Един ход напред: Приятно ми е да се запознаем, докато играем
Стефан приключва дизайн, а Антония - анимация. Преди четири години “едното води до другото” и си отварят лично пространство за настолни игри. Поговорихме си за по какъв начин и какво е нужно да създадеш собствен бизнес в дребната България и изкуството. Ето какво споделиха двамата създатели пред Фрог:
Кога настъпи моментът на прояснение за вас, че точно изкуството е “вашето нещо”?
Стефан: Аз още не съм си споделил, че обещано нещо е тъкмо моето. Случи се по този начин, че аз се занимавах с пласиране на такива неща (бел. ред. настолни игри, любителски изделия) от преди 10 години. И едното докара до другото. Работих в тази сфера и се стигна досега, в който дружно желаеме да си създадем нещо свое. И в този момент го имаме.
А каква е историята на това пространство?
Антония: В началото беше доста ужасно, тъй като когато нещо е по-нишово, не е доста добре създаден бизнесът, няма миг, в който да си същински спокоен и да си кажеш “Ето - това е нещото, което може да ме устоя устойчиво и да разгадавам на този бизнес”. Но допускам както всички, които стартират независим бизнес, имахме добра опция, когато един от предходните клубове затвори, да поемем огромна част от нишата. И да го използваме като основа, над която да надграждаме - чисто като инвентар, като игрова база, клиентела и опит ненапълно. Но оттова нататък дефакто всичко си е от нас - за последните 4 години. Имахме миг, в който трябваше да решим дали да сме в центъра на града. Като цяло е по-лесно да докараш повече клиенти, само че там мъчно може да си позволиш огромно пространство. Или да вземем решението, да сме “по-отдалечени” от централната част, само че пък да го създадем, както ние си го представяме.
Стефан: Ние имаме дребен проблем с компромисите. Понякога сме по-склонни да не вършим нещо, в случай че няма да стане добре. Държахме да си го създадем както желаеме.
Къде откривате феновете на настолните игри?
Стефан: Те ни откриват. Но несъмнено би трябвало да се направиш елементарен за разкриване, което сега няма по какъв начин да мине без обществени мрежи. По-назад във времето имаше форумни общностни, чат канали, само че сега всичко минава през общата обществена мрежа. Така че би трябвало да поддържаш и онлайн наличието си.
А за какво тъкмо настолни игри? Каква е магията, която се крие зад тях?
Антония: За мен настолните игри са доста прекрасен метод за опознаване на хората. Защото когато седнеш да си приказваш с някого на кафе, в неофициален диалог, постоянно има някаква маска, която хората нормално си построяват, за това по какъв начин желаят да бъдат възприемани. Обаче когато ги поставиш в подтекста на играта и фокусът е другаде, доста повече от характера се разкрива, тъй като до момента в който играят, не мислят за друго. Освен това и непрекъснатото разкриване на нови неща, които да ти ангажират съзнанието по някакъв метод.
Стефан: За мен също “новото” е огромна част от притегалността на игрите, само че освен настолните. Всяка една нова хубава игра ти показва разнообразни проблеми, системи, които да опознаеш. По този метод мисля, че е доста потребно за мозъка и съществуването си въобще, да се сблъскваш с нови ъгли на проблемите. Игрите го вършат това доста добре.
Как бихте определили вида хора, които ви посещават най-често?
Стефан: Много са чудесни. Доста смесена група са. Трудно е да се постави някаква рамка, само че има общи неща. В това отношение настолните игри са малко по-специфични от компютърните. Защото те по едно и също време са обществено занимание, само че и са занимание за хора, които малко или доста “си живеят в главата” - показват си всякакви неща, склонни са да задълбават във фантастични концепции. В България са малко по-еднотипни, тъй като са най-вече млади. На европейско равнище, изключително в Германия и страните към нея, настолната игра е доста развито занимание. Там играят и на фамилно равнище. При тях съществува мостът сред поколенията.
Смятате ли, че тук в България сме “изостанали”, когато стане дума за изкуство?
Антония: Категорично, да. Моето персонално усещане е, че през годините на социализма не се насърчавало спортното израстване в региона на изкуството, а тогава се е поддържал един доста неестествен вакуум на това кои актьори са сполучливи. Съответно тая последователност, която е от университетски заведения, школи, чисто механически, смислово сред създателите се е изгубила. И съгласно мен доста хора, които сега творят, не стъпват на някакви локални основи. Интернет оказва помощ, с цел да се види какво е хубаво - да имаш летва, само че това е нещо, което се случва последните най-много 10 години. Дотогава хората се съпоставят с “успелите” създатели.
