Стефан Кисьов, който с Екзекуторът“ стана първи носител на наградата

Стефан Кисьов, който с „ Екзекуторът “ стана първи притежател на премията за български разказ „ Вик “,  се беше поизгубил през последните 11 години. За това време не издаде книга, само че пък натрупа ръкописи, от които в този момент излезе „ Житиеписецът “.Освен това Стефан пътува, живя в Прага и в Хавана и добави още зигзаги в така и така пъстрата си биография. Франкофон, учил  в Пловдивския, в Софийския университет и в парижката Сорбона, той опознава живота и работейки като електромонтьор в трамвайния парк, като театрален служащ в Старозагорската опера и НАТФИЗ, като сервитьор в НДК, Интерпред и резиденция „ Бояна “, като админ в хотели в Слънчев бряг. Две години емигрантства в Швейцария. Стефан Кисьов, апелирам ви, е сервирал персонално на Бил Клинтън по време на вечерята му с Петър Стоянов при визитата му в България през 1999 година.„ Житиеписецът “ не е разказ в традицията на тежката историчност, развивана през соца, тя е по-скоро куест (по израза на литературоведа доцент Йордан Ефтимов, от англ. пътешестване, наситено със събития и прекарвания, изследователска задача за разкриване на нещо скъпо.) Разказът се води от името на Атанасий, който четвърт век след гибелта на Константин-Кирил Философ се наема да напише житието му. Със Стефан Кисьов беседваме за новия му разказ. Главният воин е нает да напише житието на Константин Философ. И той потегля по следите му, търси очевидци, документи, проверява в Рим иВатикана, Цариград, Солун, Преслав, Охрид. Вие къде и по какъв начин разследвахте, с цел да напишете романа си? Разследванията ми бяха, от една страна, виртуални. Запознах се с съвсем всичко, написано за Константин-Кирил Философ, с епохата му, живота в Рим, Константинопол, Преслав, Охрид – паметните за българския език и глаголицата места. С основните настоящи лица в неговия живот. Папи, патриарси, императори. От друга страна, доста пътувах – с помощта на брачната половинка ми, която е дипломатка. Живях в Чехия, посетих Турция, Гърция, Италия. Обикалях местата, на които беше живял или обитавал Константин-Кирил, влизах в неговата кожа, съзерцавах изгреви и залези. Гледах света с неговите очи. Животът в Куба през тия години също ми оказа помощ. Там да вземем за пример се научих да яхвам. Дребна детайлност, само че това също е било част от това време. Той може би е имал обичан кон. Всеки конфликт с новото, непознатото, даже с враждебното, е работлив за писателя.   Излагали ли сте се в миналото на риск поради писането? В случая с „ Житиеписецът “ не. Рисковете ми бяха само креативен. Но и те не бяха за подценяване. Никога не бях писал разказ, обвързван с толкоз огромна персона като Константин Философ, и беше допустимо да се проваля, да изгубя години от живота си на вятъра. Защото писането на един подобен разказ е огромна инвестиция във време и труд. Бях като оня воин от описа на Джек Лондон „ Хиляда дузини “. Вложих всичко от себе си и в случай че загубех, губех съвсем всичко. Вече имах одобрено име като създател на модерни романи и е извънредно мъчно и рисковано да правиш такива внезапни промени. Читателите са безмилостни, в случай че се провалиш. Откъде ви хрумна сцената с погребалнята на Ватикана, в която героят ви нахлува поради следствието си? (Прилича на трилър, в който детективът тормози изморения патолог с въпросите си.)Мистерията към гибелта на Константин Философ в Рим беше началният подтик да пиша тази книга. Той умира млад, в разцвета на силите си, по време на рискована задача. Това е доста необичайно и буди безчет подозрения, въпроси. Прилича на ликвидиране в резултат на интернационален скрит план. Затова ми се стори естествено житиеписецът да се трансформира в последна сметка в детектив, проверяващ живота и всички условия към гибелта на Константин-Кирил. Да опита да беседва с хората, които са имали отношение към нея, последни са се срещали с него. Присъствали са на погребението му, когато ковчегът му не е могъл да бъде отворен (така е и съгласно действителното житие на светеца, б.р.). Първоначално си представях среща с лекаря, грижил се за него преди гибелта му, който да хвърли светлина от какво е бил болен Константин-Кирил. Имах вид и с изповедник, с който е разговарял в последните си мигове. Но в края на краищата си показах въпросния духовник, обработващ труповете в измислена от мен морга за високопоставени свещенослужители. Сигурно е имало някаква сходна ВИП морга в Рим, нали е имало много погребения на авторитетни хора – кардинали, епископи, папи – и някой се е грижил за това те да бъдат погребвани по задоволително изтънчен и отговарящ на канона метод. Трябваше да се срещна и с разпоредбите и ритуалите за заравяне на хора от Църквата. И в последна сметка взех решение, че такава сцена се връзва с настроението на историята, с духа на девети век, тъмен, необработен, даже нечовечен, и я описах, както и въпросната „ погребалня “.   