Светът е като къкрещ котел, да се молим да не

„ Светът е като къкрещ казан, да се молим да не кипне – ­лавата ще опустоши всички ни. Домовете на партийни водачи са препълнени с определени храни и ловни титли, а по стените им вместо изкуство висят дарове от на ниска цена сувенирен кич – по това разбираш, че хората, от които зависят значимите решения за духовното извисяване на страната, са доста надалеч от тяхното схващане и мислене. “ Това споделя в изявление някогашният министър на културата Вежди Рашидов.

– Г-н Рашидов, каква е вашата равносметка за миналата година в персонален проект и за изкуството ви – къде си поставяте шестица и къде – двойка?

– Не зная дали изгубеното време предстои на равносметка, по-скоро – на страдание за пропуснатото положително и потребно време. В персонален проект се завръщам постепенно от дългогодишните ми напрежения от политиката и се аклиматизирам към онази домашна топлота на моето семейство, както и към обичаното ми ателие, където цялостен живот съм бил. А по отношение на самооценките – то това се дефинира не с една или друга оценка, а с неща забележими, които остават и след нас за хората и за обществото. И като министър, и като създател се надявам да съм съумял да оставя знаци за моето наличие. Вярвам, че времето ще подреди своето.

– А какво мислите за политиката през днешния ден, наблюдавайки протичащото се и у нас, и по света?

– Светът е един постепенно къкрещ казан и би трябвало да се молим той да не заври, тъй като лавата ще опустоши всички ни. У нас водачите на партиите страдат от късогледство и не умеят да се отдръпват от политиката, когато към този момент няма какво повече да ѝ дадат. Това заиграване и паразитиране на политическата сцена неизбежно ще дава своите плодове, които към този момент берем. А те не са положителни. В живота всеки има своя потенциал и предел на развиване и никой до през днешния ден не е съумял да надвиши качествата си. Смятам, че всеки един водач би трябвало да реши своето почтено отдръпване. Защото амбициозното им застояване води до това удоволствието да ги напусне, оставяйки след себе си провалянето от закъснялата политика.

– Има ли допирна точка сред политиката и изкуството, кое може да ги събере и коя е разграничителната линия?

– Допирната точка на политиката освен с изкуството, а с всичко, което се отнася до нашия живот, е наложителна, тъй като всичко в живота е политика. Това са разпоредбите, които човешкият свят е основал, с цел да съществува. Разделението идва тогава, когато обществото избере своите избраници, само че хората биват автоматизирано забравени и срещат гърбовете на новите костюми. И литературното самочувствие на несъществуващи добре облечени герои. Е, по-голямо разделяне от това…

– Защо културата постоянно остава на назад във времето с изключение на в случаите, когато основава скандал, както се случва в последно време в България? Не е ли тя тази, която би трябвало да ни показва пред останалите?

– Културата в България постоянно е била неглижирана. Първо – от недоумение, второ – поради това, че опростачихме всичко към себе си с бездарие и непросветеност. В годините подлъгахме с подаяния държавните културни институции, с цел да получим тяхната тишина и сервилничене, които пък сътвориха цяла среда от “глухонеми безхаберници ”, потънали във вековна тишина. Хора, покрити не с незаинтересованост, а със боязън и равнодушие към времето. Те би трябвало да са лакмусът, съвестта, моралът и крясъкът в едно общество, а вместо това се трансфораха в страхлива, потънала в тишина и безнаказаност аморфна маса от кръгове, надувани като балони от грантаджийски фондации и организации, на хора и кръгове, играещи си на тихите “гении ”, които се ухажват в соса на личната си маниакалност и на групи се самонаграждават, с цел да зареждат международно незнайния си гений, стигащ само до границата на Капъкуле и Драгоман. Сега разбирам за какво никой по света не познава българските създатели (освен единици от тях) по-нататък от Ниш и Одрин. А краят на тази илюзия са безпаметността и небитието.

– Как се случи по този начин, че толкоз години от живота си отделихте точно на политическия живот у нас?

– Това е забавно, само че разбирам, че при започване на всичко е случайността. Този въпрос съм си го задавал хиляди пъти и съм имал и разнообразни отговори – доста постоянно за опрощение или бягство, както и събитията, които са налагали това. Все съм вярвал, че обществото ще ми бъде признателно за това, което съм направил, защото то ще остане след мен. Но разочарованието ми е от огромната тишина, късата памет и съжалението за отделеното време в политиката. От това остана единствено да схвана мъдростта, че една птичка пролет не прави.

– А с какво реализирано се гордеете най-вече през това време и с какво – не?