Но изкуството е толкоз субективно. Кой взема решение дали то е сполучливо, или не?
Стефан: Има занаятчийска част - нещо, което можеш да кажеш, че се прави по-добре или зле. Оттам нататък има едно ходило, на което гениалността ти изпъква. Аз съм склонен с Тони, че има някаква бездна поради поръчковото изкуство, при което качеството не е било най-водещо и самодейността, която пък е по-късно без никаква резистентност - кое действително е ловко.
Как може това да се позволи?
Стефан: С времето малко или доста се позволява. Но към момента сме в някакъв промеждутъчен интервал. Освен това чисто времево в международен проект също не е доста елементарно да се ориентираш по какъв начин се прави изкуство. Защото към този момент всичко е доста шумно. И не може да кажеш това е положително, това не. Много е постмодерно. И когато в действителност нямаме традицията и времето е “особено”, с цел да се вършат обичаи - по средата се получава комплицирано. В момента имаме доста положителни създатели, само че някак си школата ни, междинното ни равнище не е доста положително.
Антония: Мое друго усещане като създател в България е, че тъй като страната ни е с безконечни стопански проблеми и доста хора живеят под удобния си финансов предел, и това да отделяш за изкуство за доста хора, е разкош. Съответно е доста мъчно в България да си художник, който си изкарва прехраната от това, тъй като чисто процентово тези, които са подготвени да отделят за изкуство, са доста по-малко.
Стефан: Но това ще е един нормализиращ фактор, тъй като сега е доста елементарно да работиш на Запад, без значение къде си. Или артистите работят в тукашен филиал на нещо, което е западно.
Антония: Да, това е методът. Всичките ми познати, които са дейни актьори, най-малко половината от поръчките им за чужбина.
Вие сте притежатели на бизнес, обвързван с забавление, по какъв начин ви се отрази пандемията?
Стефан: Ако би трябвало да си признаем, тъй като не си бяхме почивали от много време, първият локдаун ни се отрази доста добре. Защото имахме една наложителна почивка, която самите ние не си бяхме възнамерявали. Но несъмнено, това няма по какъв начин да продължи доста дълго във времето.
Сега, когато нещата са малко по-нормални, в случай че можем да го назовем по този начин и има одобрен метод да работиш със зелените документи, не ни се отразява супер доста, просто тъй като групите, които играят при нас, са почти такава част от популацията, която по принцип се имунизира.
А чувствате ли се по-спокойни от въвеждането на зеления документ?
Стефан: Със сигурност, тъй като има доста по-малко аргументи да затваряш напълно.
Антония: Да, за нас такова състояние, в което може да продължиш да работиш с някакви рационални ограничавания. А и на нас не ни се желае хората да се разболяват тук. Или да идват невнимателни.
Какви са упованията ви отсега нататък?
Стефан: Трябва да има по-ясни правила, с цел да може междинната граница на нормалност да е малко по-добра. Когато разпоредбите са по-ясни, по-малко спънки.
Антония: Бих поискала от бъдещето на България повече поощряване на дребния бизнес. Защото това е нещо, което го слушаш, до момента в който си възпитаник и си казваш “О, да, тука не се предизвиква доста да започнеш бизнес.” Но за теб тогава това е нереално разбиране. Повече удобства за тези, които желаят да стартират бизнес. Защото сега има доста души с хрумвания, концепции, предпочитание, които обаче ги стопира всичките административни и финансови спънки, които стоят сред тях и личен бизнес. Затова вървят да си работят някъде за заплата, вместо да се опитат да създадат нещо свое.
Стефан: Ние имахме доста добра мрежа от другари, които в действителност помогнаха да стартираме това, другояче първоначално би било мъчно.
Смятате ли, че образованието за мода, изкуство и съответно това, което вие сте приключили, е на равнище в съпоставяне със Запада да вземем за пример?
Стефан: Ако приказваме за малко по-модерните форми като дизайн, не е чак толкоз различаващо се съгласно мен. Просто тъй като хората по-късно работят и им се постанова на практика да са способни да го правят. В малко по-консервативни форми не съм сигурен, че е по този начин.
