Светлана Проданова-Каменова: В алпинизма и пътя към Еверест ...
Светлана Проданова-Каменова е сестра на Мариана Проданова- Масларова и племенница на Христо Проданов. Тя е родена в Карлово. Завършила е междинното си обучение в Руската езикова гимназия " Иван Вазов “ в Пловдив, а висшето си - в Софийския университет " Климент Охридски “, компетентност " Право ". По специалност е юрист с богата процедура и осведоменост в региона на правото и културата. Част от нейните ползи отвън специалността са пътешествията и книгите.
Светлана Проданова-Каменова, юрист, сестра на Мариана Проданова-Масларова
- Госпожо Проданова, нарекоха житейския път на Христо Проданов " Жестокия път ", по името на маршрута, който той избра към Еверест. Как бихте нарекли пътя на Мариана Масларова - първата българка, стъпила на най-високия връх, племенница на Христо Проданов и ваша сестра?
- Държа да бъдем правилни по отношение на обстоятелствата и да кажем, че първата българка, за която има доказателства, че е изкачила Еверест, е Петя Колчева. При изкачването си на върха, Мариана е била забелязана от известния новозеландски планинар и един от най-хубавите водачи на експедиции на Еверест Ръсел Брайс на височина към 8680 м. По мнение на наши алпинисти, взели участие по същото време в българската експедиция, които познават доста добре качествата и характера на Мариана, тя най-вероятно е изкачила върха. След това никой не я е виждал.
Това изявление ще бъде друго от други сходни, тъй като в него ще „ взе участие “ и Мариана - ще отговоря на въпросите, като ще употребявам нейните есета, разкази и прелестни стихове, в които е изляла душата си, разкрила е своите прекарвания, желания, премеждия, фантазии.
Бих нарекла нейния път към Еверест Духовния път. Да се приказва за нея, е мъчно и доста отговорно, тъй като, без пресилване, тя е цялостен космос -необятен, бездънен, комплициран, чужд. Целият ѝ умишлен живот е отдаден на себепознанието, усъвършенстването, духовното израстване, устрема да потвърди неограничените сили, благоприятни условия и воля на индивида.
Пътят към най-високия връх на Земята беше еманация на нейната същност
Малко преди да замине за Еверест, написа стихотворение, което удостоверява моето чувство за нейния път:
На Еверест като във храм ще стъпя,
а не като във мразовит пантеон.
Душата си с огньове ще окъпя
и ария, знам, нечувана ще пей.
За Еверест не потеглям с алпинизъм
Живота да одухотворявам и прахосвам,
а с нов нравствен оптимизъм
да се пречистя и се обновя.
- Кога и по какъв начин Мариана избра алпинизма за собствен път и своя орис? Как са се родили и формирали нейната обич към планината, скалите, цветята и стремежът към върховете?
- За всичко това намирам отговор в едно нейно „ изявление със себе си “, което е написала, когато е била на 27 години. В него тя споделя: „ В алпинизма попаднах като в една детска игра. Не знаех за какво отивам при скалите. Може би ме очароваше повече мирисът на здравец, люляци, бели бъзуняци и разбушувани водопади по карловската Стара река, дълбоките вирове, в които се гмуркахме след играта по ухаещите на билки и мокър мъх скали. Едно петнадесетгодишно момиче откриваше само в осанките на мощните и изгорели от планинското слънце мъже чара на тогавашните харамии. Измисляше с дръзки мечти един недействителен, привлекателен свят, в който господства Доброто - само и неподвластно на нищо. Свят, в който за дребните уродливи пристрастености няма междина “.
А когато е била единствено на пет години, нашият чичо Христо Проданов я е завел на скалите над карловския водопад Сучурум и споменът ѝ е за претърпяно мощно неспокойствие, провокирано от хубостта на планината и водата, породило огромната ѝ обич към природата и върховете вечно. За този миг тя е написала: „ Тази жадност в мене подпалена ме разпъна накръст и до дъно “. Мариана имаше способността да се радва на дребните неща - на красивите камъчета, цветята, пясъка по сипеите, водата в реката.
След изкачването на най-високия връх в Андите - Аконкагуа (6961 м), през 1987 година тя споделя: „ Върховете бяха за мене фантазии. Сега станаха плътта на моите дни “.
За нея алпинизмът
беше не просто спорт, а метод на живот, метод да съществува.
А срещата с природата я въодушевяваше да твори - да написа, да рисува, да сътворява дървени статуи.
С Христо Христов
- Кога и по какъв начин бе първото ѝ катерене и каква бе нейната страст от първото нанагорнище? Как Христо Проданов гледаше на нейния избор да се посвети на алпинизма? Имаха ли общи изкачвания, какви бяха неговите препоръки и рекомендации?
