Защо учените смятат 70-те години за трагедия на света
Стивън Пол Милър назовава 70-те години на предишния век – неуместните години. Именно тогава виждаме едно безумно и даже необичайно битие. Американците, които постоянно диктуват някаква модалност, претърпяват тези години като някаква форма на мъгла. Една от аргументите е, че 60-те години идват с големи поръчки и след достигането на множеството цели, мнозина към този момент остават без цел и посока. Нещо още по-странно е, че това неодобрение, което откриваме като концепция във „ Fight Club “ идва доста по-рано, никой не става рок звезда, само че има задоволително диско, пънк, Star Wars и парадокси като Джоунстаун.
Онези ограничавания, които съществуват през 60-те години бързо напущат сцената и дават свободата на културни сегменти, които малко на брой са очаквали. Човек не би трябвало да бъде гражданин на Сан Франциско, с цел да се снабди с опиати или познатите полови прекарвания. Мнозина се дърпат от праволинейната политика и стартират да гледат радикалните политики като нещо обикновено, с тях идват конспирациите и окултното.
По същото време се прибавят и хоризонтите на самостоятелните и обществени благоприятни условия. В края на този интервал, множеството маркират илюзиите, цинизма, безпомощното положение и даже параноята, скуката и яростта, като един от огромните проблеми. Милър има вяра, че всичко е обвързано, тогава се появиха пухените дългокосмести килими, огромните дълги бакенбарди, копчетата с усмивки и всевъзможни други детайли, които да държат контузията и сложността на целия свят в някакъв капан. Има и други фактори, които стартират да се отразяват.
Например ще открием, че всеки върви със страховете от терористични актове, разпадането на природата, параноята от наблюдението, политически цинизъм, заплахата от война, апокалиптичните хрумвания и най-различните типове културни спънки.
Задната скорост на 70-те може да се забележи във всичко от нихилистичния звук на Холивуд, както и от най-различни типове конспирации, самотни любовници, остарели каубои, които се пробват да избягат от себе си. Въздухът от по-сладката и пасивна потиснатост може да се чуе даже в музиката и новите рок балади, които идват в тази посока. Бандите на младите идват с кристална посока на общественото и самотното, изолирани с неуспеха да открият някаква връзка.
Джони Мичъл, Нийл Йонг и Ленард Коен описват най-различни биполярни истории за отнети благоприятни условия, за напрежение и болежка, като че ли целият свят е голям генератор на тъгата. Дон МакЛейн даже печели премия за своя „ American Pie “ и меланхолично ни подсказва, че основаното чувство за групова загуба на опустошения капацитет ще разрешат на човек да изгуби своята безспорна потентност, която идваше от младия рок-н-рол.
И какво е обяснението за всичко това? Оказва се, че доста хора не одобряват доста добре провалената концепция за груповия триумф и всеобщата промяна, без значение дали се приказва за политика или духовно извисяване. Хънтър Томсън го демонстрира в своята книга „ Fear and Loathing in Las Vegas “ от 1971 година Да стоиш в края на града, покрай всички грехове, Томсън даже твърди, че това е онази дълга красива светлина, която осветява цялото потомство. Няма го чувството, че каквото и да вършим, то постоянно ще е вярно, тъкмо този миг се изплъзва през пръстите.
И в случай че през 60-те години борбата е за разделяне сред външната битка и вътрешната промяна, всички усещат придвижването обратно.
Повечето професори разделят обществото на юмруците и главите. Първите символизират вдигнатия пестник в символ на победа и опозиция, за тези, които слагат основата на новия ляв активизъм, само че преди да изразят мненията си, незабавно стартира протест на разнообразни противников фракции. До края на 70-те години, множеството огромни водачи незабавно се озовават в правосъдната зала, някои са съдени и изпратени в затвор, други просто отпътуват в заточение.
Желанието за митинги отравя милиони и скоро няма задоволително недоволни, както и подкрепящи някакви дела. Мнозина се отхвърлят и застават пред тв приемника, а с това се понижава и медийната атракция, както и употребяваните сили на реда. И когато множеството юмруци се подвигат, с цел да изразят неодобрение против войната, те като че ли блъскат по стената, като че ли нищо не се трансформира.
Движенията за радикална смяна просто избледняват. Главите също си потеглят, множеството към този момент са инфектирани от Уудсток, както и хипи придвижванията. Техният бумеранг от страсти се връща още първоначално и скоро се появяват странни хора като Чарлз Менсън и опцията да приказват и даже да демонстрират какво в действителност се случва от другата страна.
Менсън идва в средата на 60-те години и потвърждава, че с малко изразителност и повече харизма, умерено може да сбъдне всички страхове на Америка и да трансформира тайфа хипита в марионетки, изпълняващи всички негови болки и премеждия. В края на 70-те години излиза наяве и още нещо – никой няма да успее да избяга от оковите на историята, без никакво значение какво в действителност се чака.