Антония: Моите усещания за изобразяване, анимация и живопис - там съгласно мен сме към момента обратно. Големият проблем, който виждам, че университетите срещат е, че преподавателите, които са налични сега като одобрени престижи са остаряла класа. Но естествено това ще се усъвършенства, когато по-пресни генерации станат експерти в региона си.
Стефан: По отношение на образованието те би трябвало и да са в академичната среда, с цел да го подобрят. Но това в креативните действия е малко по-сложно, тъй като би трябвало да си характерен вид човек, който би трябвало да по едно и също време практикува изкуството и да желае да стои в университетската зала.
Антония: Човек, който по едно и също време може да рисува и има лична кариера, да стане учител, Аз съм на мнение, че в случай че човек има предпочитание да се занимава с това, което си е избрал за предопределение, не е обикновено да чака универистетът самичък да му даде уменията.
По-скоро става дума не за умения, а университетът да ти даде опциите.
Антония: Специално за креативните специалности идва миг, в който дипломата и образованието ти имат значение единствено до едно равнище. Защото като отиваш да аплайваш, желаят портфолио. Това какво си приключил, кой ти е водил мастър клас, не е значимо, има значение какво може да покажеш. Това ходатайство на просветителната система е малко по-намалено там. Няма значение дали университетът те популяризира, в случай че ти отидеш и нямаш рисунките да го подплатиш.
А смятате ли, че има някакъв натрапен стандарт по отношение на настолните игри, магия, фантастика.. Защото има случаи, в които като някой чуе “елфи, фентъзи и т.н.”, твърди, че е детинско..
Стефан : Към игрите и фантастиката, да. И е генерално. Случва се на всички места. Като през последните 10-15 години по-скоро се мазета изкуственото затапване на това нещо - че фентъзито и фантастиката са несериозни. Защото имахме експлоадирането на Хари Потър и всичко последвало по-късно. Както и на супергеройските жанрове.
Има огромно подценяване. И на фантастиката, и на игрите. Защото и двете са формат, който е доста потребен. Фантастиката може да ти показа някакъв проблем, да насочи светлината към нещо ново, блестящо и тъкмо, който да изкара извод освен за фантастичния род, само че и за света въобще. Така и игрите - методът, по който събира хората. Те са “несериозни” в смисъла, че си избрал да играеш игра, а не ти би трябвало да играеш, с цел да си купиш самун. Но изводите, които може да изкараш от тях са общи, не са затворени в играта.
Каква е вашата фантазия?
Антония: Създаването на общественост. Защото доста огромна част от това, което движи място като нашето, е точно общността от играчите. То е малко като “Бар Наздраве” (бел. ред. американски ефирен сериал). Хората идват, не тъй като е най-лесният метод да изиграят една игра, а тъй като тука има компания, с която не са тъкмо другари, само че са повече от познати. Много е скъпо да си имаш такава група хора - доброволен кръг.
Нашата фантазия е да вършим това, което ни е занимателно и забавно, само че и да можем да се устояваме с това. Човек прекарва пъклен доста време в нещото, което прави, с цел да има пари. И в случай че това нещо те зарежда прочувствено, интелектуално и креативен, това е доста, доста, доста хубаво.
Стефан: Този баланс сред активността, която въпреки всичко да изкарваш пари и да няма да потребност си почиваш от нея, е благословия.
Какъв съвет бихте отправили към младите български мечтатели?
Да слушат останалите.
Това е доста забавен съвет, нормално най-често даваният е “рискувай самоуверено, не слушай какво ти говорят”.
Стефан: Не всички останали, само че тези, които познаваш и може да са потребни. Особено в случай че даден човек към този момент е направил това, което ти искаш. Да ти даде съвет какво ти липсва.
Антония: Съветът “Просто стреляй и го направи!” е доста безконтролен. За да започнеш своя лична разпоредителност, коства доста сърце, сила, време и пари. Ако не се получи, разочарованието е доста огромно. Защото не е просто нещо, с което се си захванал ей по този начин. А си дал от себе си. И с цел да не се разочароваш, би трябвало да подходиш оптимално премислено. Защото е значимо да ти се получи, с цел да си благополучен.
Стефан: Когато създаваш нещо за останалите, е добре да не останеш неразбираем, а да се ориентираш какво искаш да предадеш сред себе си и тези, които в действителност го получават. Без значение дали е списание, форма на изкуство, въпреки че метафизичен част от него, може да го правиш поради себе си.
