АМЕРИКАНСКОТО ЛИДЕРСТВО В БЛИЗКИЯ ИЗТОК КАТАСТРОФИРА
Стивън УОЛТ*,
Форийн Полиси
" Съединени американски щати са първопричината за новата война сред Израел и Палестина " /> Днес, когато израелците и палестинците оплакват починалите и чакат със боязън вести за безследно изчезналите, стремежът да се намерят отговорните е толкоз мощен, че мнозина не са в положение да му се опълчват. Израелците и техните поддръжници желаят да хвърлят цялата виновност на Хамас, който безспорно е директно виновен за ужасните набези против цивилното население на Израел. Тези, които съчувстват повече на битката на палестинците, виждат тази покруса като неминуем резултат от дългогодишната окупация и жестокото отношение на Израел към палестинските му жители.
Къде да стартираме да търсим тези първопричини? Въпросът е доста противоречив. Дали в книгата " Еврейската страна " от Теодор Херцл, оповестена през 1896 година? Или в Декларацията на Балфур от 1917 година? В арабското въстание от 1936 година? В проекта на Организация на обединените нации за делене на Палестина от 1947 година? В арабско-израелската война от 1947 година или в Шестдневната война от 1967 година?
Аз ще стартира от 1991 година, когато Съединените щати станаха господстваща страна в Близкия изток и започнаха да основават районен ред, обслужващ американските ползи.
В подобен уголемен подтекст могат да бъдат преброени най-малко пет основни епизода или момента, които ще ни доведат до трагичните събития от последните две седмици.
Първият миг беше войната в Персийския залив през 1991 година и нейното разследване - Мадридската мирна конференция. Тази война беше зашеметяваща проява на американската военна мощност и дипломатически умения, които съумяха да отстранен опасността, основана от Саддам Хюсеин за районния баланс на силите. Съветският съюз беше покрай раздробяване и Съединените щати трайно заеха мястото на кормилото. Тогавашният президент Джордж Буш-старши, държавният секретар Джеймс Бейкър и опитният им близкоизточен екип се възползваха от основаната опция и през октомври 1991 година свикаха мирна конференция с присъединяване на представители на Израел, Сирия, Ливан, Египет, Европейската икономическа общественост и Йордано-Палестинска делегация.
Но Мадридската конференция имаше съдбовен минус, който пося семената на доста бъдещи проблеми. На конференцията не бе поканен Иран. В отговор той провежда среща на сили, които не признават Израел, и стартира да се сближава с палестински групировки, които преди този момент игнорираше, в това число с Хамас и " Ислямски джихад ".
Реакцията на Техеран на конференцията в Мадрид имаше най-вече стратегически, а не идеологически темперамент: той се постара да покаже на Съединените щати и другите страни, че е в положение да осуети напъните им за основаване на нов районен ред, в случай че неговите ползи не бъдат регистрирани.
Точно това се случи. Самоубийствените атентати и други прояви на екстремистко принуждение доведоха до пропадане на преговорния развой по споразуменията в Осло и Израел се отхвърли да поддържа урегулиране, учредено на договаряния. С течение на времето връзките сред Иран и Запада се утежниха още повече, мирът стана мъчно изпълним и връзките сред Иран и Хамас укрепнаха.
Втори сериозен миг стана съдбоносната композиция от събития: терористичните офанзиви от 11 септември 2001 година и последвалото навлизане на Съединени американски щати в Ирак през 2003 година Администрацията на Джордж Буш смяташе, че свалянето на Саддам и премахването на мнимата опасност от иракски оръжия за всеобщо заличаване ще подсети на враговете на Америка за нейната мощ, ще бъде удар по тероризма като цяло и ще сътвори условия за радикални демократични преобразования в целия Близък изток.
Уви, Америка получи нескончаем спор в Ирак и доста усъвършенстване в стратегическото състояние на Иран. Тази смяна в съотношението на силите разтревожи Саудитска Арабия и другите страни от Персийския залив. Усещането за опасност от страна на Иран стартира значително да трансформира районните взаимоотношения. Наред с други неща, някои арабски страни преразгледаха своите връзки с Израел. Страхът от промяна на режима под въздействието на Съединени американски щати принуди Иран скрито да стартира работа по основаването на нуклеарно оръжие.