- Връзката сред Мариана и Христо Проданов беше доста мощна. Той я поддържаше в желанието и устрема ѝ да се занимава с алпинизъм, само че двамата нямат общи изкачвания. Знаейки, че тя написа, ѝ беше завещал да написа за него и тя го направи. След изкачването на Еверест и неговата крах тя се посвети на това да събере мемоари за него от близки и другари, фотоси и изявления и те, както и нейните прекарвания, размисли и стихове, отдадени на него, са намерили място в специфичен дневник, който имам щастието да запазвам и постоянно прелиствам. Написаното в него свидетелства за огромната ѝ любов към него, какъв брой мощно въздействие е оказал той, неговият темперамент и мощ, както и неговото нанагорнище на Еверест върху нея самата, давайки ѝ тласък да избере същия път. В дневника тя е написала: „ След Еверест ти ще имаш още доста върхове. Всички мои върхове ще бъдат и твои. Аз се изкачвам на тях с твоя лик и с мисълта за тебе! “.
Рисунка на Мариана Проданова-Масларова
- Вие сте израснали дружно, каква беше връзката на Мариана със фамилията и с Карлово?
- Ние сме три сестри. Израснахме в едно доста заедно семейство, отгледани от любящи родители. Имахме чудно детство - с Мариана разликата ни е дребна и множеството мемоари от този момент са свързани с нея. Като дребни участвахме в летни команди - времето ни минаваше в доста игри, надпревари, четене на книги, образуване на театрални постановки за родителите ни, помагане на възрастни хора при потребност. Още тогава тя беше водач - доста ѝ се удаваше да ни провежда, да измисля разнообразни занимания, беше доста изобретателна. Сутрин преди учебно заведение с нея тренирахме - правехме кросове до местността Пантелеймон или на стадиона. Като дребни се занимавахме с едни и същи спортове - лека атлетика и туристическо насочване. Заедно ходехме на надпревари.
Почти постоянно печелеше първите места
Връзката ни беше доста мощна и се резервира такава до края - постоянно сме се търсили, подкрепяли, помагали, преживявали доста събития дружно. По-късно, когато имаше свое семейство и идваше през лятото в Карлово, доста обичахме да вършим кекс с боровинки, да пием безкрайно количество кафе и да си поддържаме връзка, всяка споделяйки какво ѝ се е случило, коя книга чете и какво я вълнува. С часове сме обсъждали Карлос Кастанеда и Херман Хесе. Тя ми беше като майка - насочваше ме къде да изучавам, какво да последвам, по какъв начин да се приготвям, кои създатели да чета. Чувстваше се виновна към мен и другата ни сестра за нашето обучение и развиване. Много съм ѝ признателна за това.
По пътя към върха
С татко ни имаше съществени спорове, тъй като той не ѝ позволяваше да се занимава с алпинизъм. Спомням си, когато беше ученичка в техникума в Карлово, в петък заран го изчакваше да замине на работа, грабваше раницата, след това я скриваше в двора на учебното заведение и след часовете заминаваше да катери. И майка не беше съгласна с това, само че тя гледаше метафизичен на нещата, знаейки, че няма мощ, която да спре Мариана да се катери, и оставяше нещата да се случват, както тя е решила.
А що се отнася до Карлово, това за нея е огромната ѝ обич - толкоз доста обичаше да идва в родното си място, да тича в планината, да върви да катери по скалите над водопада Сучурум. Имаше си и същински другари, с които общуваше пълноценно и беше щастлива от това.
За Карлово Мариана написа доста стихове, някои от които са намерили място в първата ѝ стихосбирка „ Сучурум “. Нарича го „ неповторимо “, „ ти си ми и подарък, и лек, и зложелател, само че само си в този свят “. И още: „ ти за мен живот си, град безценен мой! “, както и „ мой космос и галактика, слънчице в моята душа “.
Рисунка на Мариана Проданова-Масларова
- Кои са значимите върхове в нейния път в алпинизма?
- Мариана изкачи доста върхове и стени в Европа, Азия, Южна и Северна Америка, в множеството случаи дружно със брачна половинка си Иван Масларов и Николай Петков. Ето някои от тях: Дих Тау (5200 м) в Кавказ през 1983 година, Пти Дрю (3773 м) в Алпите по пътя на Пиер Ален през 1984 година, връх Комунизъм (7495 м) в Памир през 1987 година, Матерхорн (4471 м) в Алпите по италианския път през 1987 година, Аконкагуа (6961 м) в Андите през 1987 година, Маккинли (6194 м) през 1988 година
Беше играч от националния тим на България по спортно катерене с доста оценки. Всички свои прекарвания по време на тези изкачвания е описала в своите дневници, които ни остави, като разказите ѝ са живи, доста прочувствени и вълнуващи. Много се бях впечатлила от това, което ми описа за Андите - за цветовете на планината и реките. Ето какво е написала: „ Нарекох я Пясъчната планина. Разноцветни скали, изтичащи в сипеи. Залези, обливащи трошащите се зъбери с нереални, извънземни цветове. Долини, трещящи с грохота на настръхнали свлачища. Реката, разлята в жилещи с бученето си пипала от кални води “.
В Хималаите към Еверест
- Вероятно всеки планинар живее с фантазията за Еверест и се готви за това нанагорнище. Как беше с Мариана?
