Надушвах го за пръв път в живота си
Стефан Грабински (1887–1936) е полски създател на фантастична литература и разкази на ужаса. Понякога го назовават „ полския По “ или „ полския Лъвкрафт “, макар че творбите му постоянно са прекомерно сюрреалистични или очебийно еротични по метод, който го отличава от двамата. Сравнението не е инцидентно обаче. Грабински безспорно е повлиян от По, на който даже посвещава есе, а през последните години от живота си превежда под псевдоним Лъвкрафт на полски. Творчеството му е пропито с магия, окултизъм, езотерика и мистицизъм и съдържа присъщи за По и Лъвкрафт тематики и претекстове – злокобното, гибелта с нейните физически характерности, мрачни обсесии, въздействието на опиатите и алкохола върху възприемането на действителността, лудостта и размиването на границата сред сън и действителност, паралелни светове, зли духове и двойници, демонични дами, напомнящи на Лигея, Беренис и Морела. Нещо повече – също като Лъвкрафт, той развива своя митология с мавзолей от свръхестествени същества. За разлика от своите кумири обаче, Грабински обича да смесва окултното и демоничното с материалното, модерното и софтуерното, да показва напредъка и научния прогрес като нещо, което буди освен удивление, само че и страх; при него свръхестественият смут постоянно се демонстрира в съвремието – в електричеството, пожарната, влака...
В сегашния алманах са включени определени разкази на полския фантазьор.
Представяме ви фрагмент от " Белият вирак ", Стефан Грабински
Хълмът на розите
От онази уста, от която се разнасяше мирис на цветя, в този момент излиза червей... Болезнена панорама!
Неаполитанска ария
Беше лято – задушно, знойно: време, когато градът опустява, по улиците се подвигат облаци прахуляк, а по тротоарите бродят забравени самотници.
Бяха ми предписали слънчеви бани и почивка в провинцията, където умерено да изкарам курса на лекуване. За страдание, отговорностите и работата ми попречиха да напусна града. Така че, с цел да избегна любознанието и настойчивостта на хората, трябваше да намеря уместно място в близките покрайнини.
https://www.clubz.bg/uploads/2022/07/beliyat-virak-650x1000.jpg " border= " 0 " alt= " " width= " 350 " height= " 538 " /> След прочут интервал на безрезултатно търсене най-сетне открих най-подходящото отдалечено място на към четири километра от центъра на града. Всъщност го открих напълно инцидентно, до момента в който бродех из непознатите ми региони. Мястото се простираше оттатък дребна гора – от пътя я отделяха дълбоки проломи, а от погледа я криеше верига от хълмове.
Представляваше просторна поляна, обрасла с копринена трева и изпълнена с аромата на билки и полски растения. В средата се издигаше самотна висока стена от червени тухли, която оформяше затворен четириъгълник. В първия миг ме тормози леко, тъй като допуснах, че във вътрешността ѝ се крие някакво жилище, само че откакто я огледах в детайли, видях, че тя няма нито вход, нито какъвто и да е отвор. Освен това в близост не забелязах никакъв път, нито даже утъпкана пътека. Само през първите няколко дни ми се стори, че виждам следи от конски копита. Огледах стената на мястото, откъдето минаваха следите, само че не забелязах нищо изключително, което да разсъни съмненията ми. Скоро по-късно престанах да се тормозя за тези следи, тъй като дъждовете ги размиха и те обраснаха с трева. Накрая дефинитивно се успокоих от безспорното неявяване на каквато и да е човешка активност в този край.
Тишината бе нарушавана само от песента на щурците или трополенето на някоя каруца в далечината. Изглеждаше по този начин, като че ли стената се слива с небосклона; над нея не се извисяваше нито едно дърво, не се чернееше нито един покрив, от вътрешната страна не се извиваше никакъв пушек – високите тухлени стени се издигаха право нагоре и изчезваха в синевата.
Удовлетворен, че съм намерил толкоз комфортно място, аз се излагах с възторг под слънчевите лъчи. Облягах се на стената и по този начин, седнал на земята, се припичах. Нарочно избирах обедните часове, когато слънчевата сила беше най-силна.