Третият основен миг настъпи, когато президентът Доналд Тръмп взе злощастното решение да се откаже от Съвместния изчерпателен проект за деяние (СВПД) и стартира да ползва политика на оптимален напън. Оттеглянето от СВПД разреши на Иран да възобнови нуклеарната си стратегия и да се приближи още повече до основаването на нуклеарно оръжие. А акцията за оптимален напън докара до това, че Иран стартира да нанася удари по танкери и обекти в Персийския залив и Саудитска Арабия, показвайки на Америка, че опитите й за насила и събаряне на режима в Иран са рисковани и изпълнени със обилни разноски.
Както можеше да се чака, тези събития накараха саудитците да се замислят. Те започнаха да демонстрират интерес към основаването на лична нуклеарна инфраструктура.
Четвъртото събитие бяха по този начин наречените Авраамови съглашения. До известна степен това бе разумно разследване от решението на Тръмп да се отдръпна от СВПД. Тези съглашения бяха плод на мозъка на аматьорския пълководец (и шурей на Тръмп) Джаред Кушнер. Това бе цяла серия двустранни съглашения за нормализиране на връзките сред Израел и Мароко, Бахрейн, Обединените арабски емирства и Судан.
Администрацията на Байдън пое по същия път. Тя не предприе никакви значими стъпки, с цел да удържи отклоняващото се вдясно държавно управление на Израел от поддръжката на насилствените дейности на екстремистките заселници, което през последните две години докара до внезапно нарастване на броя на починалите палестинци и преселените лица.
Без да изпълнят предизборното си заричане да се причислят неотложно към СВПД, Байдън и компания концентрираха напъните си да убедят Саудитска Арабия да възстановява връзките си с Израел в подмяна на американски гаранции за сигурност, а може би и достъп до нуклеарни технологии.
Тези старания имаха малко общо с израелско-палестинския спор и бяха ориентирани основно към попречване на доближаването на Саудитска Арабия с Китай. Обвързването на гаранциите за сигурност с нормализирането бе метод да се преодолее нежеланието на Конгреса да се съгласи на другарска договорка с Рияд. За злощастие слуховете за такава договорка дадоха на Хамас мощен тласък да покаже какъв брой неправилно е това обръщение.
Петият фактор не е единично събитие, а по-скоро хроничната некадърност или отвращение на Съединени американски щати да доведат до сполучлив край по този начин наречения кротичък развой. Вашингтон монополизира управлението на този развой след подписването на споразуменията в Осло (от името излиза наяве, че това се е случило с посредничеството на Норвегия) и многочислените му опити, които той подхващаше отдавна, не доведоха до нищо.
За страдание на Съединени американски щати, петте детайла, които показах, както и техните последици за района, укрепват позициите на ревизионистите и дават в ръцете им мощно оръжие (което Владимир Путин не пропусна да означи предходната седмица).
" Просто погледнете Близкия изток " - могат да кажат те. - " Съединените щати еднолично управляваха този район повече от 30 години и какво даде тяхното " водачество "? Станахме очевидци на разрушителни войни в Ирак, Сирия, Судан и Йемен. Ливан мирише на гроб, в Либия царува безредица, Египет е застрашен от колапс. Терористичните организации мутират и се трансформират, сеейки боязън на няколко континента, а Иран е все по-близо до атомната бомба. Израел няма сигурност, а палестинците нямат нито сигурност, нито правдивост. Приятели, ето какво се получава, когато разрешаваме на Вашингтон да ръководи всичко... "
Лесно можем да си представим китайски представител, който прибавя: " Позволете да отбележа, че ние имаме положителни връзки с всички в района и единственият ни интерес там е надеждният достъп до енергийни запаси. Затова сме твърдо решени да поддържаме спокойствието и мира в района и точно заради това помогнахме на Иран и Саудитска Арабия да възстановят връзките си предходната година. Нима не е ясно, че светът единствено ще завоюва, в случай че ролята на Съединени американски щати отслабне, а нашата роля се усили? "
Все отново би трябвало да отдадем дължимото на Америка. Байдън и неговият външнополитически екип вършиха това, което им се получава най-добре. Но, както към този момент отбелязвах преди повече от година, външнополитическият екип от администрацията са опитни механици, само че никога не са архитекти. Очевидно те не схващат в каква посока се движи Близкият изток.
Ако крайният резултат от днешните свещенодействия на Байдън и държавния секретар Блинкен ще е просто връщане към ситуацията, което съществуваше до 7 октомври, опасявам се, че останалият свят ще ги огледа, ще поклати глава комплицирано и неблагоприятно, и ще направи извода, че е време да се търсят други подходи.