- Мариана мечтаеше за Еверест още преди нашият чичо Христо Проданов да се качи. Тя искаше непременно да отиде в Хималаите, да усети онази странна сила, която тази планина излъчва. Интересуваше се от източната философия и от всичко написано за мистичното място Шамбала. Искаше да изживее нещо необикновено. Четеше книгите на Елена Блаватска и Рьорих. Мисля, че Еверест ѝ стана съответна цел след изкачването му от чичо, въпреки че не говореше пред нас за това -
прекалено тежко преживявахме в нашето семейство неговата загуба
и тя не искаше в допълнение да ни травмира. Смятам, че нейното предпочитание да отиде там е подбудено напълно от устрема ѝ за развиване, опознаване на самата себе си, приемане на отговори за смисъла на живота и напъните, които вършим всекидневно.
- Как се приготвяше за този път към най-високия връх на Земята?
- Бях очевидец на нейната физическа подготовка за Еверест. Всеки ден или тичаше в Южния парк в София минимум по 2 часа, или до Черни връх на Витоша. А когато беше в Карлово, тичаше до билото на Стара планина и назад. Много хора си я спомнят по този начин. Правеше и силови тренировки. Специално внимание отделяше на храната. Тя сама си провежда експедицията до Еверест - намиране на средства, обезпечаване на екипировка и храна, превоз, наемане на шерп, събиране на информация за най-малките детайлности към едно такова нанагорнище във високата планина. Чета дневниците ѝ преди заминаването ѝ за Хималаите, в които е отбелязвала и най-малките детайлности към подготовката, и не мога да не се възхитя на силата ѝ да се оправи с всички проблеми и въпроси. И се сещам за казаното от Христо Проданов: „ Там, където има воля, има и път “.
Върховете я обичат
- Какво се е случило през май 2004 година, в дните след тръгването ѝ за Непал?
- В тези дни, въпреки и рядко, с нея поддържахме връзка по телефона. Осведомяваше ме по какъв начин се движи по маршрута, по какъв начин прави адаптацията, с кого поддържа връзка в базовия лагер, какви са връзките в нейната експедиция. Сподели ми, че няма никакви проблеми с височината, че се усеща добре и в кондиция. Зная, че хора от непознати експедиции по същото време
са я наричали „ момичето с красивата усмивка “,
тъй като е била доста блага и усмихната, запаметяваща се.
Зная, че нейният шерп я е предизвестил, че ще бъде с нея единствено до четвърти лагер и няма да я придружи в офанзивата на върха, защото неговият татко е умрял на Еверест и той е дал заричане пред майка си, че няма да го изкачва. Въпреки това тя е взела решение да нападна върха сама. Типично в неин жанр -нищо не може да я разколебае или откаже.
Мариана носеше огромно сърце, беше добра и състрадателна, искаше да оказва помощ на другите. В нейната експедиция участваха семейство бразилци. По-късно те са разказали, че в деня на изкачването на Еверест са я следили с бинокъл, че дълго е стояла до тялото на нашия планинар Христо Христов, който почина по същото време след слизането си от върха. Двамата са били доста близки и несъмнено доста е страдала да го види по този метод.
Предполагам, че изборът на дата за изкачването на Еверест не е инцидентен - 24 май. Мариана търсеше смисъла на всяко едно нещо, което се случваше или трябваше да се случи, и изпълваше със смисъл дейностите си. Искала е точно на тази светла дата да стигне фантазията си.
- Каква бе последната ви среща?
- Вечерта преди нейното тръгване бяхме в дома ѝ дружно с най-близките ѝ хора и другари. Помолих я да ми обещае, че няма да рискува, че ще се пази и ще се върне при нас. Сутринта я изпратихме на летището. След това се чувахме, въпреки и рядко, по телефона. Никога няма да не помни последния ни диалог - обади ми се от базовия лагер няколко дни преди да тръгне към върха, и последното, което ѝ
казах, преди да затвори, беше „ обичам те “.
Дълго време след нейното изгубване (тъй като никой не я е видял след последната среща на Ръсел Брайс с нея) се надявахме, че може да се появи. Имаше догатки, че може да я слязла по различен маршрут, че може да е потърпевша при рухване и някой да ѝ е оказал помощ да се възвърне. Каквото и да се е случило, за нас тя е жива - със своите стихове, които е оставила, и със загатна за богатата ѝ психика, огромната добрина и мощ.
Мариана е написала близо 850 стихотворения, дребна част от които са оповестени в двете ѝ стихосбирки - „ Сучурум “, излязла през 2000 година, и „ Не унивайте, аз живея “, 2008 година Те са плод на нейната мъдрост и сензитивност. Самата тя е споделила: „ Ако би трябвало да обобщя - стиховете ми са плод на охота в търсенето на смисъл, осъзнаване и развиване на личната ми персона. Защото това е отговорност на всяко едно човешко създание в каквато и орис и условия да се намира “.