Антония: Помисли го деликатно. Не е елементарно. Но си заслужава.
Интервю на Мира Ереева
Кога настъпи моментът на прояснение за вас, че точно изкуството е “вашето нещо”?
Стефан: Аз още не съм си споделил, че обещано нещо е тъкмо моето. Случи се по този начин, че аз се занимавах с пласиране на такива неща (бел. ред. настолни игри, любителски изделия) от преди 10 години. И едното докара до другото. Работих в тази сфера и се стигна досега, в който дружно желаеме да си създадем нещо свое. И в този момент го имаме.
А каква е историята на това пространство?
Антония: В началото беше доста ужасно, тъй като когато нещо е по-нишово, не е доста добре създаден бизнесът, няма миг, в който да си същински спокоен и да си кажеш “Ето - това е нещото, което може да ме устоя устойчиво и да разгадавам на този бизнес”. Но допускам както всички, които стартират независим бизнес, имахме добра опция, когато един от предходните клубове затвори, да поемем огромна част от нишата. И да го използваме като основа, над която да надграждаме - чисто като инвентар, като игрова база, клиентела и опит ненапълно. Но оттова нататък дефакто всичко си е от нас - за последните 4 години. Имахме миг, в който трябваше да решим дали да сме в центъра на града. Като цяло е по-лесно да докараш повече клиенти, само че там мъчно може да си позволиш огромно пространство. Или да вземем решението, да сме “по-отдалечени” от централната част, само че пък да го създадем, както ние си го представяме.
Стефан: Ние имаме дребен проблем с компромисите. Понякога сме по-склонни да не вършим нещо, в случай че няма да стане добре. Държахме да си го създадем както желаеме.
Къде откривате феновете на настолните игри?
Стефан: Те ни откриват. Но несъмнено би трябвало да се направиш елементарен за разкриване, което сега няма по какъв начин да мине без обществени мрежи. По-назад във времето имаше форумни общностни, чат канали, само че сега всичко минава през общата обществена мрежа. Така че би трябвало да поддържаш и онлайн наличието си.
А за какво тъкмо настолни игри? Каква е магията, която се крие зад тях?
Антония: За мен настолните игри са доста прекрасен метод за опознаване на хората. Защото когато седнеш да си приказваш с някого на кафе, в неофициален диалог, постоянно има някаква маска, която хората нормално си построяват, за това по какъв начин желаят да бъдат възприемани. Обаче когато ги поставиш в подтекста на играта и фокусът е другаде, доста повече от характера се разкрива, тъй като до момента в който играят, не мислят за друго. Освен това и непрекъснатото разкриване на нови неща, които да ти ангажират съзнанието по някакъв метод.
Стефан: За мен също “новото” е огромна част от притегалността на игрите, само че освен настолните. Всяка една нова хубава игра ти показва разнообразни проблеми, системи, които да опознаеш. По този метод мисля, че е доста потребно за мозъка и съществуването си въобще, да се сблъскваш с нови ъгли на проблемите. Игрите го вършат това доста добре.
Как бихте определили вида хора, които ви посещават най-често?
Стефан: Много са чудесни. Доста смесена група са. Трудно е да се постави някаква рамка, само че има общи неща. В това отношение настолните игри са малко по-специфични от компютърните. Защото те по едно и също време са обществено занимание, само че и са занимание за хора, които малко или доста “си живеят в главата” - показват си всякакви неща, склонни са да задълбават във фантастични концепции. В България са малко по-еднотипни, тъй като са най-вече млади. На европейско равнище, изключително в Германия и страните към нея, настолната игра е доста развито занимание. Там играят и на фамилно равнище. При тях съществува мостът сред поколенията.
Смятате ли, че тук в България сме “изостанали”, когато стане дума за изкуство?
Антония: Категорично, да. Моето персонално усещане е, че през годините на социализма не се насърчавало спортното израстване в региона на изкуството, а тогава се е поддържал един доста неестествен вакуум на това кои актьори са сполучливи. Съответно тая последователност, която е от университетски заведения, школи, чисто механически, смислово сред създателите се е изгубила. И съгласно мен доста хора, които сега творят, не стъпват на някакви локални основи. Интернет оказва помощ, с цел да се види какво е хубаво - да имаш летва, само че това е нещо, което се случва последните най-много 10 години. Дотогава хората се съпоставят с “успелите” създатели.
