Как живеят нашите пенсионери
Стоях на опашка в магазина зад мъничка баба с треперещи ръце и изгубен взор. Тя държеше крепко до гърдите си дребна чантичка, от тези плетените. Видях, че не й доближават някакви стотинки, с цел да купи това, което беше взела – самун, мляко, малко колбас.
И продавачът разговаряше доста жестоко с нея, а тя стоеше някак си изгубена, стана ми жалост за нея, направих виждам на продавача и сложих 10 лв. на касата.
Но сърцето ми стартира да бие по този начин бързо, хванах бабата за ръка, тя ме погледна в очите, като че ли не разбираше за какво го върша, а аз я взех и я поведох из супера, като по пътя слагах в кошницата артикули за нея. Всичко най-нужно: месо, кокали за чорба, яйца, всички типове зърнени храни, а тя вървеше негласно зад мен и всички ни гледаха.
Стигнахме до плодовете и я попитах какво обича, бабата ме погледна безмълвно и мигаше с очи.
Взех от всичко по малко, само че с концепцията да й стигне за дълго. Отидохме до касата, хората ни направиха път и ни пуснаха без да чакаме на опашка. Тук се сетих, че в себе си имам малко пари и едвам ще стигнат за нейната кошница, оставих своята там, разплатих се, като през всичкото това време държах бабата за ръка и излязохме на улицата.
В този миг забелязах, че по бузите на бабата се стича сълза, попитах я къде мога да я откарам, поканих я в колата ми, а тя ми предложи да отида при нея да пия чай.
Отидохме до дома й, всичко бе непретенциозно, само че уютно. Докато тя топлеше водата за чай и постави на масата баница с лук, аз се огледах и осъзнах по какъв начин живеят нашите пенсионери.
После се качих в колата си и тук не устоях. Плаках 10 минути…
Всички можем да вършим по едно малко положително дело и да сгреем нечия душа… Достатъчно е просто да се огледаме деликатно и да не бъдем равнодушни…