Житиеписецът има бурна орис, преди да се обърне към писането. И вие имате забавен житейски опит. Каква въпреки всичко е разликата сред средновековнияи актуалния създател (освен че първият по-лесно попада в тъмницата)? Чувствате ли се непосредствен до сътрудниците си от предишното? Аз също съм попадал в затвор. По-точно във войнишки арест, който е де факто затвор за бойци, необработен, нечовечен. Бил съм задържан от милицията. От полицията. Знам какво е да си затворен в килия като животно, да спиш на камъни, да си без връзки на обувките, без колан, да нямаш права, да си никой. Още чувствам усета на затворническата храна. Миризмата на спарени човешки тела в килиите със затворените прозорци с решетки. Тази заплаха е евентуална както за житиеписеца от девети век, по този начин за актуалните му наследници – публицисти и писатели, хората на словото. Словото постоянно е под прицел, във всички столетия. Какво се е случило с създатели като Димитър Талев, Фани Попова-Мутафова, Яна Язова, с Навални в Русия. Аз също съм бил преследван поради свои текстове. Бил съм уволняван. Нападан. Какво се е трансформирало за дванайсет века? Нищо, с изключение на методите за ограничение на свободата, на тормоз над свободомислещите. Да си публицист може да бъде рисково, в случай че си почтен. Ако не вървиш по утъпканата пътека на триумфа и премиите. И в този момент доста хора по света и у нас пишат „ жития “ – на политици, предприемачи, герои на шоубизнеса, на нарушители. Бихте ли написали „ житието “ на някой съвременник? Сегашното житие е биографията, романът. Сценарият за филм. Те могат също да бъдат поръчкови или почтено написани. Но и в този момент, както по времето на Константин-Кирил Философ, казусът е, че тия с парите имат средствата, с които ръководят истината, имат монопол над нея. Истината и през днешния ден е в плен на богати, авторитетни кръгове в света. Те имат медиите и дърпат конците. Определят границите. Светът постоянно е бил сурово място за пишещите. Арена за битка на истината с лъжата. На остарялото с новото. И това е едно от посланията на моята книга, с това се е борил и моят житиеписец, както и Константин. В актуален смисъл те са борци срещу статуквото, рутината, закостенялото, за несломимия дух на напредъка. Но въпреки всичко са хора от плът и кръв. Ще открехна леко завесата. Историческите лица от „ Житиеписецът “ са в действителност действителни персони, които съгласно мен са им чудесни прототипи. Съвременници, които познавам и съм следил. Известни, само че и изцяло незнайни. Важното беше да се покриват с визиите ми за героите. Награждаван български публицист. Трима чешки президенти. Най-известният български политик. Мой другар. Всеки си има роля. Това прави книгата жива и правдоподобна. Никой воин не е фиктивен. Затова те се държат като хора, а не като схеми. Защото не са измислени.   В хода на вашето персонално следствие – с какво чисто житейски ви стана приветлив Кирил, индивидът зад иконата? С това, че е бил герой, бунтовник, самоуверен и дръзновен, осмелил се е да се опълчи против всички и всичко. Срещу най-висшата власт, църковната, тази на Рим и Константинопол. Заради сантименталната му религия в личните му хрумвания и чистотата на характера му. Той е бил приключен мечтател, почтен човек. Имал е опция да направи шеметна църковна или политическа кариера, да стане богат, да води елементарен и прелестен живот, само че е избрал риска, компликациите, случката, приключенията. И една съвсем утопична съгласно съвременниците му идея – да утвърди незнаен език, да го трансформира в книжовен, освен това, в един от най-уважаваните паралелно с гръцкия, еврейския и латинския. Това за времето е звучало неуместно, само че Константин го е постигнал. Бяхте ли на гроба му в Рим и какво почувствахте там? Мястото е доста особено… Църквичката „ Сан Клементе “ в Рим е напълно дребна в съпоставяне със „ Санта Мария Маджоре “ и „ Свети Петър “. Намира се на стръмна, тясна, красива уличка, на пет-шест минути вървене пешком от Колизея. Отидохме със брачната половинка ми до такава степен, влязохме в дворчето ѝ. И от самото начало, до момента в който си говорех с нея, си представях това, което се беше случило преди дванайсет века. Пищното заравяне, тълпите от