Върховният бог
Светът няма да е същият по-късно, бе най-употребяваната в медиите фраза преди осемнайсет години, когато в Ню Йорк рухнаха кулите близнаци. Сега е добър мотив да си кажем: светът не е същият, да. Но той не е същият след каквото и да било, мени се. И след войните, и след атентатите, и даже след стопяването на хладилник или изригването на вулкан. След лятото и зимата, след заболяването и здравето... И въпреки всичко си остава същият, нашият, с цялата подлост и великолепие, постоянно съсредоточени в едни и същи събития.
Не знам дали помните финала на " Кочо " от Вазовата " Епопея на забравените ". След описанията на гибелта и зверствата при отбраната на Перущица поетът приключва с деликатен, само че въпреки всичко обвинителен възторг против Всевишния:
И бог от свода, през гъстия пушек,
гледаше на всичко спокоен, индиферентен!...
Защо Бог позволява това, е въпрос, пронизвал човешките съзнания при всяко трагично събитие към тях. Аз обаче няма да се впускам в дебрите на теософията - прекомерно неизбродни са. Ще ви обърна внимание, че потресът ражда теологична метафористика някак непринудено, включително на медийно ниво. Нямам поради горделивите пояснения на радикални имами, че с " Божия воля съборихме кулите на неверниците ", а с какво се изпълни световната преса малко след атентата в Ню Йорк. С Бог се изпълни - заглавията изобилстваха с Твореца като подлог в изречението. Помня, че американски държавник ли, стихотворец ли се беше изразил по този начин: " Има Бог. Той ни ненавижда ", а една траш-метъл група - май бяха Slayer, пуснаха албум " Бог ненавижда всички нас ". " Аллах е висшият господ " - пък беше едно голямо заглавие в съветски ежедневник, не ми се търси в този момент, само че коства ми се - беше в " Коммерсант ".
Пушекът и нещастието отстъпиха място на стрес и метафизически ерупции, а те се смениха с политически дейности, с война в Афганистан. Осама бе убит по-сетне в Пакистан.
Каквото повикало, такова се обадило, споделя нашият препатил народ. Като изключим затегнатите ограничения за сигурност по летищата, елементарните хора като че не се оказаха изключително наранени от най-големия терористичен акт през новото време.
Ще призная, че и аз бях учуден, и то съществено. Струваше ми се, че след такова всемирно апокалиптично представление, въртяно по екраните непрестанно, най-малко първите дни, то нищо към този момент няма да е същото. Какво чаках ли - ами някакъв скок в съзнанията, който да се отрази и в международното пространство. Например -
обединяване на международните политически,
стопански и религиозни престижи, едно такова стряскане в планетарен мащаб.
Първото ми отрезвяване настъпи още вечерта на 11 септември. Няма да не помни обстановката. Бяхме огромна писателска група от разнообразни страни на света на честванията на Лев Толстой в Ясна поляна, Русия. (Той - Толстой, е роден на 9 септември, за който не знае.) Та новината за Ню Йорк ни завари там. Между нас имаше доста приветлив американец, с внушителни мустаци мъж, който реагира на видяното по малкия екран с шок, само че и със успокоение и въздържаност. Помня, че някак даже го утешавахме и изказвахме състрадание - въпреки всичко в родината му беше станало това, а той живееше покрай атентата - в Ню Джърси. Джон пък от своя страна мъжествено разясняваше в този дух: " Аз от дълго време предупреждавах, че ще стане нещо такова, погрешно си водим външната, па и вътрешната политика. " Изобщо, държеше се почтено индивидът. До мига, в който някой му сподели: " Абе, Джон, доларът, споделят, рухва пагубно. На хората им изгарят спестяванията. Ще останеш без пукната пара, дребосъче. "
Тогава видях един различен, бледен и извънредно обезпокоен човек. " Не може да бъде " - единствено мълвеше той. И разбрах, че има нещо несъмнено не по-малко значимо от живота и гибелта, от националното и интернационалното. Помислих се, че за индивидите има един, може би не по-малко висш господ. И той несъмнено има доста общо с персоналните активи, банките и финансовите потоци.
Това ми беше направило усещане и до момента в който четях за Перущица и Кочо, записките на баба Съба Вазова и тези на Захарий Стоянов. Отвъд героизма и жертвеността, оттатък жаждата за независимост и готовността да си дадеш живота или, в противен случай - да извършиш изменничество, се мяркаха едни торби с пари, едни волове, едни жълтици. Навсякъде. Дали финансите на Ботевата чета, дали плячката, която бутали пред себе си опожарилите Батак, дали откупването или неоткупването на живота с някоя меджидия от преследвани селяни, дали предалият Бенковски чобанин - все се въртяха парични знаци.
Ах, този господ е всесилен, доста всесилен, споделям си през днешния ден. И той няма по какъв начин да угоди на всички -
той е господ на разделянето, не на единството.
Такава му е същността. Може би по тази причина нищо не се промени в действителност след 11 септември 2001 година Атентатите продължиха, не престават и през днешния ден, ще ги има - уви - и на следващия ден. Някои като Осама починаха, а други, които още преди осем-девет години Обама изиска да махне от власт - да вземем за пример Башар Асад, си стоят на поста. Светът се дели на страни, които имат доста власт и благосъстояние и желаят повече. И на такива, които имат малко власт и благосъстояние и желаят повече. Първите враждуват с вторите, враждуват и между тях и се чудят по какъв начин да пускат такава имиграция, която да служи акуратно или да слугува възпитано, а не крои заприказва и душманлък. Вторите враждуват с първите, още повече враждуват между тях, а популацията им се чуди по какъв начин да се измъкне и да отиде в парадайса на лъскавите молове и фешъна.