Но изкуството е толкоз субективно. Кой взема решение дали то е сполучливо, или не?
Стефан: Има занаятчийска част - нещо, което можеш да кажеш, че се прави по-добре или зле. Оттам нататък има едно ходило, на което гениалността ти изпъква. Аз съм склонен с Тони, че има някаква бездна поради поръчковото изкуство, при което качеството не е било най-водещо и самодейността, която пък е по-късно без никаква резистентност - кое действително е ловко.
Как може това да се позволи?
Стефан: С времето малко или доста се позволява. Но към момента сме в някакъв промеждутъчен интервал. Освен това чисто времево в международен проект също не е доста елементарно да се ориентираш по какъв начин се прави изкуство. Защото към този момент всичко е доста шумно. И не може да кажеш това е положително, това не. Много е постмодерно. И когато в действителност нямаме традицията и времето е “особено”, с цел да се вършат обичаи - по средата се получава комплицирано. В момента имаме доста положителни създатели, само че някак си школата ни, междинното ни равнище не е доста положително.
Антония: Мое друго усещане като създател в България е, че тъй като страната ни е с безконечни стопански проблеми и доста хора живеят под удобния си финансов предел, и това да отделяш за изкуство за доста хора, е разкош. Съответно е доста мъчно в България да си художник, който си изкарва прехраната от това, тъй като чисто процентово тези, които са подготвени да отделят за изкуство, са доста по-малко.
Стефан: Но това ще е един нормализиращ фактор, тъй като сега е доста елементарно да работиш на Запад, без значение къде си. Или артистите работят в тукашен филиал на нещо, което е западно.
Антония: Да, това е методът. Всичките ми познати, които са дейни актьори, най-малко половината от поръчките им за чужбина.
Вие сте притежатели на бизнес, обвързван с забавление, по какъв начин ви се отрази пандемията?
Стефан: Ако би трябвало да си признаем, тъй като не си бяхме почивали от много време, първият локдаун ни се отрази доста добре. Защото имахме една наложителна почивка, която самите ние не си бяхме възнамерявали. Но несъмнено, това няма по какъв начин да продължи доста дълго във времето.
Сега, когато нещата са малко по-нормални, в случай че можем да го назовем по този начин и има одобрен метод да работиш със зелените документи, не ни се отразява супер доста, просто тъй като групите, които играят при нас, са почти такава част от популацията, която по принцип се имунизира.
А чувствате ли се по-спокойни от въвеждането на зеления документ?
Стефан: Със сигурност, тъй като има доста по-малко аргументи да затваряш напълно.
Антония: Да, за нас такова състояние, в което може да продължиш да работиш с някакви рационални ограничавания. А и на нас не ни се желае хората да се разболяват тук. Или да идват невнимателни.
Какви са упованията ви отсега нататък?
Стефан: Трябва да има по-ясни правила, с цел да може междинната граница на нормалност да е малко по-добра. Когато разпоредбите са по-ясни, по-малко спънки.
Антония: Бих поискала от бъдещето на България повече поощряване на дребния бизнес. Защото това е нещо, което го слушаш, до момента в който си възпитаник и си казваш “О, да, тука не се предизвиква доста да започнеш бизнес.” Но за теб тогава това е нереално разбиране. Повече удобства за тези, които желаят да стартират бизнес. Защото сега има доста души с хрумвания, концепции, предпочитание, които обаче ги стопира всичките административни и финансови спънки, които стоят сред тях и личен бизнес. Затова вървят да си работят някъде за заплата, вместо да се опитат да създадат нещо свое.
Стефан: Ние имахме доста добра мрежа от другари, които в действителност помогнаха да стартираме това, другояче първоначално би било мъчно.
Смятате ли, че образованието за мода, изкуство и съответно това, което вие сте приключили, е на равнище в съпоставяне със Запада да вземем за пример?
Стефан: Ако приказваме за малко по-модерните форми като дизайн, не е чак толкоз различаващо се съгласно мен. Просто тъй като хората по-късно работят и им се постанова на практика да са способни да го правят. В малко по-консервативни форми не съм сигурен, че е по този начин.
Антония: Моите усещания за изобразяване, анимация и живопис - там съгласно мен сме към момента обратно. Големият проблем, който виждам, че университетите срещат е, че преподавателите, които са налични сега като одобрени престижи са остаряла класа. Но естествено това ще се усъвършенства, когато по-пресни генерации станат експерти в региона си.
