Здравото и свободно общество умее да се шегува с всичко
Струва ми се съвсем невероятно сходна акция да се случи през днешния ден в Бургас
Вчера Пловдив осъмна в рядко за нашите географски ширини положение – по едно и също време заинтригуван и развеселен. Паметникът Альоша, този гранитен надзорник над тепетата, който десетилетия наред гледа строго към града и неговите исторически съмнения, се оказа наметнат с розово покривало. Не с алено знаме, не с погребален воал, а точно с розово. Цвят, който по нашите балкански разбирания постоянно е имал способността да провокира непропорционално огромни идеологически паники.
Извършителят остава незнаен. И евентуално по този начин е по-добре. Някои жестове губят чара си, когато бъдат съпроводени от конференция и доклад.
А таймингът, би трябвало да признаем, бе съвършен. Розовото е цветът на „ Джирото “ – именитата колоездачна обиколка, която тези дни мина през България, в това число през Пловдив. Но в същото време розовото покривало се появи тъкмо към 9 май – дата, която продължава да разделя българската душа сред „ Деня на успеха “ и „ Деня на Европа “. Между носталгията и цивилизационния избор.
И тук стартира предвидимата част от спектакъла.
Повече от едно денонощие обществени мрежи, телевизионни студиа и патриотични коментатори не стопират да изясняват по какъв начин това било светотатство, подигравка, насмешка с паметта на починалите против хитлерофашизма. Някои даже заговориха с оня леко оперен възторг за „ национално оскърбление “ и „ опозоряване “. За благополучие, болшинството пловдивчани реагираха по най-здравословния вероятен метод – с усмивка. Както и би трябвало. Защото обществото, което е изгубило способността си да се смее, доста бързо губи и способността си да мисли свободно.
И тук неизбежно се сещам за родния ми Бургас. За другия български град с негов личен Альоша, стърчащ над морето и спомените. Струва ми се съвсем невероятно сходна акция да се случи през днешния ден тук. А в случай че въпреки всичко се случи, елементарно мога да си показва бурята от възмутени заявления и фейсбук изтезания.
А не е било постоянно по този начин.
Някога бургазлии бяха смели и имаха възприятие за комизъм.
С другари още си припомняме понякога една история от ранните години на демокрацията – време безредно, оскъдно, само че необичайно свободно. Философът Стойчо Кьосев, журналистът Валентин Касабов и безконечният градски бунтовник Манук Манукян отишли измежду нощ с едно трабантче до бургаския Альоша. Вързали въже за постамента и почнали да дърпат паметника с автомобила в опит да го съборят.
Разбира се, надали са вярвали, че социалистически паметник, изработен по този начин, че да преживее най-малко три апокалипсиса, ще падне от няколко конски сили и двутактов мотор. Но не това е било значимото. Важен е бил жестът. Демонстрацията. Смехът против страха.
Да покажеш на близките – на еснафите, на конформистите, на постоянно снишената парадайса – че знаците на непознатото въздействие не са свещени крави. Че властта, даже когато е излята в бетон и бронз, не е недосегаема. Че жителят има право и да стачкува, и да се надсмива.
Защото точно там стартира свободата – в способността да лишиш идолите от тяхната подправена церемониалност.
Здравото общество умее да се майтапи с всичко. С монументи, с политици, с идеологии, даже със личните си легенди. Само болното общество трансформира всяка подигравка в държавна измяна и всяка смешка – в морална злополука.
А и дано бъдем почтени: в случай че жителите не се подиграват понякога на политиката и политиците, политиката и политиците непроменяемо стартират да се подиграват на жителите. И то без никакво възприятие за комизъм.
Вчера Пловдив осъмна в рядко за нашите географски ширини положение – по едно и също време заинтригуван и развеселен. Паметникът Альоша, този гранитен надзорник над тепетата, който десетилетия наред гледа строго към града и неговите исторически съмнения, се оказа наметнат с розово покривало. Не с алено знаме, не с погребален воал, а точно с розово. Цвят, който по нашите балкански разбирания постоянно е имал способността да провокира непропорционално огромни идеологически паники.
Извършителят остава незнаен. И евентуално по този начин е по-добре. Някои жестове губят чара си, когато бъдат съпроводени от конференция и доклад.
А таймингът, би трябвало да признаем, бе съвършен. Розовото е цветът на „ Джирото “ – именитата колоездачна обиколка, която тези дни мина през България, в това число през Пловдив. Но в същото време розовото покривало се появи тъкмо към 9 май – дата, която продължава да разделя българската душа сред „ Деня на успеха “ и „ Деня на Европа “. Между носталгията и цивилизационния избор.
И тук стартира предвидимата част от спектакъла.
Повече от едно денонощие обществени мрежи, телевизионни студиа и патриотични коментатори не стопират да изясняват по какъв начин това било светотатство, подигравка, насмешка с паметта на починалите против хитлерофашизма. Някои даже заговориха с оня леко оперен възторг за „ национално оскърбление “ и „ опозоряване “. За благополучие, болшинството пловдивчани реагираха по най-здравословния вероятен метод – с усмивка. Както и би трябвало. Защото обществото, което е изгубило способността си да се смее, доста бързо губи и способността си да мисли свободно.
И тук неизбежно се сещам за родния ми Бургас. За другия български град с негов личен Альоша, стърчащ над морето и спомените. Струва ми се съвсем невероятно сходна акция да се случи през днешния ден тук. А в случай че въпреки всичко се случи, елементарно мога да си показва бурята от възмутени заявления и фейсбук изтезания.
А не е било постоянно по този начин.
Някога бургазлии бяха смели и имаха възприятие за комизъм.
С другари още си припомняме понякога една история от ранните години на демокрацията – време безредно, оскъдно, само че необичайно свободно. Философът Стойчо Кьосев, журналистът Валентин Касабов и безконечният градски бунтовник Манук Манукян отишли измежду нощ с едно трабантче до бургаския Альоша. Вързали въже за постамента и почнали да дърпат паметника с автомобила в опит да го съборят.
Разбира се, надали са вярвали, че социалистически паметник, изработен по този начин, че да преживее най-малко три апокалипсиса, ще падне от няколко конски сили и двутактов мотор. Но не това е било значимото. Важен е бил жестът. Демонстрацията. Смехът против страха.
Да покажеш на близките – на еснафите, на конформистите, на постоянно снишената парадайса – че знаците на непознатото въздействие не са свещени крави. Че властта, даже когато е излята в бетон и бронз, не е недосегаема. Че жителят има право и да стачкува, и да се надсмива.
Защото точно там стартира свободата – в способността да лишиш идолите от тяхната подправена церемониалност.
Здравото общество умее да се майтапи с всичко. С монументи, с политици, с идеологии, даже със личните си легенди. Само болното общество трансформира всяка подигравка в държавна измяна и всяка смешка – в морална злополука.
А и дано бъдем почтени: в случай че жителите не се подиграват понякога на политиката и политиците, политиката и политиците непроменяемо стартират да се подиграват на жителите. И то без никакво възприятие за комизъм.
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