Стените на килията бяха напоени със студ и мирис на

СВОБОДНА ДУША В КИЛИЯТА НА СМЪРТТА: Военнопленници разкриват тъмната страна на руския лагер

Стените на килията бяха напоени със мраз и аромат на на ниска цена дезинфектант. За Дмитро Канупер времето от дълго време не се измерваше в часове, а в удари – ритмични, предвидими и жестоки. Беше април 2022-ра, когато светът на Мариупол потъна в прахуляк и желязо, а за него стартира дългото пътешестване през деветте кръга на съветския плен.

Всяка заран в 6:00 започваше еднакъв призрачен сън. Гласът на надзирателя разцепваше тишината, а след него идваше заповедта: „ Пей! “

Дмитро стоял обтегнат, с сухо тяло и очи, в които имаше единствено отмалялост

Гърлото му изтръгваше думите на съветския химн. Пееше го по няколко пъти дневно, всеки ден, в продължение на 900 дни. Всяка сбъркана сричка, всеки прекомерно спокоен звук водеше до удар с палка или електрошок. Това не беше просто ария – това беше опит да изтръгнат душата му и да я заменят с непозната.

„ Никога не съм правил нищо по-отвратително “, щеше да каже по-късно той, само че тогава изборът беше елементарен: или пееш, или те пребиват до несвяст.

Но когато светлините угасваха и тежките порти се затваряха, килията се превръщаше в храм.

В най-тъмния ъгъл, там, където камерите не стигаха, Дмитро и другите пленници се свиваха един до различен. Телата им трепереха от мраз, само че сърцата им биеха в един тактова периодичност. В тези моменти те не бяха пандизчии с номера, а воини.

„ Ще ни загинат нашите врагове, като роса на слънце… “ – шепнеха те.

Думите на украинския химн прекосяваха през тях като електричество. Те не ги пееха – те ги дишаха. Всеки стих беше щит против лудостта. Докато съветският химн беше натрапен с принуждение извън, украинският извираше от вътрешната страна, като последната цитадела, която врагът не можеше да превземе. Тези думи ги топлеха повече от тънките одеяла и даваха сили да имат вяра, че някъде там, оттатък бодливата тел, страната им към момента стои.

Дмитро знаеше: до момента в който химнът звучи в главата му, той е свободен. Можеха да прекършат ребрата му, само че не и вярата му. Можеха да го накарат да пее непознатите песни, само че не можеха да го накарат да ги усеща.

И той не е единственият

Изследване на Media Initiative for Human Rights демонстрира, че към 60% от някогашните военнопленници са били принуждавани да научат съветския химн или проруски песни. Дори когато забравяли думите или ги пеели погрешно, те са били бити или подложени на малтретиране.

Мисията на Организация на обединените нации за наблюдаване на правата на индивида в Украйна също откри, че 95% от освободените военнопленници са били измъчвани или подложени на нечовешко отношение.

„ Имаше моменти, в които безшумно, някъде в ъгъла на килията, се събирахме с момчетата и си шепнехме химна на Украйна. Представете си цената на тези думи в съветски плен, когато всяка дума минава през вас до самите кости, топли ви, дава вяра, фантазии и религия “, споделя Дмитро.

Въпреки нечовешките условия и непрекъснатия боязън, украинският химн се оказва не просто ария – той е дирек на поддръжка, знак на вяра и на безсмъртния дух на народа. За доста пленници тези моменти на безшумно противодействие са били единственият метод да запазят човешкото в себе си.

Съобщенията на Дмитро в обществените мрежи демонстрират, че тези прекарвания оставят трайни отпечатъци.

„ За мен това са думи, които ме накараха да усещам силата, мощта на украинската душа и на боец, за който достойнството и страната са над всичко “, написа той.

Психолози назовават шепненето на украинския химн в ъгъла на килията „ механизъм за предпазване на идентичността “. В условия, в които врагът се пробва изцяло да заличи личността и националното съзнание, тайните ритуали – молебствия, мемоари за дома, тихи думи – стават единственият метод за оцеляване на мозъка.

След освобождението си Дмитро интензивно приказва за претърпяното, с цел да притегли вниманието към хилядите украинци, които към момента се намират в съветски затвори при същите условия.

Тази история е мъчително увещание за цената на свободата и за мрака, през който минават тези, които се осмеляват да не се предадат. За хора като Дмитро, даже когато тялото е пленено, духът остава недокоснат и неотстъпчив – доказателство, че никой не може да пречупи човек, който носи родината си в сърцето.