Мариана имаше дарбата освен да написа. Тя обичаше да рисува и да опитва с разнообразни техники, които сама измисляше. Имаше богато въображение, което ѝ помагаше за това. Любима тематика ѝ бяха върховете, щъркелите и водопадът Сучурум в родния град Карлово. А като по-малка правеше дървени статуи от клечки, корени, клончета на дървета и шубраци, които фантазията ѝ превръщаше в разнообразни фигури.
Искам да споделя един стих, който изключително одобрявам и който показва значително нейната същина и желания:
Моноспектакъл е постоянно живота.
Майсторски ще го играя.
Искам да стигна най-звездната кота.
Аплодисменти и в парадайса!
Доц. Сандю Бешев: Вярвам, че е стигнала върха като чичо си
Снимка от Валентина Биларева
След листата, който съм поместил в книгата си „ България на крачка от Хималайската корона ”, вписваме и Мариана Проданова-Масларова (22.05.2004 година???), като слагаме въпросителни, защото никой нито удостовери, нито отхвърли опцията тя да е стигнала върха. Мариана бе участничка в интернационална комерсиална експедиция и е последна, която в предмусонния интервал на 2004 година потегля към върха. Срещната е от слизащи алпинисти, един от които дава следните данни за нея: „ Срещнах я в границите над 8760 метра. Движеше се постепенно, като постоянно падаше, само че ставаше и още веднъж продължаваше ”. След това пада мъгла и никой повече не я вижда. Разговарях с съвсем всички участници в българската експедиция. Повечето от тях смятат, че тя е съумяла, а нещастието е станало на слизане.
Познавам я добре и считам, че от тази височина тя няма да пропусне шанса да стъпи на 8848-те метра. Вписвам името ѝ в листата на българите, изкачили Еверест, с три въпросителни, като одобрявам отговорността, че в случай че не е била на върха, грешката е моя. Нямам обаче право да ѝ лишава триумфа, в случай че тя е била там, където преди 20 години е бил нейният чичо...
Николина Канарова, ваятел: Поглежда мечка в очите на няколко метра от себе си
Нашето другарство с Мариана и фамилията на татко ѝ Продан Проданов, брата на Христо Проданов, стартира, когато Христо беше изкачил връх Лхотце в Хималаите и се заприказва за експедицията за нанагорнище на Еверест. Бяхме станали към този момент доста близки, Мариана непрестанно говореше за изключителните алпинистки умения и достижения на чичо си и се стремеше да върви по неговия път.
По стичане на събитията нашето ателие се намираше на към 200 метра от тяхната къща и това беше опция да се виждаме постоянно, когато Мариана си идваше в Карлово. Водехме безкрайни диалози - за смисъла на изкуството и живота, за силата и опциите на индивида, за човешките добродетели и пороци, за духа и душата, за моралните полезности, за силата на мисълта, за разнообразни духовни практики, най-много за Божествената истина и Големия път на индивида към духовно развиване и съвършенство, и още доста.
Беше разкрила силата на вярата във висшия основател Бог и пожела да ѝ бъда кръстница. Тя беше възторжена и чиста по душа, упорита и смела, въодушевена и търсеща истината, само че вярата ѝ даде самообладание, резистентност и достойнство. Това не беше сляпа безпросветна религия, а надълбоко осъзнато преосмисляне на Божествената същина по законите на вселената.
Спомням си един път, когато тренираше за следващия маратон, беше избрала най-трудния маршрут тук, на Балкана, в обичаното Карлово. Този маршрут, който елементарните туристи изминаваха за 4-5 часа, тя го пробяга за час и 15 минути. По същия маршрут, веднъж в разгара на тези тренировки, се случва нещо извънредно и едвам по-късно става и ужасно. На връщане чува, че по сипея зад нея някой слиза и издава странни звуци, като че ли някой се закача с нея и нещо като че ли ръмжи, само че взема решение да не обръща внимание. Когато се обръща, се вцепенява - на пътеката, на няколко метра от нея, е слязла мечка. За секунда двете се гледат, след което Мариана бързо се опомня, мощно изкрещява, мечката също изревава и двете хукват да бягат - мечката нагоре, Мариана надолу. Като се видяхме, към този момент през смях описа, че е покрила всички международни върхове по тичане на кръстосан терен.
Нейната насоченост и мощно предпочитание да преодолее всичко по пътя към реализиране на фантазиите си за подчинение на нови върхове я правеше упорита, твърда и неотстъпчива до прекаленост, само че имаше нежна душа и положително сърце, което смекчаваше другояче суровите ѝ проявления. В очите ѝ се четеше всичко, погледът ѝ - открит и изпитателен, излъчваше и мощ, и деликатност. Участието ѝ в десетки надпревари не беше повлияно от награди и почести. Тя подаряваше трофеите си на близки и другари, а стремежът ѝ бе за приучване и извисяване.
Щом я опознае, човек не можеше да не заобича Мариана - грижлив, безрезервен и правилен другар, на който може абсолютно да се има вяра и разчита.
Рисуваше и пишеше стихове.
