Психолингвистът Стела Богомилова пред novini.bg: Обществото ни е сопаджийско, със специални потребности
Стела Богомилова е психолингвист, специалист по психически и обществени проблеми. Тя е прочут публичен анализатор, експерт по български език и литература, поетеса. Говорим с нея за това по какъв начин езикът и речта спомагат за образуването на боязън в изискванията на дълга изолираност, който покосява душeвността освен на възрастните, а и на подрастващите българи - бъдещето на нацията ни. За вярата, като основа на себепознанието и другите ни опорни точки за оцеляване, разяснява специалистът Стела Богомилова пред медията ни:
"Последствията за душeвността ни след дългата карантина
ще бъдат тежки. От една страна, когато има скъсана връзка сред властта и обществото, е налице нарушен разговор, доста дезинформация, неточни и спорни разпореждания, а от всичко това е естествено да страда доверието в ръководството. Отношението власт - общество, е като това сред възрастен или преподавател и деца. Когато на нас ни се оферират разнопосочни указания, които имат претенцията да са безусловно правилни във всеки един миг, ние в началото ги одобряваме, без да ги разбираме, доверявайки се. Но когато действителността влезе в разминаване и несъгласие с предписанията, тогава се стига до безпорядък. Той на психологично равнище може да прерасне във физическа неустойчивост в фамилиите. Защото хората губят своята непоклатимост, която убива ритъма.
Кога МОН ще подсигурява за качеството на матурите
Дистанционната лъжеформа на образование при учениците
към този момент дава своите горчиви плодове. Това е оксиморон, който ще обясня - в моята процедура аз работя ежедневно с по над 20-30 деца от разнообразни училищен възрасти. Всички те обаче споделят едно и също: "повиши ни се триумфът, тъй като ни оказва помощ интернет и ние преписваме, безусловно копираме ". Т.е. ролята на учителя се свежда до тази на един виртуален диспечер, който взема линкове от нета, праща ги на децата, а те му ги връщат под формата на домашна работа. Тя обаче е със подозрително качество. Учениците остават настрана в процеса на отдалеченото образование. Децата признават, че стоят пред компютрите легнали, седнали и така нататък, само че силата на учителите не стига до тях. Според учениците в класната стая преподавателите съумяват да им притеглят вниманието и силата, а в този момент не им въздейства нито като престиж, нито иначе. Не всички платформи разрешават визуализация и по тази причина множеството от учениците сякаш учат, но цъкат телефоните и зяпат в тв приемниците. Оценките им се дължат и на съдействието на родителите, които също си останаха у дома. Успехът е плод. Но е горчив, тъй като децата са лишени от своята естествена обществена среда в учебно заведение и това стартира да им се отразява - тревогите нарастват, безпокойствата и компулсивните разстройства, също. Стига се до двете крайности - или се затварят, или истерясват и агресират.
Социалният темперамент е като човешкият -
има потребност от вентилиране, от изложение, от темп. Релният свят е земният, досегаемият. Децата са разнообразни - има такива, които живеят в големи имения на олигарси, само че няма с кого да споделят екстрите. Градските деца не са като тези от 70-те години на предишния век, когато се събираха и играеха по улиците, игрищата в учебните заведения, в междублоковите пространства. Това към този момент е единствено спомен. Днес се оказва, че най-добре са тези деца, които живеят на село. Имам наблюдения върху хора от Велико Търново и Бургас, които даже си смениха жителствата, с цел да си отидат в селските си къщи и оттова да работят отдалечено, с цел да бъдат децата им на въздух и покрай природата.
Езикът на страха, е език на експанзията,
на недоверието. Много постоянно дават образец по какъв начин някой, заради липса на подготвеност прави неточност тъй като знае, че няма капацитет да извърши верен ход. по този начин съзнателно се основава неточност, с цел да може след това в ролята на избавител да поправи този гаф. Т.е., хората остават с усещането, че са избавени, само че не помнят да се попитат: за какво се стигна дотук. Ето по какъв начин неналичието на темп води до катастрофиране на една сила и основава хиперактивност или угнетеност, а в целокупност публичният организъм страда.
Българите мъчно съблюдаваме правила и правила, тъй като сме привикнали на подкрепяне.
Визирам поведенческите правила на поредност от поколения от 2000 година насам и техните родители. През цялото това време обществото ни има характерности на сопаджийско, със специфични потребности. На множеството ни сънародници им липсва автономия, неспособност да си слагат и да се се побират в рамка, в график. Те не възнамеряват нищо даже в битовото си всекидневие, във времеви тримерен график. Лошото изложение, недочувстването, са към този момент правила в обществото ни, полезностите се смениха. Сега е съвременно да си прочувствено липсващ, тъй като просто един минус като не може да се поправя, се трансформира в норма, издига се в фетиш. Когато не можеш да се побереш в правила, тъй като си бурен, не си в разпоредбите, то твоите плюсове стават негативи, защото не са използвани в вярна и положителна посока. Така се стига до неразпределеното внимание, несвързаният диалект, нетрайната памет и така нататък.
Кои са опорите на човек в това мъчно време на изолираност?