Около мен билките, нагорещени от слънцето, излъчваха своя богат и упоителен мирис, а цвъртенето на скакалците разкриваше наличието им. Мирисът на лайка и мента, омайният мирис на мащерка се носеха из въздуха на плътни, тежки вълни като океански талази. Имах възприятието, че мога да ги докосна. Освен това я имаше тишината – безветрена, сънна. Понякога чувах едвам доловимото пърпорене на яркожълтите крилца на някоя пеперуда лимонница или разпръсването на прашеца от нечия напращяла цветна поленова торбичка. Понякога в далечината се чуваше песента на чучулига и неувереният отговор на някой пъдпъдък.
Слънцето грееше мощно, като разтопено злато, и притискаше тревата по поляната със сияйната си мощ.
Омаян от заобикалящите ме аромати и изпепеляващата жега, аз отпусках главата си обратно и проследявах с взор трескавия бяг на облаците, които криволичеха като пияни по небето, без да се осмелят да скрият прекомерно мощното в този час слънце. С пулсиращите си лъчи то ги изтласкваше далеко.
Накрая, към пладне, се поддавах на въздействието на горещината и ароматната оргия и потъвах в нещо като сън или транс. Това положение нормално не траеше дълго, може би към петнайсетина минути, само че бе толкоз опияняващо, че с наслада бих го удължил до час.
Първоначално в този транс не се появяваше нито едно съответно привидение, след което да остане най-малко някакъв спомен във тип на умствен облик, само че пък се създаваше чувството за благоухание на рози. Казвам „ се създаваше “, тъй като първоначално по този начин се пробвах да пояснявам това събитие. Мислех си, че розите са просто вътрешен плод на моето изключително изострено под въздействието на транса подушване. Само че последователно трансформирах мнението си, тъй като в идващите дни ароматът на рози ми сътвори чувство, че се е носил в близост още преди да се появи споменът ми за него; което означаваше, че този аромат идва от същински цветя, които можеха да порастват само навътре в заграденото пространство, защото в близост не се виждаха рози. Понеже розите миришеха по-силно всякога, когато вятърът преминаваше през затопления въздух над ограденото място, аз осъзнах, че цветята цъфтяха от другата страна на заграждението.
Оттогава моето въображение, тласкано от любознанието, стартира да броди из мъгливата страна на най-невероятни догатки. Може би някой екстравагантен градинар бе задоволил блестящото си скимване да се затвори сред тези четири тухлени стени и да отглежда цветя? Или пък беше някой задоволен от живота, леко откачен естет?
Допирах ухо до стената, почуквах я с камъни; даже хвърлих няколко от другата ѝ страна – на вятъра: по този начин и не получих отговор от вътрешната страна.
Така че я оставих на мира, уверен, че зад стената има единствено празно пространство, необитавано от човешко същество; най-вече просто да беше обрасло с рози. Въпросът какво се криеше вътре евентуално щеше напълно да престане да ме интересува, в случай че не бяха някои условия, които започнаха да съпровождат моя транс, както и някои промени, които взеха да се появяват с времето.
На четвъртия ден усетих, че нормалният мирис на билки и рози е подправен с някакъв различен, необикновен аромат.
Уверявам ви, че до самия край, когато загадката бе позволена, аз нямах даже най-малката визия за произхода му, с цел да мога, благодарение на изцяло естествените, елементарни „ функционалности на обонянието “, както ги назовавам, в комбиниране с някои рационални предпоставки, да мога да направя извод за източника му. Просто допуснах, че този характерен аромат, който се бе промъкнал измежду съществуващите, несъмнено е бил много по-силен и по-отчетлив, само че в дадената обстановка е бил задушен и преобразен от останалите и е достигнал до мен инцидентно посредством взаимното им наслагване. Въпреки всичките ми старания не можах да го дефинира: беше ми непознат и чужд. Надушвах го за пръв път в живота си.
Впоследствие стартира да се трансформира и положението на моя следобеден транс. Един ден, заслепен от слънцето, когато отпуснах главата си обратно и погледнах нататък, където стената докосваше небесния купол, ми се стори, че там бързо се скрива човешка глава. По тялото ми пробягаха тръпки на неясен боязън. Като че ли от самото начало, без да допускам, някой ме бе следил от стената и бързо се беше скрил, щом бе усетил, че съм го забелязал. Когато се освестих, започнах да увещавам себе си, че това е нормално привидение, от тези, които постоянно съпътстват транса, и пробвах да се успокоя. Но на вятъра: непрестанно се пробвах да си спомня изражението на лицето и формата на главата. Само че тя се бе появила за толкоз къс момент, че ми бе невероятно да основа явен умствен облик.