Моята религия за Божествения генезис на индивида и безсмъртието на човешката душа не се трансформира и по тази причина не мога да приказвам в минало свършено време за Мариана. Това, че ние не умеем да поддържаме връзка непосредствено с нея и не можем да я забележим, си е наш проблем, само че някои хора могат. Тези, които могат, споделят, че сребърната нишка, която свързва душата с физическото тяло, не е прекратена, и аз имам вяра, че тя е някъде там.
Светлана Проданова-Каменова, юрист, сестра на Мариана Проданова-Масларова
- Госпожо Проданова, нарекоха житейския път на Христо Проданов " Жестокия път ", по името на маршрута, който той избра към Еверест. Как бихте нарекли пътя на Мариана Масларова - първата българка, стъпила на най-високия връх, племенница на Христо Проданов и ваша сестра?
- Държа да бъдем правилни по отношение на обстоятелствата и да кажем, че първата българка, за която има доказателства, че е изкачила Еверест, е Петя Колчева. При изкачването си на върха, Мариана е била забелязана от известния новозеландски планинар и един от най-хубавите водачи на експедиции на Еверест Ръсел Брайс на височина към 8680 м. По мнение на наши алпинисти, взели участие по същото време в българската експедиция, които познават доста добре качествата и характера на Мариана, тя най-вероятно е изкачила върха. След това никой не я е виждал.
Това изявление ще бъде друго от други сходни, тъй като в него ще „ взе участие “ и Мариана - ще отговоря на въпросите, като ще употребявам нейните есета, разкази и прелестни стихове, в които е изляла душата си, разкрила е своите прекарвания, желания, премеждия, фантазии.
Бих нарекла нейния път към Еверест Духовния път. Да се приказва за нея, е мъчно и доста отговорно, тъй като, без пресилване, тя е цялостен космос -необятен, бездънен, комплициран, чужд. Целият ѝ умишлен живот е отдаден на себепознанието, усъвършенстването, духовното израстване, устрема да потвърди неограничените сили, благоприятни условия и воля на индивида.
Пътят към най-високия връх на Земята беше еманация на нейната същност
Малко преди да замине за Еверест, написа стихотворение, което удостоверява моето чувство за нейния път:
На Еверест като във храм ще стъпя,
а не като във мразовит пантеон.
Душата си с огньове ще окъпя
и ария, знам, нечувана ще пей.
За Еверест не потеглям с алпинизъм
Живота да одухотворявам и прахосвам,
а с нов нравствен оптимизъм
да се пречистя и се обновя.
- Кога и по какъв начин Мариана избра алпинизма за собствен път и своя орис? Как са се родили и формирали нейната обич към планината, скалите, цветята и стремежът към върховете?
- За всичко това намирам отговор в едно нейно „ изявление със себе си “, което е написала, когато е била на 27 години. В него тя споделя: „ В алпинизма попаднах като в една детска игра. Не знаех за какво отивам при скалите. Може би ме очароваше повече мирисът на здравец, люляци, бели бъзуняци и разбушувани водопади по карловската Стара река, дълбоките вирове, в които се гмуркахме след играта по ухаещите на билки и мокър мъх скали. Едно петнадесетгодишно момиче откриваше само в осанките на мощните и изгорели от планинското слънце мъже чара на тогавашните харамии. Измисляше с дръзки мечти един недействителен, привлекателен свят, в който господства Доброто - само и неподвластно на нищо. Свят, в който за дребните уродливи пристрастености няма междина “.
А когато е била единствено на пет години, нашият чичо Христо Проданов я е завел на скалите над карловския водопад Сучурум и споменът ѝ е за претърпяно мощно неспокойствие, провокирано от хубостта на планината и водата, породило огромната ѝ обич към природата и върховете вечно. За този миг тя е написала: „ Тази жадност в мене подпалена ме разпъна накръст и до дъно “. Мариана имаше способността да се радва на дребните неща - на красивите камъчета, цветята, пясъка по сипеите, водата в реката.
След изкачването на най-високия връх в Андите - Аконкагуа (6961 м), през 1987 година тя споделя: „ Върховете бяха за мене фантазии. Сега станаха плътта на моите дни “.
За нея алпинизмът
беше не просто спорт, а метод на живот, метод да съществува.
А срещата с природата я въодушевяваше да твори - да написа, да рисува, да сътворява дървени статуи.
С Христо Христов
- Кога и по какъв начин бе първото ѝ катерене и каква бе нейната страст от първото нанагорнище? Как Христо Проданов гледаше на нейния избор да се посвети на алпинизма? Имаха ли общи изкачвания, какви бяха неговите препоръки и рекомендации?
- Връзката сред Мариана и Христо Проданов беше доста мощна. Той я поддържаше в желанието и устрема ѝ да се занимава с алпинизъм, само че двамата нямат общи изкачвания. Знаейки, че тя написа, ѝ беше завещал да написа за него и тя го направи. След изкачването на Еверест и неговата крах тя се посвети на това да събере мемоари за него от близки и другари, фотоси и изявления и те, както и нейните прекарвания, размисли и стихове, отдадени на него, са намерили място в специфичен дневник, който имам щастието да запазвам и постоянно прелиствам. Написаното в него свидетелства за огромната ѝ любов към него, какъв брой мощно въздействие е оказал той, неговият темперамент и мощ, както и неговото нанагорнище на Еверест върху нея самата, давайки ѝ тласък да избере същия път. В дневника тя е написала: „ След Еверест ти ще имаш още доста върхове. Всички мои върхове ще бъдат и твои. Аз се изкачвам на тях с твоя лик и с мисълта за тебе! “.
