На 1 февруари се навършват 80 години от кървавия четвъртък“

На 1 февруари се навършват 80 години от „ кървавия четвъртък “ на 1945 година, когато Народния съд осъжда на гибел огромна част от държавния, политическия и военния хайлайф на България. Тогава  се е състояло най-масовото изговаряне на смъртни присъди над политици, царски чиновници, военни и представители на интелигенцията.

Само за няколко месеца се гледат над 11 000 каузи. На гибел са наказани 2730 души, 1305 получават доживотни присъди. 1500 души са оправдани

В претекстовете за решението на държавното управление на Борисов се показва

„ 1 февруари 1945 година е денят, в който посрещат гибелта регенти, депутати, офицери, министри, общественици – жертви на Първи състав на така наречен Народен съд. Той става знаков за нашата история, тъй като слага началото на кървавите репресии против българския народ “.

Наредба-закон за основаването на Народен съд е издадена от държавното управление на Отечествения фронт на 6 октомври 1944 година Под наказателна отговорност са привлечени ръководителите на монархическия режим и управлявалите от 1 януари 1941 година до 9 септември 1944 година

Шейсетте регионални състава и двата висши състава в София се произнасят по разнообразни обвинявания против общо 21 024 души. Арестуваните регенти княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, министри и висши военни, дружно с архиви от Министерския съвет, Министерство на външните работи и Министерство на вътрешните работи, са откарани в Москва, където се организира следствието им, след което са върнати при започване на януари 1945 година

Издадени са общо 10 897 присъди в 131 процеса.

Конфискувани са над 200 предприятия, както и огромен брой недвижими парцели и движимости. Изселени са 4325 фамилии на близки на наказани, като броят на членовете им възлиза на близо 12 000 души.

Народният съд е основан в края на 1944 година от новата комунистическа власт с формалната цел да подведе под отговорност политиците, довели България до присъединяване във Втората международна война. На процедура той е ексклузивен съд, несъответстващ с Търновската конституция, без самостоятелност, без действителни гаранции за отбрана и с авансово заложена политическа цел.

Властта към този момент не пази жителите. Тя стартира да ги сортира. По генезис. По биография. По „ вярно “ и „ погрешно “ минало.

Страхът се трансформира в инструмент за ръководство, а доносът – в обществена норма

Сред убитите е братът на цар Борис III, княз Кирил Преславски, един от регентите на малолетния тогава Симеон II. Разстреляни са и тримата министър председатели – Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов. Богдан Филов също е регент по това време. Третият регент – военачалник Никола Михов, също е измежду свиреп умъртвените в нощта на 1 февруари.

Официално присъдата на наказаните се чете в късния следобяд на днешният 1 февруари към 16.30 ч.

Излъчва се по радиото, само че доста от роднините на задържаните към този момент са изселени из страната, където радиото в ония години е разкош, а достъпът до правосъдната зала – строго стеснен.
Вестниците излизат със забавяне на идващия ден – 2 февруари. Тогава присъдите още веднъж са прочетени по радиото – когато регентите, министрите и депутатите са към този момент разстреляни.

Преди изтезанието в Централен комитет на Българска комунистическа партия има спор по какъв начин да бъдат убити наказаните.

Вълко Червенков упорства за класическия метод – „ посредством обесване “. По този метод той желае да отмъсти за своите приятели, наказани поради жестокия атентат в църквата „ Св. Неделя “ през 1925 година. Надделява обаче мнението на Трайчо Костов, който предлага изтезанието да се организира по болшевишки – с пистолетен изстрел в тила.

За задачата е ангажирана група главорези, предвождани от Фердинанд Козовски – предстоящ ръководител на Народното събрание, Изидор Леви – палач-следовател, специфичен сътрудник на Лаврентий Берия от болшевишкото Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР), и Лев Главинчев – садист, участник в голям брой комунистически зверства още преди 1944 година. Именно те дават отговор присъдите да бъдат изпълнени с нужната свирепост, експедитивност и мистериозност.

За да им се дадат подробни указания, тримата са извикани от Централен комитет на партията от фронта…

В ноща против 2 февруари мястото в софийските гробища, несъмнено за изтезанието, е осветено с автомобилни фарове. Повечето от убийците са цивилни, а не униформени, въоръжени са с шмайзери. Те стрелят в тила на наказаните, а телата падат в обща изкопана яма.

След разстрелите палачите стартират да обират жертвите си – взимат от тях всичко скъпо: пръстени, часовници, златни халки. Един от палачите даже събува ботушите на убития княз Кирил…

Смъртните присъди над политическия, военния и духовния хайлайф са избрани в името на народа, като са оповестени за отговорни, че са въвлекли България във войната. Истината е друга – българските държавници са имали една цел – нито един български боец да не взе участие в бойните дейности. И те реализират тази цел.

Според спомените на кралица Йоанна, вдовица на последния български цар Борис III, на наказаните е отнета вярата да видят за финален път своите близки. Именно затова царицата поискала да ги види един по един преди изтезанието и само тя се сбогувала с тях.

Върху мъртвите тела на жертвите били изсипани камиони със сгурия. За хората обаче било ясно чии са тези черни могили. Жени – млади и остарели, както и самата кралица, придружавана от някоя от своите дами, отивали да коленичат със запалени свещи край този общ гроб.

Това не е „ друга страна “. Това е същата страна, само че ръководена от власт, за която човешкият живот няма стойност.

След 1989 година България по този начин и не направи цялостна морална и правна равносметка. Лустрация не беше извършена. Хора, взели участие в репресивния уред – директно или индиректно – продължиха да заемат позиции в политиката, администрацията, правосъдната система и медиите.

Не става дума за отплата.

Става дума за ясно разграничаване – кое е възможно и кое не. Кое е закононарушение и кое не предстои на „ историческо опрощение “.

В наши дни

Комунистическият режим в наши дни постоянно е представян през носталгичен филтър – на ниска цена самун, сигурна работа, „ ред “. Този роман пропуща цената. А цената не е безобидна, носталгията – още по-малко. Тя изтрива жертвите и възстановява насилието. Подготвя почвата за повтаряне – не на същия режим, а на същата логичност: че властта може да взема решение кое човешко право е ненужно.

Но разделянето не оправдава обезчовечаването и задачата не е по-важна от индивида. Дано този урок сме научили, тъй като има последствия и през днешния ден.

Казват, че който не учи от грешките си, е жертван да ги повтори. Не под същото име. Но със същата свирепост. И когато тази свирепост не води до отговорност, паметта се трансформира във условност, а минутата безмълвие – в знак без наличие.

Днес, 80 години по-късно, 1 февруари остава най-черната дата в българската история. Тя не може да бъде заличена. На този ден депутатите от един парламент се изправят в едноминутно безмълвие в памет на избитите български сътрудници.

Но… не е нашият, а белгийският.

 

 

 

Димитър Димитров/

Още вести четете в: България, Живот, Култура За още настоящи вести: Последвайте ни в Гугъл News