Върнах се у дома извънредно разчувствуван и с неспокойствие зачаках идващия ден, убеден, че иска ми се даде опция да понаблюдавам по-подробно това тайнствено събитие. Но на идващия ден заваля, което ме хвърли в обезсърчение. Очакването за по-хубаво време ме раздразни, до момента в който най-сетне, три дни по-късно, се появи избавителното слънце.
В сегашния алманах са включени определени разкази на полския фантазьор.
Представяме ви фрагмент от " Белият вирак ", Стефан Грабински
Хълмът на розите
От онази уста, от която се разнасяше мирис на цветя, в този момент излиза червей... Болезнена панорама!
Неаполитанска ария
Беше лято – задушно, знойно: време, когато градът опустява, по улиците се подвигат облаци прахуляк, а по тротоарите бродят забравени самотници.
Бяха ми предписали слънчеви бани и почивка в провинцията, където умерено да изкарам курса на лекуване. За страдание, отговорностите и работата ми попречиха да напусна града. Така че, с цел да избегна любознанието и настойчивостта на хората, трябваше да намеря уместно място в близките покрайнини.
https://www.clubz.bg/uploads/2022/07/beliyat-virak-650x1000.jpg " border= " 0 " alt= " " width= " 350 " height= " 538 " /> След прочут интервал на безрезултатно търсене най-сетне открих най-подходящото отдалечено място на към четири километра от центъра на града. Всъщност го открих напълно инцидентно, до момента в който бродех из непознатите ми региони. Мястото се простираше оттатък дребна гора – от пътя я отделяха дълбоки проломи, а от погледа я криеше верига от хълмове.
Представляваше просторна поляна, обрасла с копринена трева и изпълнена с аромата на билки и полски растения. В средата се издигаше самотна висока стена от червени тухли, която оформяше затворен четириъгълник. В първия миг ме тормози леко, тъй като допуснах, че във вътрешността ѝ се крие някакво жилище, само че откакто я огледах в детайли, видях, че тя няма нито вход, нито какъвто и да е отвор. Освен това в близост не забелязах никакъв път, нито даже утъпкана пътека. Само през първите няколко дни ми се стори, че виждам следи от конски копита. Огледах стената на мястото, откъдето минаваха следите, само че не забелязах нищо изключително, което да разсъни съмненията ми. Скоро по-късно престанах да се тормозя за тези следи, тъй като дъждовете ги размиха и те обраснаха с трева. Накрая дефинитивно се успокоих от безспорното неявяване на каквато и да е човешка активност в този край.
Тишината бе нарушавана само от песента на щурците или трополенето на някоя каруца в далечината. Изглеждаше по този начин, като че ли стената се слива с небосклона; над нея не се извисяваше нито едно дърво, не се чернееше нито един покрив, от вътрешната страна не се извиваше никакъв пушек – високите тухлени стени се издигаха право нагоре и изчезваха в синевата.
Удовлетворен, че съм намерил толкоз комфортно място, аз се излагах с възторг под слънчевите лъчи. Облягах се на стената и по този начин, седнал на земята, се припичах. Нарочно избирах обедните часове, когато слънчевата сила беше най-силна.
Около мен билките, нагорещени от слънцето, излъчваха своя богат и упоителен мирис, а цвъртенето на скакалците разкриваше наличието им. Мирисът на лайка и мента, омайният мирис на мащерка се носеха из въздуха на плътни, тежки вълни като океански талази. Имах възприятието, че мога да ги докосна. Освен това я имаше тишината – безветрена, сънна. Понякога чувах едвам доловимото пърпорене на яркожълтите крилца на някоя пеперуда лимонница или разпръсването на прашеца от нечия напращяла цветна поленова торбичка. Понякога в далечината се чуваше песента на чучулига и неувереният отговор на някой пъдпъдък.
Слънцето грееше мощно, като разтопено злато, и притискаше тревата по поляната със сияйната си мощ.