Стефан: По отношение на образованието те би трябвало и да са в академичната среда, с цел да го подобрят. Но това в креативните действия е малко по-сложно, тъй като би трябвало да си характерен вид човек, който би трябвало да по едно и също време практикува изкуството и да желае да стои в университетската зала.
Антония: Човек, който по едно и също време може да рисува и има лична кариера, да стане учител, Аз съм на мнение, че в случай че човек има предпочитание да се занимава с това, което си е избрал за предопределение, не е обикновено да чака универистетът самичък да му даде уменията.
По-скоро става дума не за умения, а университетът да ти даде опциите.
Антония: Специално за креативните специалности идва миг, в който дипломата и образованието ти имат значение единствено до едно равнище. Защото като отиваш да аплайваш, желаят портфолио. Това какво си приключил, кой ти е водил мастър клас, не е значимо, има значение какво може да покажеш. Това ходатайство на просветителната система е малко по-намалено там. Няма значение дали университетът те популяризира, в случай че ти отидеш и нямаш рисунките да го подплатиш.
А смятате ли, че има някакъв натрапен стандарт по отношение на настолните игри, магия, фантастика.. Защото има случаи, в които като някой чуе “елфи, фентъзи и т.н.”, твърди, че е детинско..
Стефан : Към игрите и фантастиката, да. И е генерално. Случва се на всички места. Като през последните 10-15 години по-скоро се мазета изкуственото затапване на това нещо - че фентъзито и фантастиката са несериозни. Защото имахме експлоадирането на Хари Потър и всичко последвало по-късно. Както и на супергеройските жанрове.
Има огромно подценяване. И на фантастиката, и на игрите. Защото и двете са формат, който е доста потребен. Фантастиката може да ти показа някакъв проблем, да насочи светлината към нещо ново, блестящо и тъкмо, който да изкара извод освен за фантастичния род, само че и за света въобще. Така и игрите - методът, по който събира хората. Те са “несериозни” в смисъла, че си избрал да играеш игра, а не ти би трябвало да играеш, с цел да си купиш самун. Но изводите, които може да изкараш от тях са общи, не са затворени в играта.
Каква е вашата фантазия?
Антония: Създаването на общественост. Защото доста огромна част от това, което движи място като нашето, е точно общността от играчите. То е малко като “Бар Наздраве” (бел. ред. американски ефирен сериал). Хората идват, не тъй като е най-лесният метод да изиграят една игра, а тъй като тука има компания, с която не са тъкмо другари, само че са повече от познати. Много е скъпо да си имаш такава група хора - доброволен кръг.
Нашата фантазия е да вършим това, което ни е занимателно и забавно, само че и да можем да се устояваме с това. Човек прекарва пъклен доста време в нещото, което прави, с цел да има пари. И в случай че това нещо те зарежда прочувствено, интелектуално и креативен, това е доста, доста, доста хубаво.
Стефан: Този баланс сред активността, която въпреки всичко да изкарваш пари и да няма да потребност си почиваш от нея, е благословия.
Какъв съвет бихте отправили към младите български мечтатели?
Да слушат останалите.
Това е доста забавен съвет, нормално най-често даваният е “рискувай самоуверено, не слушай какво ти говорят”.
Стефан: Не всички останали, само че тези, които познаваш и може да са потребни. Особено в случай че даден човек към този момент е направил това, което ти искаш. Да ти даде съвет какво ти липсва.
Антония: Съветът “Просто стреляй и го направи!” е доста безконтролен. За да започнеш своя лична разпоредителност, коства доста сърце, сила, време и пари. Ако не се получи, разочарованието е доста огромно. Защото не е просто нещо, с което се си захванал ей по този начин. А си дал от себе си. И с цел да не се разочароваш, би трябвало да подходиш оптимално премислено. Защото е значимо да ти се получи, с цел да си благополучен.
Стефан: Когато създаваш нещо за останалите, е добре да не останеш неразбираем, а да се ориентираш какво искаш да предадеш сред себе си и тези, които в действителност го получават. Без значение дали е списание, форма на изкуство, въпреки че метафизичен част от него, може да го правиш поради себе си.
Антония: Помисли го деликатно. Не е елементарно. Но си заслужава.
Интервю на Мира Ереева
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