Рисунка на Мариана Проданова-Масларова
- Вие сте израснали дружно, каква беше връзката на Мариана със фамилията и с Карлово?
- Ние сме три сестри. Израснахме в едно доста заедно семейство, отгледани от любящи родители. Имахме чудно детство - с Мариана разликата ни е дребна и множеството мемоари от този момент са свързани с нея. Като дребни участвахме в летни команди - времето ни минаваше в доста игри, надпревари, четене на книги, образуване на театрални постановки за родителите ни, помагане на възрастни хора при потребност. Още тогава тя беше водач - доста ѝ се удаваше да ни провежда, да измисля разнообразни занимания, беше доста изобретателна. Сутрин преди учебно заведение с нея тренирахме - правехме кросове до местността Пантелеймон или на стадиона. Като дребни се занимавахме с едни и същи спортове - лека атлетика и туристическо насочване. Заедно ходехме на надпревари.
Почти постоянно печелеше първите места
Връзката ни беше доста мощна и се резервира такава до края - постоянно сме се търсили, подкрепяли, помагали, преживявали доста събития дружно. По-късно, когато имаше свое семейство и идваше през лятото в Карлово, доста обичахме да вършим кекс с боровинки, да пием безкрайно количество кафе и да си поддържаме връзка, всяка споделяйки какво ѝ се е случило, коя книга чете и какво я вълнува. С часове сме обсъждали Карлос Кастанеда и Херман Хесе. Тя ми беше като майка - насочваше ме къде да изучавам, какво да последвам, по какъв начин да се приготвям, кои създатели да чета. Чувстваше се виновна към мен и другата ни сестра за нашето обучение и развиване. Много съм ѝ признателна за това.
По пътя към върха
С татко ни имаше съществени спорове, тъй като той не ѝ позволяваше да се занимава с алпинизъм. Спомням си, когато беше ученичка в техникума в Карлово, в петък заран го изчакваше да замине на работа, грабваше раницата, след това я скриваше в двора на учебното заведение и след часовете заминаваше да катери. И майка не беше съгласна с това, само че тя гледаше метафизичен на нещата, знаейки, че няма мощ, която да спре Мариана да се катери, и оставяше нещата да се случват, както тя е решила.
А що се отнася до Карлово, това за нея е огромната ѝ обич - толкоз доста обичаше да идва в родното си място, да тича в планината, да върви да катери по скалите над водопада Сучурум. Имаше си и същински другари, с които общуваше пълноценно и беше щастлива от това.
За Карлово Мариана написа доста стихове, някои от които са намерили място в първата ѝ стихосбирка „ Сучурум “. Нарича го „ неповторимо “, „ ти си ми и подарък, и лек, и зложелател, само че само си в този свят “. И още: „ ти за мен живот си, град безценен мой! “, както и „ мой космос и галактика, слънчице в моята душа “.
Рисунка на Мариана Проданова-Масларова
- Кои са значимите върхове в нейния път в алпинизма?
- Мариана изкачи доста върхове и стени в Европа, Азия, Южна и Северна Америка, в множеството случаи дружно със брачна половинка си Иван Масларов и Николай Петков. Ето някои от тях: Дих Тау (5200 м) в Кавказ през 1983 година, Пти Дрю (3773 м) в Алпите по пътя на Пиер Ален през 1984 година, връх Комунизъм (7495 м) в Памир през 1987 година, Матерхорн (4471 м) в Алпите по италианския път през 1987 година, Аконкагуа (6961 м) в Андите през 1987 година, Маккинли (6194 м) през 1988 година
Беше играч от националния тим на България по спортно катерене с доста оценки. Всички свои прекарвания по време на тези изкачвания е описала в своите дневници, които ни остави, като разказите ѝ са живи, доста прочувствени и вълнуващи. Много се бях впечатлила от това, което ми описа за Андите - за цветовете на планината и реките. Ето какво е написала: „ Нарекох я Пясъчната планина. Разноцветни скали, изтичащи в сипеи. Залези, обливащи трошащите се зъбери с нереални, извънземни цветове. Долини, трещящи с грохота на настръхнали свлачища. Реката, разлята в жилещи с бученето си пипала от кални води “.
В Хималаите към Еверест
- Вероятно всеки планинар живее с фантазията за Еверест и се готви за това нанагорнище. Как беше с Мариана?