Омаян от заобикалящите ме аромати и изпепеляващата жега, аз отпусках главата си обратно и проследявах с взор трескавия бяг на облаците, които криволичеха като пияни по небето, без да се осмелят да скрият прекомерно мощното в този час слънце. С пулсиращите си лъчи то ги изтласкваше далеко.
Накрая, към пладне, се поддавах на въздействието на горещината и ароматната оргия и потъвах в нещо като сън или транс. Това положение нормално не траеше дълго, може би към петнайсетина минути, само че бе толкоз опияняващо, че с наслада бих го удължил до час.
Първоначално в този транс не се появяваше нито едно съответно привидение, след което да остане най-малко някакъв спомен във тип на умствен облик, само че пък се създаваше чувството за благоухание на рози. Казвам „ се създаваше “, тъй като първоначално по този начин се пробвах да пояснявам това събитие. Мислех си, че розите са просто вътрешен плод на моето изключително изострено под въздействието на транса подушване. Само че последователно трансформирах мнението си, тъй като в идващите дни ароматът на рози ми сътвори чувство, че се е носил в близост още преди да се появи споменът ми за него; което означаваше, че този аромат идва от същински цветя, които можеха да порастват само навътре в заграденото пространство, защото в близост не се виждаха рози. Понеже розите миришеха по-силно всякога, когато вятърът преминаваше през затопления въздух над ограденото място, аз осъзнах, че цветята цъфтяха от другата страна на заграждението.
Оттогава моето въображение, тласкано от любознанието, стартира да броди из мъгливата страна на най-невероятни догатки. Може би някой екстравагантен градинар бе задоволил блестящото си скимване да се затвори сред тези четири тухлени стени и да отглежда цветя? Или пък беше някой задоволен от живота, леко откачен естет?
Допирах ухо до стената, почуквах я с камъни; даже хвърлих няколко от другата ѝ страна – на вятъра: по този начин и не получих отговор от вътрешната страна.
Така че я оставих на мира, уверен, че зад стената има единствено празно пространство, необитавано от човешко същество; най-вече просто да беше обрасло с рози. Въпросът какво се криеше вътре евентуално щеше напълно да престане да ме интересува, в случай че не бяха някои условия, които започнаха да съпровождат моя транс, както и някои промени, които взеха да се появяват с времето.
На четвъртия ден усетих, че нормалният мирис на билки и рози е подправен с някакъв различен, необикновен аромат.
Уверявам ви, че до самия край, когато загадката бе позволена, аз нямах даже най-малката визия за произхода му, с цел да мога, благодарение на изцяло естествените, елементарни „ функционалности на обонянието “, както ги назовавам, в комбиниране с някои рационални предпоставки, да мога да направя извод за източника му. Просто допуснах, че този характерен аромат, който се бе промъкнал измежду съществуващите, несъмнено е бил много по-силен и по-отчетлив, само че в дадената обстановка е бил задушен и преобразен от останалите и е достигнал до мен инцидентно посредством взаимното им наслагване. Въпреки всичките ми старания не можах да го дефинира: беше ми непознат и чужд. Надушвах го за пръв път в живота си.
Впоследствие стартира да се трансформира и положението на моя следобеден транс. Един ден, заслепен от слънцето, когато отпуснах главата си обратно и погледнах нататък, където стената докосваше небесния купол, ми се стори, че там бързо се скрива човешка глава. По тялото ми пробягаха тръпки на неясен боязън. Като че ли от самото начало, без да допускам, някой ме бе следил от стената и бързо се беше скрил, щом бе усетил, че съм го забелязал. Когато се освестих, започнах да увещавам себе си, че това е нормално привидение, от тези, които постоянно съпътстват транса, и пробвах да се успокоя. Но на вятъра: непрестанно се пробвах да си спомня изражението на лицето и формата на главата. Само че тя се бе появила за толкоз къс момент, че ми бе невероятно да основа явен умствен облик.
Върнах се у дома извънредно разчувствуван и с неспокойствие зачаках идващия ден, убеден, че иска ми се даде опция да понаблюдавам по-подробно това тайнствено събитие. Но на идващия ден заваля, което ме хвърли в обезсърчение. Очакването за по-хубаво време ме раздразни, до момента в който най-сетне, три дни по-късно, се появи избавителното слънце.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