Където едни да живеят спокойно и да възпитават децата си в името божие, а други да мислят по какъв начин да турят фитиля на всичко - отново в името божие.
Не знам дали помните финала на " Кочо " от Вазовата " Епопея на забравените ". След описанията на гибелта и зверствата при отбраната на Перущица поетът приключва с деликатен, само че въпреки всичко обвинителен възторг против Всевишния:
И бог от свода, през гъстия пушек,
гледаше на всичко спокоен, индиферентен!...
Защо Бог позволява това, е въпрос, пронизвал човешките съзнания при всяко трагично събитие към тях. Аз обаче няма да се впускам в дебрите на теософията - прекомерно неизбродни са. Ще ви обърна внимание, че потресът ражда теологична метафористика някак непринудено, включително на медийно ниво. Нямам поради горделивите пояснения на радикални имами, че с " Божия воля съборихме кулите на неверниците ", а с какво се изпълни световната преса малко след атентата в Ню Йорк. С Бог се изпълни - заглавията изобилстваха с Твореца като подлог в изречението. Помня, че американски държавник ли, стихотворец ли се беше изразил по този начин: " Има Бог. Той ни ненавижда ", а една траш-метъл група - май бяха Slayer, пуснаха албум " Бог ненавижда всички нас ". " Аллах е висшият господ " - пък беше едно голямо заглавие в съветски ежедневник, не ми се търси в този момент, само че коства ми се - беше в " Коммерсант ".
Пушекът и нещастието отстъпиха място на стрес и метафизически ерупции, а те се смениха с политически дейности, с война в Афганистан. Осама бе убит по-сетне в Пакистан.
Каквото повикало, такова се обадило, споделя нашият препатил народ. Като изключим затегнатите ограничения за сигурност по летищата, елементарните хора като че не се оказаха изключително наранени от най-големия терористичен акт през новото време.
Ще призная, че и аз бях учуден, и то съществено. Струваше ми се, че след такова всемирно апокалиптично представление, въртяно по екраните непрестанно, най-малко първите дни, то нищо към този момент няма да е същото. Какво чаках ли - ами някакъв скок в съзнанията, който да се отрази и в международното пространство. Например -
обединяване на международните политически,
стопански и религиозни престижи, едно такова стряскане в планетарен мащаб.
Първото ми отрезвяване настъпи още вечерта на 11 септември. Няма да не помни обстановката. Бяхме огромна писателска група от разнообразни страни на света на честванията на Лев Толстой в Ясна поляна, Русия. (Той - Толстой, е роден на 9 септември, за който не знае.) Та новината за Ню Йорк ни завари там. Между нас имаше доста приветлив американец, с внушителни мустаци мъж, който реагира на видяното по малкия екран с шок, само че и със успокоение и въздържаност. Помня, че някак даже го утешавахме и изказвахме състрадание - въпреки всичко в родината му беше станало това, а той живееше покрай атентата - в Ню Джърси. Джон пък от своя страна мъжествено разясняваше в този дух: " Аз от дълго време предупреждавах, че ще стане нещо такова, погрешно си водим външната, па и вътрешната политика. " Изобщо, държеше се почтено индивидът. До мига, в който някой му сподели: " Абе, Джон, доларът, споделят, рухва пагубно. На хората им изгарят спестяванията. Ще останеш без пукната пара, дребосъче. "
Тогава видях един различен, бледен и извънредно обезпокоен човек. " Не може да бъде " - единствено мълвеше той. И разбрах, че има нещо несъмнено не по-малко значимо от живота и гибелта, от националното и интернационалното. Помислих се, че за индивидите има един, може би не по-малко висш господ. И той несъмнено има доста общо с персоналните активи, банките и финансовите потоци.
Това ми беше направило усещане и до момента в който четях за Перущица и Кочо, записките на баба Съба Вазова и тези на Захарий Стоянов. Отвъд героизма и жертвеността, оттатък жаждата за независимост и готовността да си дадеш живота или, в противен случай - да извършиш изменничество, се мяркаха едни торби с пари, едни волове, едни жълтици. Навсякъде. Дали финансите на Ботевата чета, дали плячката, която бутали пред себе си опожарилите Батак, дали откупването или неоткупването на живота с някоя меджидия от преследвани селяни, дали предалият Бенковски чобанин - все се въртяха парични знаци.
Ах, този господ е всесилен, доста всесилен, споделям си през днешния ден. И той няма по какъв начин да угоди на всички -
той е господ на разделянето, не на единството.
Такава му е същността. Може би по тази причина нищо не се промени в действителност след 11 септември 2001 година Атентатите продължиха, не престават и през днешния ден, ще ги има - уви - и на следващия ден. Някои като Осама починаха, а други, които още преди осем-девет години Обама изиска да махне от власт - да вземем за пример Башар Асад, си стоят на поста. Светът се дели на страни, които имат доста власт и благосъстояние и желаят повече. И на такива, които имат малко власт и благосъстояние и желаят повече. Първите враждуват с вторите, враждуват и между тях и се чудят по какъв начин да пускат такава имиграция, която да служи акуратно или да слугува възпитано, а не крои заприказва и душманлък. Вторите враждуват с първите, още повече враждуват между тях, а популацията им се чуди по какъв начин да се измъкне и да отиде в парадайса на лъскавите молове и фешъна.
Където едни да живеят спокойно и да възпитават децата си в името божие, а други да мислят по какъв начин да турят фитиля на всичко - отново в името божие.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