* Американски политолог, професор по интернационалните връзки в Харвард. Член на реалистичната школа за интернационалните връзки, коментатор в сп. " Форейн полиси ". Уолт има значим принос към теорията на неореализма и е създател на теорията за салдото на заплахата
Форийн Полиси
" Съединени американски щати са първопричината за новата война сред Израел и Палестина " /> Днес, когато израелците и палестинците оплакват починалите и чакат със боязън вести за безследно изчезналите, стремежът да се намерят отговорните е толкоз мощен, че мнозина не са в положение да му се опълчват. Израелците и техните поддръжници желаят да хвърлят цялата виновност на Хамас, който безспорно е директно виновен за ужасните набези против цивилното население на Израел. Тези, които съчувстват повече на битката на палестинците, виждат тази покруса като неминуем резултат от дългогодишната окупация и жестокото отношение на Израел към палестинските му жители.
Къде да стартираме да търсим тези първопричини? Въпросът е доста противоречив. Дали в книгата " Еврейската страна " от Теодор Херцл, оповестена през 1896 година? Или в Декларацията на Балфур от 1917 година? В арабското въстание от 1936 година? В проекта на Организация на обединените нации за делене на Палестина от 1947 година? В арабско-израелската война от 1947 година или в Шестдневната война от 1967 година?
Аз ще стартира от 1991 година, когато Съединените щати станаха господстваща страна в Близкия изток и започнаха да основават районен ред, обслужващ американските ползи.
В подобен уголемен подтекст могат да бъдат преброени най-малко пет основни епизода или момента, които ще ни доведат до трагичните събития от последните две седмици.
Първият миг беше войната в Персийския залив през 1991 година и нейното разследване - Мадридската мирна конференция. Тази война беше зашеметяваща проява на американската военна мощност и дипломатически умения, които съумяха да отстранен опасността, основана от Саддам Хюсеин за районния баланс на силите. Съветският съюз беше покрай раздробяване и Съединените щати трайно заеха мястото на кормилото. Тогавашният президент Джордж Буш-старши, държавният секретар Джеймс Бейкър и опитният им близкоизточен екип се възползваха от основаната опция и през октомври 1991 година свикаха мирна конференция с присъединяване на представители на Израел, Сирия, Ливан, Египет, Европейската икономическа общественост и Йордано-Палестинска делегация.
Но Мадридската конференция имаше съдбовен минус, който пося семената на доста бъдещи проблеми. На конференцията не бе поканен Иран. В отговор той провежда среща на сили, които не признават Израел, и стартира да се сближава с палестински групировки, които преди този момент игнорираше, в това число с Хамас и " Ислямски джихад ".
Реакцията на Техеран на конференцията в Мадрид имаше най-вече стратегически, а не идеологически темперамент: той се постара да покаже на Съединените щати и другите страни, че е в положение да осуети напъните им за основаване на нов районен ред, в случай че неговите ползи не бъдат регистрирани.
Точно това се случи. Самоубийствените атентати и други прояви на екстремистко принуждение доведоха до пропадане на преговорния развой по споразуменията в Осло и Израел се отхвърли да поддържа урегулиране, учредено на договаряния. С течение на времето връзките сред Иран и Запада се утежниха още повече, мирът стана мъчно изпълним и връзките сред Иран и Хамас укрепнаха.
Втори сериозен миг стана съдбоносната композиция от събития: терористичните офанзиви от 11 септември 2001 година и последвалото навлизане на Съединени американски щати в Ирак през 2003 година Администрацията на Джордж Буш смяташе, че свалянето на Саддам и премахването на мнимата опасност от иракски оръжия за всеобщо заличаване ще подсети на враговете на Америка за нейната мощ, ще бъде удар по тероризма като цяло и ще сътвори условия за радикални демократични преобразования в целия Близък изток.
Уви, Америка получи нескончаем спор в Ирак и доста усъвършенстване в стратегическото състояние на Иран. Тази смяна в съотношението на силите разтревожи Саудитска Арабия и другите страни от Персийския залив. Усещането за опасност от страна на Иран стартира значително да трансформира районните взаимоотношения. Наред с други неща, някои арабски страни преразгледаха своите връзки с Израел. Страхът от промяна на режима под въздействието на Съединени американски щати принуди Иран скрито да стартира работа по основаването на нуклеарно оръжие.
Третият основен миг настъпи, когато президентът Доналд Тръмп взе злощастното решение да се откаже от Съвместния изчерпателен проект за деяние (СВПД) и стартира да ползва политика на оптимален напън. Оттеглянето от СВПД разреши на Иран да възобнови нуклеарната си стратегия и да се приближи още повече до основаването на нуклеарно оръжие. А акцията за оптимален напън докара до това, че Иран стартира да нанася удари по танкери и обекти в Персийския залив и Саудитска Арабия, показвайки на Америка, че опитите й за насила и събаряне на режима в Иран са рисковани и изпълнени със обилни разноски.