- Мариана мечтаеше за Еверест още преди нашият чичо Христо Проданов да се качи. Тя искаше непременно да отиде в Хималаите, да усети онази странна сила, която тази планина излъчва. Интересуваше се от източната философия и от всичко написано за мистичното място Шамбала. Искаше да изживее нещо необикновено. Четеше книгите на Елена Блаватска и Рьорих. Мисля, че Еверест ѝ стана съответна цел след изкачването му от чичо, въпреки че не говореше пред нас за това -
прекалено тежко преживявахме в нашето семейство неговата загуба
и тя не искаше в допълнение да ни травмира. Смятам, че нейното предпочитание да отиде там е подбудено напълно от устрема ѝ за развиване, опознаване на самата себе си, приемане на отговори за смисъла на живота и напъните, които вършим всекидневно.
- Как се приготвяше за този път към най-високия връх на Земята?
- Бях очевидец на нейната физическа подготовка за Еверест. Всеки ден или тичаше в Южния парк в София минимум по 2 часа, или до Черни връх на Витоша. А когато беше в Карлово, тичаше до билото на Стара планина и назад. Много хора си я спомнят по този начин. Правеше и силови тренировки. Специално внимание отделяше на храната. Тя сама си провежда експедицията до Еверест - намиране на средства, обезпечаване на екипировка и храна, превоз, наемане на шерп, събиране на информация за най-малките детайлности към едно такова нанагорнище във високата планина. Чета дневниците ѝ преди заминаването ѝ за Хималаите, в които е отбелязвала и най-малките детайлности към подготовката, и не мога да не се възхитя на силата ѝ да се оправи с всички проблеми и въпроси. И се сещам за казаното от Христо Проданов: „ Там, където има воля, има и път “.
Върховете я обичат
- Какво се е случило през май 2004 година, в дните след тръгването ѝ за Непал?
- В тези дни, въпреки и рядко, с нея поддържахме връзка по телефона. Осведомяваше ме по какъв начин се движи по маршрута, по какъв начин прави адаптацията, с кого поддържа връзка в базовия лагер, какви са връзките в нейната експедиция. Сподели ми, че няма никакви проблеми с височината, че се усеща добре и в кондиция. Зная, че хора от непознати експедиции по същото време
са я наричали „ момичето с красивата усмивка “,
тъй като е била доста блага и усмихната, запаметяваща се.
Зная, че нейният шерп я е предизвестил, че ще бъде с нея единствено до четвърти лагер и няма да я придружи в офанзивата на върха, защото неговият татко е умрял на Еверест и той е дал заричане пред майка си, че няма да го изкачва. Въпреки това тя е взела решение да нападна върха сама. Типично в неин жанр -нищо не може да я разколебае или откаже.
Мариана носеше огромно сърце, беше добра и състрадателна, искаше да оказва помощ на другите. В нейната експедиция участваха семейство бразилци. По-късно те са разказали, че в деня на изкачването на Еверест са я следили с бинокъл, че дълго е стояла до тялото на нашия планинар Христо Христов, който почина по същото време след слизането си от върха. Двамата са били доста близки и несъмнено доста е страдала да го види по този метод.
Предполагам, че изборът на дата за изкачването на Еверест не е инцидентен - 24 май. Мариана търсеше смисъла на всяко едно нещо, което се случваше или трябваше да се случи, и изпълваше със смисъл дейностите си. Искала е точно на тази светла дата да стигне фантазията си.
- Каква бе последната ви среща?
- Вечерта преди нейното тръгване бяхме в дома ѝ дружно с най-близките ѝ хора и другари. Помолих я да ми обещае, че няма да рискува, че ще се пази и ще се върне при нас. Сутринта я изпратихме на летището. След това се чувахме, въпреки и рядко, по телефона. Никога няма да не помни последния ни диалог - обади ми се от базовия лагер няколко дни преди да тръгне към върха, и последното, което ѝ
казах, преди да затвори, беше „ обичам те “.
Дълго време след нейното изгубване (тъй като никой не я е видял след последната среща на Ръсел Брайс с нея) се надявахме, че може да се появи. Имаше догатки, че може да я слязла по различен маршрут, че може да е потърпевша при рухване и някой да ѝ е оказал помощ да се възвърне. Каквото и да се е случило, за нас тя е жива - със своите стихове, които е оставила, и със загатна за богатата ѝ психика, огромната добрина и мощ.
Мариана е написала близо 850 стихотворения, дребна част от които са оповестени в двете ѝ стихосбирки - „ Сучурум “, излязла през 2000 година, и „ Не унивайте, аз живея “, 2008 година Те са плод на нейната мъдрост и сензитивност. Самата тя е споделила: „ Ако би трябвало да обобщя - стиховете ми са плод на охота в търсенето на смисъл, осъзнаване и развиване на личната ми персона. Защото това е отговорност на всяко едно човешко създание в каквато и орис и условия да се намира “.
Мариана имаше дарбата освен да написа. Тя обичаше да рисува и да опитва с разнообразни техники, които сама измисляше. Имаше богато въображение, което ѝ помагаше за това. Любима тематика ѝ бяха върховете, щъркелите и водопадът Сучурум в родния град Карлово. А като по-малка правеше дървени статуи от клечки, корени, клончета на дървета и шубраци, които фантазията ѝ превръщаше в разнообразни фигури.
