Стара Варна: Изселването на българите от Румъния и първи впечатления
Своята история за Варна е разказал художникът Николай Трандов за Регионална Библиотека - Варна.
Николай Трандов е роден през 1930 година в Констанца и дружно със фамилията към 10 годишен се изселва от Добруджа във Варна през 1940 година
Това се случва след подписването от Румъния на Крайовската конвенция на 7 септември 1940 година, с която Южна Добруджа е върната на България и в действителност е възобновена границата, избрана от Берлинския контракт (1878 г.). След подписването на Крайовския контракт огромна част от българското население в Северна Добруджа е насила да се изсели.
По сведения на Данаил Бекяров, изтъкнат добрички юрист и консултант в Министерството на външните работи, преселването на българите, на което той е непосреден очевидец, е същинска покруса.
„ На пристанището в Тулча преди потеглянето на парахода с изселниците – написа Бекяров, – всички плачеха: мало и огромно, дами, мъже и деца. Картината беше страшна. Като че се намирахме пред някакво всеобщо многолюдно заравяне. ” Преселването на севернодобруджанци се оказва „ персонална покруса за всеки един от тях ”. Но макар всички неволи и компликации никой не се оплаква, никой не стачкува против българската страна, че е подписала контракт за насилственото им изселване.
Съкрушени от тъга по родните домове, те за последно се сбогуват с гробовете на своите майки, татковци и предшественици и потеглят към неизвестността. Керваните с бежанци, натоварени с движимо имущество, се придвижват към българската граница по три метода – със личен транспорт от каруци (около 17 хиляди души), с влакови композиции (около 38 хил.) и с параходи от Кюстенджа до Варненското пристанище или по р. Дунав до пристанищата в Тутракан и Силистра посредством моторните кораби „ Свищов ”, „ Русе ”, „ Лом ” и „ Видин ” (около 8 хил.).
Ето какво споделя варненският художник Николай Трендов:
" Изселването на българското население от Добруджа беше значим въпрос за страните, изключително за Румъния, която нямаше никакви права над тази територия в исторически аспект. Лишено от добре подредения си живот, популацията – изключително градското – понесе доста мъчно това пътешестване към неизвестността. Съдбите на доста хора потеглиха в нова посока, животът им се промени фрапантно, мнозина не можаха да се приспособят с новите условия и да прежалят оставеното обратно.
Такава беше и ориста на моите родители.
На паметния 18.11.1940 година, към седем часа сутринта, корабът “Бургас ” заобиколи нос “Калиакра ” и се насочи към Варна. Млади и остарели, децата – всички се скупчиха на палубата и с неспокойствие гледаха брега – тук отсега нататък щеше да бъде нашият дом.
Варна, България, 18 ноември 1940 година, 9 часа сутринта. Направих първата си стъпка на българска земя. С раздвоени усеща, любознание и интерес към нещо ново и непознато, а в това време с горест, си припомням родния град, останал с всичко изживяно до момента, роднините, приятелите, учебното заведение.
Първото нещо, което ме впечатли, бяха безбройните каручки, разнообразни по форма и евентуално по предопределение, с впрегнати магарета – това беше товарният превоз. Продавачи шумно предлагаха огромни гевреци, тънки и апетитни, каквито не бях виждал – огромни като колело на детска количка (сега към този момент няма такива). Но най-силно ме впечатли турската тирада. Говорейки едва български, изначало помислих, че това е някакъв необикновен български. По-късно баща ми изясни, че тук живеят доста турци, също гагаузи, говорещи на турски език, а България е освободена едвам преди към 60 години. Бях доста сюрпризиран.
Пред пристанището ни посрещнаха варненските родственици – чичовци, стринки, лели. И голяма навалица любопитни, пристигнали да видят “чужденците ”, новитe си съграждани. Критичните им погледи ни тормозиха още повече.
Като множеството градове от това време, Варна нямаше градски превоз. Тръгнахме пешком и с любознание се оглеждах в близост. Преценявах с детското си мозъче роднините – по какъв начин може този прошарен дядо, чичо Дони (на 55 години тогава), да е брат на красивия ми млад баща! Стринка Катя – дребна женичка, непрестанно бърше лицето си с дантелена кърпичка, двете братовчедки са прекомерно огромни – ще можем да си играем единствено с дребната.
Сравнявах улиците с тези в Констанца – нищо изключително, даже тук къщите са по-малки…, само че затаих мирис, очарован от гледката пред театъра с градинката в близост, часовниковата кула, военния клуб и пощата. И Катедралният храм! Да! Бях възхитен… не, изумен от величието му!
След време се срещнах и с останалите родственици. Започнах да опознавам и града. Като всички български градове от това време, Варна не беше огромен, само че преимуществото на морето и красивите естествени покрайнини му помогнаха бързо да се разраства. Градът, какъвто го видях за пръв път, се простираше на запад до канала – сегашната автогара. Гробищата и пандизът бяха отвън града, квартал “Трошево ” – много надалеч (там ходехме с госпожата на екскурзия), а “Владиславово ” (Паша кьой) беше независимо село.