Както можеше да се чака, тези събития накараха саудитците да се замислят. Те започнаха да демонстрират интерес към основаването на лична нуклеарна инфраструктура.
Четвъртото събитие бяха по този начин наречените Авраамови съглашения. До известна степен това бе разумно разследване от решението на Тръмп да се отдръпна от СВПД. Тези съглашения бяха плод на мозъка на аматьорския пълководец (и шурей на Тръмп) Джаред Кушнер. Това бе цяла серия двустранни съглашения за нормализиране на връзките сред Израел и Мароко, Бахрейн, Обединените арабски емирства и Судан.
Администрацията на Байдън пое по същия път. Тя не предприе никакви значими стъпки, с цел да удържи отклоняващото се вдясно държавно управление на Израел от поддръжката на насилствените дейности на екстремистките заселници, което през последните две години докара до внезапно нарастване на броя на починалите палестинци и преселените лица.
Без да изпълнят предизборното си заричане да се причислят неотложно към СВПД, Байдън и компания концентрираха напъните си да убедят Саудитска Арабия да възстановява връзките си с Израел в подмяна на американски гаранции за сигурност, а може би и достъп до нуклеарни технологии.
Тези старания имаха малко общо с израелско-палестинския спор и бяха ориентирани основно към попречване на доближаването на Саудитска Арабия с Китай. Обвързването на гаранциите за сигурност с нормализирането бе метод да се преодолее нежеланието на Конгреса да се съгласи на другарска договорка с Рияд. За злощастие слуховете за такава договорка дадоха на Хамас мощен тласък да покаже какъв брой неправилно е това обръщение.
Петият фактор не е единично събитие, а по-скоро хроничната некадърност или отвращение на Съединени американски щати да доведат до сполучлив край по този начин наречения кротичък развой. Вашингтон монополизира управлението на този развой след подписването на споразуменията в Осло (от името излиза наяве, че това се е случило с посредничеството на Норвегия) и многочислените му опити, които той подхващаше отдавна, не доведоха до нищо.
За страдание на Съединени американски щати, петте детайла, които показах, както и техните последици за района, укрепват позициите на ревизионистите и дават в ръцете им мощно оръжие (което Владимир Путин не пропусна да означи предходната седмица).
" Просто погледнете Близкия изток " - могат да кажат те. - " Съединените щати еднолично управляваха този район повече от 30 години и какво даде тяхното " водачество "? Станахме очевидци на разрушителни войни в Ирак, Сирия, Судан и Йемен. Ливан мирише на гроб, в Либия царува безредица, Египет е застрашен от колапс. Терористичните организации мутират и се трансформират, сеейки боязън на няколко континента, а Иран е все по-близо до атомната бомба. Израел няма сигурност, а палестинците нямат нито сигурност, нито правдивост. Приятели, ето какво се получава, когато разрешаваме на Вашингтон да ръководи всичко... "
Лесно можем да си представим китайски представител, който прибавя: " Позволете да отбележа, че ние имаме положителни връзки с всички в района и единственият ни интерес там е надеждният достъп до енергийни запаси. Затова сме твърдо решени да поддържаме спокойствието и мира в района и точно заради това помогнахме на Иран и Саудитска Арабия да възстановят връзките си предходната година. Нима не е ясно, че светът единствено ще завоюва, в случай че ролята на Съединени американски щати отслабне, а нашата роля се усили? "
Все отново би трябвало да отдадем дължимото на Америка. Байдън и неговият външнополитически екип вършиха това, което им се получава най-добре. Но, както към този момент отбелязвах преди повече от година, външнополитическият екип от администрацията са опитни механици, само че никога не са архитекти. Очевидно те не схващат в каква посока се движи Близкият изток.
Ако крайният резултат от днешните свещенодействия на Байдън и държавния секретар Блинкен ще е просто връщане към ситуацията, което съществуваше до 7 октомври, опасявам се, че останалият свят ще ги огледа, ще поклати глава комплицирано и неблагоприятно, и ще направи извода, че е време да се търсят други подходи.
* Американски политолог, професор по интернационалните връзки в Харвард. Член на реалистичната школа за интернационалните връзки, коментатор в сп. " Форейн полиси ". Уолт има значим принос към теорията на неореализма и е създател на теорията за салдото на заплахата
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