Легендата за силата на любовта, възпята в най-хубавата родопска песен
Старите национални песни са стигнали до наши дни, носейки мърдостта на времето. Освен за естетическа приятност, те са ни нужни и за да ни предадат значими уроци за живота. Родопските песни са едни от най-хубавите в българския фолклор. Те доближават най-дълбоко в сърцето. Разказват за горест и жертва, за тежки моменти от историята ни, които не трябва да бъдат забравяни.
Една такава история е възпята в песента, която се приема за химн на Родопите - “Бела съм, бела, юначе ”. В тази ария за силата на любовта се преплитат горест, боязън и вяра. Въпреки че като множеството родопски песни, и тази ария звучи печално, легендата , която я е въодушевила, има благополучен край.
Корените на легендата, която е възпята в „ Бела съм, бела, юначе ” откриваме в тежките времена, когато най-страшното за хората от родопските села било да усетят разрухата и насилието, което могат да причинят османците. Преданието споделя за едно такова родопско село, в което на пролет мъжете тръгвали с овцете си към Беломорието на гурбет. Оставяли дамите и децата си сами, само че нямали различен избор, тъй като трябвало някакси да ги изхранят.
Един ден, с по-възрастните мъже от селото поел по дългия път и млад момък, който мечтаел да събере зестра, с която да може да изиска ръката на обичаната си. Двамата влюбени постоянно били двамата на площада, хващали се дружно на хорото и копнеели за деня, в който любовта им щяла да прерасне в многодетно семейство.
За злощастие, в гората наоколо се криели башибузуци, които единствено чакали селото да опустее от мъжете, с цел да го разграбят и да осквернят дамите. Една стара и съобразителна жена обаче ги забелязала, събрала всички моми и ги завела високо в планината на връх Карлък (дн. Орфей), където ги скрила в една пещера. Там начернила лицата им с въглен и ги облякла в овчи кожи, тъй че красивите девойки да замязят на диви хора и да бъдат защитени от опасността.
По този метод минавали дни и седмици. Възрастната жена носела в пещерата храна и се грижела за девойките, до момента в който пристигнал денят, в който техните мъже се завърнали от гурбет. Когато обаче те отишли при обичаните си, избягали като ги видели такива страшни. Само влюбеният момък останал на входа на пещерата , взирайки се в очите на дивите дами с вярата да познае своята обичана, за която не спирал да мисли през времето, в което били разграничени. Изведнъж неговият взор се спрял на две очи, в които се таели също толкоз обич и вяра. Това била неговата обичана. Девойката пристъпила напред, изтрила лицето си и запяла:
Бела съм, бела, юначе,
цела съм светан йогрела.
Един бе Карлък останал
и той не щеше остана, /2/
ам беше в могла потопен.
В моглона нищо немаше,
сал едно вакло овчарче. /2/
и едно бело момиче.
Една такава история е възпята в песента, която се приема за химн на Родопите - “Бела съм, бела, юначе ”. В тази ария за силата на любовта се преплитат горест, боязън и вяра. Въпреки че като множеството родопски песни, и тази ария звучи печално, легендата , която я е въодушевила, има благополучен край.
Корените на легендата, която е възпята в „ Бела съм, бела, юначе ” откриваме в тежките времена, когато най-страшното за хората от родопските села било да усетят разрухата и насилието, което могат да причинят османците. Преданието споделя за едно такова родопско село, в което на пролет мъжете тръгвали с овцете си към Беломорието на гурбет. Оставяли дамите и децата си сами, само че нямали различен избор, тъй като трябвало някакси да ги изхранят.
Един ден, с по-възрастните мъже от селото поел по дългия път и млад момък, който мечтаел да събере зестра, с която да може да изиска ръката на обичаната си. Двамата влюбени постоянно били двамата на площада, хващали се дружно на хорото и копнеели за деня, в който любовта им щяла да прерасне в многодетно семейство.
За злощастие, в гората наоколо се криели башибузуци, които единствено чакали селото да опустее от мъжете, с цел да го разграбят и да осквернят дамите. Една стара и съобразителна жена обаче ги забелязала, събрала всички моми и ги завела високо в планината на връх Карлък (дн. Орфей), където ги скрила в една пещера. Там начернила лицата им с въглен и ги облякла в овчи кожи, тъй че красивите девойки да замязят на диви хора и да бъдат защитени от опасността.
По този метод минавали дни и седмици. Възрастната жена носела в пещерата храна и се грижела за девойките, до момента в който пристигнал денят, в който техните мъже се завърнали от гурбет. Когато обаче те отишли при обичаните си, избягали като ги видели такива страшни. Само влюбеният момък останал на входа на пещерата , взирайки се в очите на дивите дами с вярата да познае своята обичана, за която не спирал да мисли през времето, в което били разграничени. Изведнъж неговият взор се спрял на две очи, в които се таели също толкоз обич и вяра. Това била неговата обичана. Девойката пристъпила напред, изтрила лицето си и запяла:
Бела съм, бела, юначе,
цела съм светан йогрела.
Един бе Карлък останал
и той не щеше остана, /2/
ам беше в могла потопен.
В моглона нищо немаше,
сал едно вакло овчарче. /2/
и едно бело момиче.
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