В никакъв случай не би трябвало външните ни опорни точки да са повече от вътрешните. Хората усещат недостиг на религия, а тя е себепознание. То пък е фиксиране във вътрешността в себе си и търсене на отговорност от самия себе си. Човек е скъп и потребен тогава, когато първо пребори себе си, своите несъгласия и реализира естетика. А след това да насочи погледа си на открито. Един спорен и комплициран водач, с непремерен диалект и прекословни послания към хората, няма по какъв начин да има престиж, не може се чака той да взема решение дейно каквито и да е проблеми.
"Последствията за душeвността ни след дългата карантина
ще бъдат тежки. От една страна, когато има скъсана връзка сред властта и обществото, е налице нарушен разговор, доста дезинформация, неточни и спорни разпореждания, а от всичко това е естествено да страда доверието в ръководството. Отношението власт - общество, е като това сред възрастен или преподавател и деца. Когато на нас ни се оферират разнопосочни указания, които имат претенцията да са безусловно правилни във всеки един миг, ние в началото ги одобряваме, без да ги разбираме, доверявайки се. Но когато действителността влезе в разминаване и несъгласие с предписанията, тогава се стига до безпорядък. Той на психологично равнище може да прерасне във физическа неустойчивост в фамилиите. Защото хората губят своята непоклатимост, която убива ритъма.
Дистанционната лъжеформа на образование при учениците
към този момент дава своите горчиви плодове. Това е оксиморон, който ще обясня - в моята процедура аз работя ежедневно с по над 20-30 деца от разнообразни училищен възрасти. Всички те обаче споделят едно и също: "повиши ни се триумфът, тъй като ни оказва помощ интернет и ние преписваме, безусловно копираме ". Т.е. ролята на учителя се свежда до тази на един виртуален диспечер, който взема линкове от нета, праща ги на децата, а те му ги връщат под формата на домашна работа. Тя обаче е със подозрително качество. Учениците остават настрана в процеса на отдалеченото образование. Децата признават, че стоят пред компютрите легнали, седнали и така нататък, само че силата на учителите не стига до тях. Според учениците в класната стая преподавателите съумяват да им притеглят вниманието и силата, а в този момент не им въздейства нито като престиж, нито иначе. Не всички платформи разрешават визуализация и по тази причина множеството от учениците сякаш учат, но цъкат телефоните и зяпат в тв приемниците. Оценките им се дължат и на съдействието на родителите, които също си останаха у дома. Успехът е плод. Но е горчив, тъй като децата са лишени от своята естествена обществена среда в учебно заведение и това стартира да им се отразява - тревогите нарастват, безпокойствата и компулсивните разстройства, също. Стига се до двете крайности - или се затварят, или истерясват и агресират.
Социалният темперамент е като човешкият -
има потребност от вентилиране, от изложение, от темп. Релният свят е земният, досегаемият. Децата са разнообразни - има такива, които живеят в големи имения на олигарси, само че няма с кого да споделят екстрите. Градските деца не са като тези от 70-те години на предишния век, когато се събираха и играеха по улиците, игрищата в учебните заведения, в междублоковите пространства. Това към този момент е единствено спомен. Днес се оказва, че най-добре са тези деца, които живеят на село. Имам наблюдения върху хора от Велико Търново и Бургас, които даже си смениха жителствата, с цел да си отидат в селските си къщи и оттова да работят отдалечено, с цел да бъдат децата им на въздух и покрай природата.
Езикът на страха, е език на експанзията,
на недоверието. Много постоянно дават образец по какъв начин някой, заради липса на подготвеност прави неточност тъй като знае, че няма капацитет да извърши верен ход. по този начин съзнателно се основава неточност, с цел да може след това в ролята на избавител да поправи този гаф. Т.е., хората остават с усещането, че са избавени, само че не помнят да се попитат: за какво се стигна дотук. Ето по какъв начин неналичието на темп води до катастрофиране на една сила и основава хиперактивност или угнетеност, а в целокупност публичният организъм страда.
Българите мъчно съблюдаваме правила и правила, тъй като сме привикнали на подкрепяне.
Визирам поведенческите правила на поредност от поколения от 2000 година насам и техните родители. През цялото това време обществото ни има характерности на сопаджийско, със специфични потребности. На множеството ни сънародници им липсва автономия, неспособност да си слагат и да се се побират в рамка, в график. Те не възнамеряват нищо даже в битовото си всекидневие, във времеви тримерен график. Лошото изложение, недочувстването, са към този момент правила в обществото ни, полезностите се смениха. Сега е съвременно да си прочувствено липсващ, тъй като просто един минус като не може да се поправя, се трансформира в норма, издига се в фетиш. Когато не можеш да се побереш в правила, тъй като си бурен, не си в разпоредбите, то твоите плюсове стават негативи, защото не са използвани в вярна и положителна посока. Така се стига до неразпределеното внимание, несвързаният диалект, нетрайната памет и така нататък.
Кои са опорите на човек в това мъчно време на изолираност?
В никакъв случай не би трябвало външните ни опорни точки да са повече от вътрешните. Хората усещат недостиг на религия, а тя е себепознание. То пък е фиксиране във вътрешността в себе си и търсене на отговорност от самия себе си. Човек е скъп и потребен тогава, когато първо пребори себе си, своите несъгласия и реализира естетика. А след това да насочи погледа си на открито. Един спорен и комплициран водач, с непремерен диалект и прекословни послания към хората, няма по какъв начин да има престиж, не може се чака той да взема решение дейно каквито и да е проблеми.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