромните обединения (както се назовават дясно-левите правителства), които постоянно вършат. Германия е емблематична в това отношение, защото управлявалата до неотдавна огромна коалиция, която докара до неуспех в изборите както ХДС-ХСС, по този начин и ГСДП, има всички шансове да се възроди следващата година. При това там нито християндемократите, нито социалдемократите са някогашни комунисти. Така че и идейното разграничение сред ГЕРБ и Българска социалистическа партия наподобява прекомерно пресилено.
Всъщност това, което в действителност разделя и опълчва ГЕРБ и Българска социалистическа партия, е властта – едната е там, а другата не е. Затова и главната линия на разграничаване е по това кой и по какъв начин ръководи. За Българска социалистическа партия най-сетне стана ясно, че влизането във властта не може да стане през задната врата, тоест посредством инкорпорирането на обособени фрагменти в ръководството на ГЕРБ, по тази причина линията за отменяне на обединението наподобява обоснована. Ако искаш да бъдеш опция, не може скрито да сътрудничиш на съперника си (виж ориста на ГСДП).
По-трудно е разумно да се изясни заклинанието на ГЕРБ, че в никакъв случай няма да се коалира с Българска социалистическа партия. Мога да предположа, че е
проговорило честолюбието на безспорния водач
почувствал се афектиран от черната непризнателност на Нинова. Но има и по-смислено пояснение. Неслучайно ГЕРБ залагат все по-ясно на синия цвят. След като прикоткаха, използваха и изхвърлиха „ сините “, те към този момент се усещат същинските представители на десницата. Но в дългите години на прехода никой не е очаквал Съюз на демократичните сили да се коалира с Българска социалистическа партия, до момента в който при ГЕРБ това наподобява някак естествено. Това би трябвало да се промени, с цел да може ГЕРБ дефинитивно да скъса с аления си генезис и да се намести законно на освободеното от „ сините “ място. Сиреч, би трябвало да си откъсне „ опашката “, като съобщи неотстъпчивост към законния правоприемник на Българска комунистическа партия.
И най-после, коя е единната цел? Ами, властта. Това е общото сред двата конгреса, извършени един след различен. Затова на тях по-малко се говореше за съответни хрумвания за сегашно или бъдещо ръководство и доста повече за властта.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