Стоях до прозореца, наблюдавайки утихналия град. Отдавна се беше стъмнило

Стоях до прозореца, наблюдавайки утихналия град. Отдавна се беше стъмнило и улицата пустееше. Тук-там под светлината на лампите виждах някой просрочен мъж да бърза с букет цветя. Някога и аз тичах да развеселявам обичаната си с розите, които тя обожава. Колко години минаха от този момент! Още сме дружно, само че към този момент не съм единственият мъж в живота й. И в случай че преди единствено аз се радвах на нежността и обожанието в очите й, в този момент съм просто ухажор, удовлетворен и на дребното подхвърлени трохи обич. И довечера тя не пристигна. Щяхме да честваме имения й ден. Свещите на празнично украсената софра постепенно догаряха, а храната от дълго време загуби усета си. Нервно обикалях жилището, ослушвайки се при най-малкия звук, приближаващ откъм стълбището. Нямаше какво друго да върша, с изключение на да очаквам. При една от обиколките си се изправих против огледалото, взирайки се в облика, който ме наблюдаваше от там.

Въпреки че пъдя четиридесетака, не съм стар. Косата ми е все по този начин черна, а тялото ми още е изправено като на боец.
Изведнъж ми се стори, че долавям стъпки – изтичах до вратата и погледнах през шпионката. Поредното отчаяние. Отчаян се загледах в портрета на стената. Аз и тя. Тази дребна движимост разпростра в спомените ми историята на нашата връзка.
Любовта ни избухна преди повече от 20 години. По това време и двамата бяхме прекомерно млади и незрели. С Валерия се движехме в една компания. Спомням си, че когато я видях за първи път, си помислих, че не е нищо изключително. Прекалено висока, с наедрял кокал, само че в случай че човек се взреше в лицето й, оставаше удивен от блестящите й сини очи.

Останалите я назоваха Душевадката, тъй като умееше с благи думи да реализира мечтаната цел. Върти, суче и вземе, че те убеди да й свириш по гайдата. Така постъпи и с мен: прави-струва и ме накара да изгубя мозъка си по нея. Буквално я следвах по петите. Вярвах, че е по-умна и умна от мен. Просто я обожавах. Но тъкмо когато желаех да й предложа брак, Валерия ме изненада с новината, че са я приели да учи педагогика. Опитах се да възразя, подсетих й, че имаме общи проекти за бъдещето, само че тя ме убеди, че заминаването й нищо няма да промени. Ще продължава да ме обича. Повярвах й – ненапразно я назоваха Душевадката. Изминаха няколко месеца. Понякога ходех да я видя, а различен път тя идваше. Броях дните до следващата ни среща. Но един път, някъде към 22 ч, Валерия ми позвъни на домашния телефон и ме помоли да се забележим допустимо най-скоро.

Притесних се и още през уикенда потеглих с първия трен. Със себе си носех букет рози. Тя ме чакаше на гарата. Изглеждаше смутена. Нямах самообладание да ми опише какво се е случило. И там, още на гарата, до момента в който пасажерите се блъскаха в нас, научих, че ми е изневерила със собствен сътрудник. Било непринудено. За една нощ, другояче нямала съществени планове към среднощния си любовник. Не желала да има секрети сред нас, по тази причина сметнала, че е по-достойно персонално да се изповяда. Слушах я и мълчах. В главата ми се блъскаха чукове: „ Била е с различен. Измами ме. Лъжкиня. “ Този път Валерия не можа да извади душата ми с благи думи, само че я унищожи с признанието си. Хората сме устроени по този начин, че можем да понесем стотици удари и отново да оцелеем, само че когато получим удар от обичан човек, с години оставаме в калта.

За секунди освирепях. Вдигнах ръка и я зашлевих през лицето. После се обърнах и си потеглих. Зад себе си оставих смачканите рози и любовта на живота си.
Изминаха 10 години. Току-що бях завършил една връзка, в която не се знаеше кой кого тъкмо лъже. Раздялата ме направи изключително благополучен. Спокойно и без възприятие за виновност завърших с тази мъчителна глава от живота ми. С нея – да, само че не и с онази загадка тъга, която години наред като червей дълбаеше сърцето ми. Колко се молех на Бог да ми върне моята Валерия. Сгреших, ударих я, не повярвах на разкаянията й. И очевидно молбите ми трогнаха някого там, горе, тъй като тя се завърна. За страдание не сама, а със брачен партньор и щерка.

Срещнахме се в дома на общи другари от положителното остаряло време. Същата вечер я изпратих и на крачки от жилището й, се осмелих да я целуна. Всъщност не се изискваше огромна храброст. Желанието да я стисна в обятията си беше по-силно от страха от отменяне. Валерия не ме отблъсна. Не помня какъв брой стояхме по този начин. Минути, часове…
От тази нощ сме още веднъж дружно, само че като любовници. Почти девет години се крием от всички. Тя е непозната брачна половинка, само че за мен е целият свят. Знаете ли каква е разликата сред един двадесетгодишен юноша и стабилен четиридесетгодишен мъж? Младежът споделя, че в никакъв случай няма да елементарни, а зрелият мъж умерено дава отговор, че е подготвен да не помни.

Сега й прощавам, че я разделям с различен, прощавам й, че от години ме залъгва с празни обещания за бракоразвод, прощавам й, че на пръста си носи брачна халка, прощавам й даже, че и довечера не пристигна. Часовникът удари среднощ. Свещта от дълго време беше изгоряла, оставяйки причудлива форма на раздрано сърце. Пресегнах се към букета рози и машинално взех една. Някакво бодилче се заби в ръката ми, само че аз продължавах да я притискам. “ Честит имен ден, скъпа! “ – извиках горчиво, гледайки празния стол против мен. После раменете ми потрепериха, а от гърлото ми се изтръгнаха неутешими ридания.
Валентин
Лична драма