На ресторант в стара София
Стара София беше богата тук-там за отдих и развлечение. Сега може би са доста повече, само че и броят на жителите се е нараснал съвсем пет пъти.
Трудно ми е да пиша за заведенията от моето детство, тъй като не можех да ги навестявам независимо и по мой избор. Водеха ме там, където ходеха моите родители и техните другари. Но те доста обичаха да вървят по бирарии и заведения за хранене, та въпреки всичко имам много усещания.
Преди войната най-ясен спомен имам от ресторант „ Роял ”. Той беше благосъстоятелност на вуйчо Хампарцум и брат му Нигохос (бай Кольо), първи братовчеди на майка ми. Бяха огромни майстори готвачи. Занаята бяха учили в Цариград, в огромен арменски ресторант, още преди събитията от 1922 година.
Ресторантът се намираше на бул. „ Дондуков “, тъкмо против „ Феникс Палас ” (Държавна планова комисия). Беше на три етажа. На приземния имаше огромно кафене. В дъното на помещението се намираше тезгяхът, там правеха кафето, чая. Сервираше се и бяло сладко в чаша студена вода.
В кафенето посетителите бяха основно мъже.
Играеха карти, табла, домино.
Заплащането за игрите ставаше на час против ваучър. Купоните бяха въведени от страната и се отчитаха. Плащаше се данък върху тях. Посетителите имаха опция да четат вестници, които се закрепваха на рамкa с размерите на вестника, с цел да бъде по-удобно боравенето с него. Всяка заран на рамките се слагаха новите вестници. Зад тезгяха или бара, както бихме го нарекли през днешния ден, имаше прозорче към кухнята. Оттам се подаваха готовите поръчки. От дясната страна на тезгяха, в една чупка, беше касата. Там нормално седеше съдружникът на двамата братя бай Арис или художникът Хрант Ананян, който вечер идваше да оказва помощ на приятелите си.
На първия и втория етаж бяха залите на ресторанта. На първия - обособени сепарета, а на втория - общата зала за хранене. Тези, които желаеха да обядват или вечерят при по-дискретна и интимна конюнктура, си резервираха сепаре.
Менюто се състоеше от арменски и турски специалитети ,
извънредно вкусни. Служителите на турската легация бяха постоянни гости. Ресторанта посещаваха и други непознати дипломати. Не единствено менюто, само че и сервирането беше на високо равнище, въпреки че това не беше нито ресторант „ България ”, нито „ Юнион Палас ”. Фактът, че се сервираше в съдове от солидно сребро на френската компания Christofle, от единствено себе си приказва за нивото. Те можеше да се слагат и върху спиртници, с цел да се резервира ястието топло.
Двамата братя влизаха в кухнята рано заран и излизаха от там след среднощ. Минимум 17-18 часа работен ден. Робство! По време на бомбардировките при започване на 1944 година ресторантът и цялата постройка бяха разрушени до основи. По-късно там беше издигнат Партийният дом.
В ресторанта работеха положителни и опитни келнери, които след войната сервираха в най-хубавите софийски заведения за хранене. Те ни познаваха и когато се случеше да отидем в заведение, където работеха те, ни обслужваха като ВИП посетители. Дълги години в ресторанта на хотел „ Балкан ” работеше Борис - Борето. Едър, над 50-годишен човек, сервитьор с доста огромен опит. На въпроса по какъв начин върви работата постоянно отговаряше „ Не е това, което беше ”. Не беше удовлетворен, макар че към този момент нямаше господар, който да го експлоатира. А чорбаджията не излизаше по 18 часа от кухнята. И то всеки божи ден, без отмора, без болнични и без годишен отпуск. Беше тежко и доста отговорно да си господар.
Друг ресторант, който ми харесваше, беше „ Батенберг ”. Той се намираше на ъгъла на „ Клементина “ и ул. “Цар Калоян “, на изхода от ротондата „ Св. Георги “.
Обичах да ме водят там поради кинематографа - филмчетата, които прожектираха.
Един в действителност емблематичен ресторант на София беше, е и ще си остане „ България ". От него имам доста мемоари, само че в по-късни години. След 1954 година всяка година там се проведоха обичайните арменски балове. Карнавални или не, те се правеха като пролетни и по тази причина бяха през март.
Комплексът се състоеше от кафе-сладкарница, ресторант, бирхале и ресторант-градина. Ресторантът имаше четири зали, първи и втори грил, бежов салон и червен салон. Обикновено бежовият салон се използваше за банкети от 20 до 30 индивида. Червеният салон беше за тежки клиенти или за посетители на хотела. Балконът над сладкарницата също се използваше за ресторант. Между кафе-сладкарницата и първи грил на ресторанта имаше врата хармоника, която отваряха при балове, огромни сватби, студентски празници и други
Ресторант „ България ” имаше едно доста огромно предимство -
покривът му беше преносим и лятно време го отваряха, пушеците излизаха като от комин, с цел да правят отстъпка мястото си на свежия витошки въздух. В дъното на първи грил имаше подиум, на който свиреше оркестърът. Не единствено хапвахме вкусно, само че и танцувахме под звуците на отличен оркестър. Много от тези музиканти свиреха и в биг-бенда на Емил Георгиев на неделните джазови концерти в зала „ България ”. От дансинга една красива двойна стълба водеше към втори грил. Това е балконът над главната зала, който опасва целия ресторант.