опечалени римляни, съпътстващи ковчега на Константин, иконите, хоругвите, стариците в черно, склонените глави, папата, кардиналите, конете, цветята, свещите, звъна на камбаните. На това заравяне се е стекъл цялостен Рим, както и на посрещането на Константин, когато е донесъл мощите на свети Климент. В това се крие злокобен, невероятен абсурд – да посрещнеш и погребеш един чужденец в града си. Константин се е радвал на изключителна, невероятна популярност, респект, бил е любим на народа, съвсем като Христос, което би могло да бъде основа за невероятна кариера, само че и причина за голяма ненавист, злоба. Причина и да бъде погубен прочее. Както и да е, тогава в Рим почувствах мистиката на предишното, гордостта, че съм българин, че приказвам на основания от този талант книжовен език, пиша с неговата гениална писменост, т.е. съм частичка от неговото дело и самия него. Задължително е за всеки българин да отиде в Рим, където е началото на духовната трансформация на България. Този град е в нравствен смисъл българската Мека, тъй като там е гробът на пророка на дванайсетвековната ни просвета и душа.   Имате ли обичана старобългарска дума? А писмен знак от глаголицата?Всички старобългарски думи са ми обичани, тъй като звучат достоверно, старинно. Приличат на издялани от камък антични статуетки. Не знам дали знаете за приликата сред тях и санскритските думи. Наскоро попаднах на една таблица – тя е удивителна. Както и да е, думите ни са чудесни, смислени, сами по себе си красиви. Същото може да се каже и за българските букви, тия на кирилицата и на глаголицата. Като потомци ние би трябвало да се гордеем с формата и смисъла на всяка една от тях. Константин Философ е не просто талантлив езиковед и създател, само че и математик, художник. Във всяка писмен знак на глаголицата той е вложил секрети послания, знаци и хубост. Всички те са част от обръщение, образуват симетричност, като художествените миниатюри на античните египтяни. А кирилицата, последовател и правоприемник на глаголицата, е изящна и грациозна. И да, имам обичана писмен знак, буквата „ Аз “. Неслучайно е поставена първоначално, тя е повече от писмен знак. Тя е код и ключ към разгадаване на смисъла и философията на делото на Константин Философ.        В книгата ви се прокрадва и укор към делото на двамата братя – че, създавайки друга книжовност, те разделят източните от западните славяни, които пишат на латиница. Това мнение споделя ли се от други? Всяко огромно и доста дело, като основаването на език и книжовност на половината население на Европа, има всевъзможни последици. Може би би трябвало да се погледнат нещата и от тази страна. След приемането на кирилицата славяните фактически са се разделили, въпреки и може би не по виновност на Константин Философ. Той е опитал да притегли западните славяни, да сплоти всички, това е бил може би първичният му проект. Но може и да не е бил подобен. Можем да гадаем до безспир. Фактите обаче са безапелационни. До през днешния ден западните и източните славяни пишем с разнообразни писмености. Дали не е могло да се избегне това? Случайно ли се е получило?   Наближава празникът на българската книжовност. Как съгласно вас е свястно да се чества? Вие къде бихте завели щерка си на празника? На някое от шествията на учениците в София, в случай че сме тук, или в различен град в България… Но тя към този момент е огромна и върви на всички места сама. Важното е с връстничките ѝ да честват от сърце, да осъзнават какво честват, дълбочината на случилото се, смисъла му. А точно – не просто една писменост и език, а своята културна и може би даже национална еднаквост. Няма нищо по-красиво от този празник. Той е не просто ден на „ българската просвета и словесност “, само че и християнски, на детството, чистотата, смяната, раждането и прераждането. На положителното, победило злото, на светлината, осветила Европа след мрака, по едно и също време античен, обичаен, исторически, само че и на бъдещето, на модерното. Вечен празник. Всичко едновременно. За нас и в това време и за целия свят. Затова е извънредно време ние, българите, да го предложим да стане и международен ден на писмеността и културата, да се чества в целия свят. Убеден съм, че това би трябвало да се случи.  „ Житиеписецът “ е публикуван от Българската културно-просветна организация „ Св. св. Кирил и Методий “ в Прага с ръководител Силвия Георгиева. Освен с премиера в Столичната библиотека, тя беше показана в Прага, в Генералното ни консулство в Ню Йорк и в Българския културен център в Пенсилвания, Ню Джърси и Делауеър, Съединени американски щати.