Искам да споделя един стих, който изключително одобрявам и който показва значително нейната същина и желания:
Моноспектакъл е постоянно живота.
Майсторски ще го играя.
Искам да стигна най-звездната кота.
Аплодисменти и в парадайса!
Доц. Сандю Бешев: Вярвам, че е стигнала върха като чичо си
Снимка от Валентина Биларева
След листата, който съм поместил в книгата си „ България на крачка от Хималайската корона ”, вписваме и Мариана Проданова-Масларова (22.05.2004 година???), като слагаме въпросителни, защото никой нито удостовери, нито отхвърли опцията тя да е стигнала върха. Мариана бе участничка в интернационална комерсиална експедиция и е последна, която в предмусонния интервал на 2004 година потегля към върха. Срещната е от слизащи алпинисти, един от които дава следните данни за нея: „ Срещнах я в границите над 8760 метра. Движеше се постепенно, като постоянно падаше, само че ставаше и още веднъж продължаваше ”. След това пада мъгла и никой повече не я вижда. Разговарях с съвсем всички участници в българската експедиция. Повечето от тях смятат, че тя е съумяла, а нещастието е станало на слизане.
Познавам я добре и считам, че от тази височина тя няма да пропусне шанса да стъпи на 8848-те метра. Вписвам името ѝ в листата на българите, изкачили Еверест, с три въпросителни, като одобрявам отговорността, че в случай че не е била на върха, грешката е моя. Нямам обаче право да ѝ лишава триумфа, в случай че тя е била там, където преди 20 години е бил нейният чичо...
Николина Канарова, ваятел: Поглежда мечка в очите на няколко метра от себе си
Нашето другарство с Мариана и фамилията на татко ѝ Продан Проданов, брата на Христо Проданов, стартира, когато Христо беше изкачил връх Лхотце в Хималаите и се заприказва за експедицията за нанагорнище на Еверест. Бяхме станали към този момент доста близки, Мариана непрестанно говореше за изключителните алпинистки умения и достижения на чичо си и се стремеше да върви по неговия път.
По стичане на събитията нашето ателие се намираше на към 200 метра от тяхната къща и това беше опция да се виждаме постоянно, когато Мариана си идваше в Карлово. Водехме безкрайни диалози - за смисъла на изкуството и живота, за силата и опциите на индивида, за човешките добродетели и пороци, за духа и душата, за моралните полезности, за силата на мисълта, за разнообразни духовни практики, най-много за Божествената истина и Големия път на индивида към духовно развиване и съвършенство, и още доста.
Беше разкрила силата на вярата във висшия основател Бог и пожела да ѝ бъда кръстница. Тя беше възторжена и чиста по душа, упорита и смела, въодушевена и търсеща истината, само че вярата ѝ даде самообладание, резистентност и достойнство. Това не беше сляпа безпросветна религия, а надълбоко осъзнато преосмисляне на Божествената същина по законите на вселената.
Спомням си един път, когато тренираше за следващия маратон, беше избрала най-трудния маршрут тук, на Балкана, в обичаното Карлово. Този маршрут, който елементарните туристи изминаваха за 4-5 часа, тя го пробяга за час и 15 минути. По същия маршрут, веднъж в разгара на тези тренировки, се случва нещо извънредно и едвам по-късно става и ужасно. На връщане чува, че по сипея зад нея някой слиза и издава странни звуци, като че ли някой се закача с нея и нещо като че ли ръмжи, само че взема решение да не обръща внимание. Когато се обръща, се вцепенява - на пътеката, на няколко метра от нея, е слязла мечка. За секунда двете се гледат, след което Мариана бързо се опомня, мощно изкрещява, мечката също изревава и двете хукват да бягат - мечката нагоре, Мариана надолу. Като се видяхме, към този момент през смях описа, че е покрила всички международни върхове по тичане на кръстосан терен.
Нейната насоченост и мощно предпочитание да преодолее всичко по пътя към реализиране на фантазиите си за подчинение на нови върхове я правеше упорита, твърда и неотстъпчива до прекаленост, само че имаше нежна душа и положително сърце, което смекчаваше другояче суровите ѝ проявления. В очите ѝ се четеше всичко, погледът ѝ - открит и изпитателен, излъчваше и мощ, и деликатност. Участието ѝ в десетки надпревари не беше повлияно от награди и почести. Тя подаряваше трофеите си на близки и другари, а стремежът ѝ бе за приучване и извисяване.
Щом я опознае, човек не можеше да не заобича Мариана - грижлив, безрезервен и правилен другар, на който може абсолютно да се има вяра и разчита.
Рисуваше и пишеше стихове.
Моята религия за Божествения генезис на индивида и безсмъртието на човешката душа не се трансформира и по тази причина не мога да приказвам в минало свършено време за Мариана. Това, че ние не умеем да поддържаме връзка непосредствено с нея и не можем да я забележим, си е наш проблем, само че някои хора могат. Тези, които могат, споделят, че сребърната нишка, която свързва душата с физическото тяло, не е прекратена, и аз имам вяра, че тя е някъде там.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