– Имам доста мотиви да се гордея и несъмнено ще ги дублирам, до момента в който съм жив. Горд съм, че направих промяна в театрите – преди имаше отлив на аудитория, през днешния ден няма билети. Разкривахме археология всеки ден – от Червената черква на Перущица до Ларгото на София. Десетина театъра в България бяха ремонтирани, както и толкоз учебни заведения по изкуствата, повече пари за българско кино, шест нови музея бяха построени, най-хубавите зали, музеи и подиуми по света се отвориха за българските създатели. Културата ни беше показвана в най-престижните зали, а не по някакви “дупки ” в европейските столици. Реставрирахме църкви – монументи на културата – от храма в село Таваличево до Желязната черква “Свети Стефан ” в Истанбул. И още доста неща се реализираха, само че не искам да бъда скучен с изброяването им предновогодишно.

– Семейството и персоналното ви време страдаха ли в името на кариерата и публичния дълг?

– Моето семейство мина толкоз отговорно през всичко това. То понесе както позитивите, по този начин и всички негативи на този развой. Семейството ми беше една от моите огромни опори, а в този момент съзнавам какъв брой доста то е имало потребност от такава опора. В това отношение аз съм дебитор на моето семейство. Не бе пощадено нито положителното име на създателя, нито на индивида. Някои мразещи по природа използваха всяка мръсна капчица, с цел да омърлят по този начин или другояче омърляната среда, в която живеем. Цялото това тестване ние сами за себе си наричахме публичен дълг на едно общество, което нямаше никакви задължения към никого.

– Говорейки за публичен дълг, смятате ли, че изпълнихте вашия? Има ли подобен в изкуството и един актьор задължен ли е с нещо на обществото?

– Ако някой в изкуството има друга теза – не в интерес на обществото, то или е човек, който няма нищо общо с изкуството, или е некадърник, който не става даже за художествена небивалица. Разбира се, че единственият дълг на един актьор е към обществото. Театърът – към своята аудитория, както и музиката, пластичните изкуства са свързани и се основават само поради нуждата на хората по този начин, както поезията и прозата вършат това. Дългът на един създател е да пази всеки ден вярата и любовта както на обществото, по този начин и на своята аудитория. Иначе няма спектакъл.

– През годините по какъв начин преживяхте паденията и възходите – на сцената на изкуството, на политическата и на фамилната?

– Ако би трябвало да бъда прям, то персонално аз нямах отношение към паденията и трусовете вътре в страната по простата причина, че моите възходи бяха свързани с изложбите ми на открито. След изложбите ми в Париж, Лондон имах поредност от изложения в Испания, в Барселона, където имах прелестни прекарвания. Имах изложения, които минаха доста сполучливо в каталунската столица, бяха видяни и професионално от моите сътрудници. Бях провъзгласен за почетен член на Съюза на испанските художници, а по-късно бях награден с най-високия медал на Кралския артистичен кръг в Барселона за изключителни достижения в духовната сфера. А последната ми галерия, която мина при огромен триумф, стана мотив да бъда разгласен за доживотен член на Кралския артистичен кръг паралелно с двайсетина велики имена на създатели, сред които и Пикасо, във вековната история на тази организация. Какъв единствено испански напредък преживяхме, окъпани в обичта на ценители и сътрудници. А при връщането ми у нас потънах в една тишина, в която все едно че на никое място нищо не беше станало. Ако това не е красиво проваляне, халал му кажи…

– Разочарован ли си тръгнахте от политиката?

– Естествено е да бъда отчаян. Който твърди, че не е, не споделя истината. Тя самата политика е едно огромно отчаяние. Това е нещо, което те притегля като идея и идеали, а по-късно се вижда, че политиката се разминава с тях, с твоите фантазии. Това е първият раздор. Следват разриви, където срещаш съпартийци от стотина индивида, симпатични, положителни хора, само че нищо незначещи и нищо не зависи от тях. Твоите фантазии те водят неизбежно до водача, който само взема решения. И когато виждаш водачи на някои партии, чиито домове и кабинети са препълнени със скъпи облекла, определени храни, без книги в библиотеките им (освен техните тщеславни снимки), интериори, цялостни с рога и копита и какви ли не ловни титли, а по стените висят дарове от на ниска цена сувенирен кич, а не изкуство, то тогава разбираш, че хората, от които зависят значимите решения за духовното извисяване на страната, са доста надалеч от тяхното схващане и мислене. А това към този момент е сериозен мотив за отчаяние.

– Какво следва оттук насетне? Философията и културата могат ли да ни избавят от паниките, или са по-скоро помощно средство, с което хем да разберем, хем да избягаме от действителността?

– За благополучие, културата е едно от доста дребното занимания, чийто пазар и сцена не са подчинени на 6 милиона души, а на 7 милиарда и половина фенове. Успехът на един създател се мери с крачките, които би трябвало да направи от една огромна към друга по-голяма, а не да се изявява цялостен живот на една и съща сцена, в една и съща роля, в една и съща огромна пиеса, на един и същи огромен и трагичен създател, пред едни и същи ръкопляскащи фенове. Това не е триумф, а един изтъркан живот. Успехът на огромното изкуство се мери само през огромните създатели на огромните подиуми през огромните измерения. Иначе ще си живеем не с триумфи, а единствено с номинации.

Източник: 24 часа