На изток градът завършваше с другия канал – около Добруджанския квартал и Морско учебно заведение – и се вливаше в морето при офицерския плаж. След футболното игрище “Тича ” се редяха лозя, овощни градини, китни вилички, а до самия бряг, с аспект към морето – богаташки вили. Виница и Галата бяха прекомерно надалеч.
Постепенно се устройвахме. Татко стартира някаква търговия, мама беше стопанка, аз потеглих на учебно заведение. Настанихме се при чичо на ул. “Авксентий Велешки ”, покрай настоящия централен пазар, тогава една гола поляна с голяма дупка по средата, за най-голяма наслада на нас, децата. Лятно време това беше езеро, в което пускахме лодки, а зиме – ех, локвата замръзваше и … ето я нашата ледена пързалка. Кънки? Налъмите на майки и баби, снабдени с железни боклуци – шини с бодли от близката фабрика “Вулкан ”. А какви войни се водеха лятно време сред двете учебни заведения – “Арабаджиев ” и нашето “Цар Симеон ”!
Бяхме небогати и щастливи. Но стартира войната. Тогава търговците интензивно усилиха разносната търговия. Най-напред минаваха млекарите – каруците им бяха цялостни с гюмове прясно мляко и тави с кисело мляко. Подвикванията им, едновременно, ориентираха домакините – не всички имаха часовници. След тях – ето ги бозаджиите – с два гюма през рамо, за сладка и резлива боза, гюмче вода и чашка… И баничарите – със “сравнително ” чиста престилка през раменете и врата, преметната бъбрековидна тава, дълбока и с похлупак, с две дъна, изпод – разгорени въглища, с цел да са топли баничките и милинките и ароматът им да притегля мало и огромно. Следват зарзаватчиите и хлебарите – с бял и черен самун, и всеки търговец обикаля единствено региона си… Колегиално, нали? Ако се случи (често) някой да няма пари, взема, ще заплати в края на седмицата, когато му платят и на него. Минаваха и риболовци, вестникари, вехтошари… Всички тези търговци създаваха самобитен нюанс по улиците, а бяха и облекчение за жителите.
Дни, месеци, години се занизаха. Много нови другари (в квартала и училище) след първите усещания, доста нови кътчета се откриваха пред любознателния ми детски взор. И от ден на ден обиквах града, който ни беше приютил. "
Николай Трандов е роден през 1930 година в Констанца и дружно със фамилията към 10 годишен се изселва от Добруджа във Варна през 1940 година
Това се случва след подписването от Румъния на Крайовската конвенция на 7 септември 1940 година, с която Южна Добруджа е върната на България и в действителност е възобновена границата, избрана от Берлинския контракт (1878 г.). След подписването на Крайовския контракт огромна част от българското население в Северна Добруджа е насила да се изсели.
По сведения на Данаил Бекяров, изтъкнат добрички юрист и консултант в Министерството на външните работи, преселването на българите, на което той е непосреден очевидец, е същинска покруса.
„ На пристанището в Тулча преди потеглянето на парахода с изселниците – написа Бекяров, – всички плачеха: мало и огромно, дами, мъже и деца. Картината беше страшна. Като че се намирахме пред някакво всеобщо многолюдно заравяне. ” Преселването на севернодобруджанци се оказва „ персонална покруса за всеки един от тях ”. Но макар всички неволи и компликации никой не се оплаква, никой не стачкува против българската страна, че е подписала контракт за насилственото им изселване.
Съкрушени от тъга по родните домове, те за последно се сбогуват с гробовете на своите майки, татковци и предшественици и потеглят към неизвестността. Керваните с бежанци, натоварени с движимо имущество, се придвижват към българската граница по три метода – със личен транспорт от каруци (около 17 хиляди души), с влакови композиции (около 38 хил.) и с параходи от Кюстенджа до Варненското пристанище или по р. Дунав до пристанищата в Тутракан и Силистра посредством моторните кораби „ Свищов ”, „ Русе ”, „ Лом ” и „ Видин ” (около 8 хил.).
Ето какво споделя варненският художник Николай Трендов:
" Изселването на българското население от Добруджа беше значим въпрос за страните, изключително за Румъния, която нямаше никакви права над тази територия в исторически аспект. Лишено от добре подредения си живот, популацията – изключително градското – понесе доста мъчно това пътешестване към неизвестността. Съдбите на доста хора потеглиха в нова посока, животът им се промени фрапантно, мнозина не можаха да се приспособят с новите условия и да прежалят оставеното обратно.
Такава беше и ориста на моите родители.
На паметния 18.11.1940 година, към седем часа сутринта, корабът “Бургас ” заобиколи нос “Калиакра ” и се насочи към Варна. Млади и остарели, децата – всички се скупчиха на палубата и с неспокойствие гледаха брега – тук отсега нататък щеше да бъде нашият дом.
Варна, България, 18 ноември 1940 година, 9 часа сутринта. Направих първата си стъпка на българска земя. С раздвоени усеща, любознание и интерес към нещо ново и непознато, а в това време с горест, си припомням родния град, останал с всичко изживяно до момента, роднините, приятелите, учебното заведение.
Първото нещо, което ме впечатли, бяха безбройните каручки, разнообразни по форма и евентуално по предопределение, с впрегнати магарета – това беше товарният превоз. Продавачи шумно предлагаха огромни гевреци, тънки и апетитни, каквито не бях виждал – огромни като колело на детска количка (сега към този момент няма такива). Но най-силно ме впечатли турската тирада. Говорейки едва български, изначало помислих, че това е някакъв необикновен български. По-късно баща ми изясни, че тук живеят доста турци, също гагаузи, говорещи на турски език, а България е освободена едвам преди към 60 години. Бях доста сюрпризиран.
Пред пристанището ни посрещнаха варненските родственици – чичовци, стринки, лели. И голяма навалица любопитни, пристигнали да видят “чужденците ”, новитe си съграждани. Критичните им погледи ни тормозиха още повече.
Като множеството градове от това време, Варна нямаше градски превоз. Тръгнахме пешком и с любознание се оглеждах в близост. Преценявах с детското си мозъче роднините – по какъв начин може този прошарен дядо, чичо Дони (на 55 години тогава), да е брат на красивия ми млад баща! Стринка Катя – дребна женичка, непрестанно бърше лицето си с дантелена кърпичка, двете братовчедки са прекомерно огромни – ще можем да си играем единствено с дребната.
Сравнявах улиците с тези в Констанца – нищо изключително, даже тук къщите са по-малки…, само че затаих мирис, очарован от гледката пред театъра с градинката в близост, часовниковата кула, военния клуб и пощата. И Катедралният храм! Да! Бях възхитен… не, изумен от величието му!
След време се срещнах и с останалите родственици. Започнах да опознавам и града. Като всички български градове от това време, Варна не беше огромен, само че преимуществото на морето и красивите естествени покрайнини му помогнаха бързо да се разраства. Градът, какъвто го видях за пръв път, се простираше на запад до канала – сегашната автогара. Гробищата и пандизът бяха отвън града, квартал “Трошево ” – много надалеч (там ходехме с госпожата на екскурзия), а “Владиславово ” (Паша кьой) беше независимо село.
На изток градът завършваше с другия канал – около Добруджанския квартал и Морско учебно заведение – и се вливаше в морето при офицерския плаж. След футболното игрище “Тича ” се редяха лозя, овощни градини, китни вилички, а до самия бряг, с аспект към морето – богаташки вили. Виница и Галата бяха прекомерно надалеч.
Постепенно се устройвахме. Татко стартира някаква търговия, мама беше стопанка, аз потеглих на учебно заведение. Настанихме се при чичо на ул. “Авксентий Велешки ”, покрай настоящия централен пазар, тогава една гола поляна с голяма дупка по средата, за най-голяма наслада на нас, децата. Лятно време това беше езеро, в което пускахме лодки, а зиме – ех, локвата замръзваше и … ето я нашата ледена пързалка. Кънки? Налъмите на майки и баби, снабдени с железни боклуци – шини с бодли от близката фабрика “Вулкан ”. А какви войни се водеха лятно време сред двете учебни заведения – “Арабаджиев ” и нашето “Цар Симеон ”!
Бяхме небогати и щастливи. Но стартира войната. Тогава търговците интензивно усилиха разносната търговия. Най-напред минаваха млекарите – каруците им бяха цялостни с гюмове прясно мляко и тави с кисело мляко. Подвикванията им, едновременно, ориентираха домакините – не всички имаха часовници. След тях – ето ги бозаджиите – с два гюма през рамо, за сладка и резлива боза, гюмче вода и чашка… И баничарите – със “сравнително ” чиста престилка през раменете и врата, преметната бъбрековидна тава, дълбока и с похлупак, с две дъна, изпод – разгорени въглища, с цел да са топли баничките и милинките и ароматът им да притегля мало и огромно. Следват зарзаватчиите и хлебарите – с бял и черен самун, и всеки търговец обикаля единствено региона си… Колегиално, нали? Ако се случи (често) някой да няма пари, взема, ще заплати в края на седмицата, когато му платят и на него. Минаваха и риболовци, вестникари, вехтошари… Всички тези търговци създаваха самобитен нюанс по улиците, а бяха и облекчение за жителите.
Дни, месеци, години се занизаха. Много нови другари (в квартала и училище) след първите усещания, доста нови кътчета се откриваха пред любознателния ми детски взор. И от ден на ден обиквах града, който ни беше приютил. "
Източник: moreto.net
КОМЕНТАРИ