Станислав Бояджиев категорично е треньорът, постигнал най-много успехи като клубен

Станислав Бояджиев изрично е треньорът, постигнал най-вече триумфи като клубен треньор в женския баскетбол в България. Той бе отпред на именития отбор на Левски Спартак при триумфите в Европа, а през днешния ден приказва пред Sportal.bg по време на честването за 40 години от спечелването на Купа “Ронкети”.

“Може да прецените сами дали са доста или малко 40 години. Доста са. Казах и преди този момент, че за жалост няма други такива достижения, които могат да се празнуват. Ние към този момент няколко години ги честваме - две “Ронкети” и една шампионска купа. Спомените в никакъв случай няма да избледнеят. Въпреки времето, което е минало, аз си припомням всички мачове. Кои са били, по какъв начин сме играли. В коя минута какво е станало. Съжалявам, че не участвахме на последния край, в който можеше. Участвайки на всички финали, в които съм бил треньор на тима, сме ги печелилили. Проблем е било стигането до финал”, стартира той.
“Ние бяхме мощни като тим. Във всички постове. В този интервал до 1985 година на всички места се знаеше, че Левски беше най-силния тим. Според мен има доста неща, които пречат да имаме мощен женски баскетбол. За да постигнеш триумфите, би трябвало да се трудиш доста. Никой не е недоволствал, че сме упражнявали и на Коледа, и на Нова година, и на всички празници. Днес не се тренира по същия метод. Ние тренирахме по 9 пъти седмично. Сега не е тъкмо по този начин. Има един различен фактор. Няма тласък. Бил съм известно време треньор на дребни дечица - с какво да го привлечеш? Те учат британски, учат математика и други, просто не може да им даде нищо материално баскетболът”, съпостави другите столетия Бояджиев. “Не мисля, че липсва любовта към играта. Като бях във федерацията и гледах подрастващите, те имат по-високи състезателки, по-качествени, в сравнение с при нас. При нас най-високата беше 1.89. Имаме, само че би трябвало по някакъв метод, с цел да могат да бъдат привлечение и отдадени на спорта… Трябва да бъдат дотам отдадени, че да се реализиран резултати”, продължи експертът.

“Трябва да ви кажа, че едно от нещата, които бяха преди време е това, че системата беше друга. За спорт, за подготовка… влагаха се доста средства от страната. Това е едно от значимите неща. Базата. Тогава имахме зали, които можеше да бъдат употребявани от всяко сдружение. “Сливница” беше на Левски. Там имахме и оздравителен център. Отборите упражняваха там и макар че е дребна, тя се пълнеше догоре. Когато бях играч, в зала “Сливница” играхме с Реал (Мадрид), които тогава бяха петкратен европейски първенец. Тя събира към 600 души. Конна милиция беше оградила от “Лъвов мост” до “Раковска”. Зала “Универсиада” също се пълнеше. Сега не можем да я напълним за едно състезание мъже. Макар да имаме чужденци. Всички тимове в Европа имат чужденци, само че развиват и своите състезатели. Ако при нас няма чужденци, то шампионата ни ще е нищо. Женското състезание има два тима. Жените са донесли повече триумфи, в сравнение с мъжете. Това не е обикновено. Аз съм взел участие за последно с българския народен тим на олимпийски игри - 1968 година. За страдание бяхме останали единствено четирима от дванадесет души от оня тим, когато чествахме. Историята би трябвало да се знае, традициите да се знаят и поддържат. Като другите страни, които даже потеглиха против нас. Съжалявам, само че федерацията няма списък, обадиха ми се да ме питат кои са взели участие на тази Олимпиада. Когато не си знаеш историята, няма по какъв начин да постигаш други успехи”, приключи той.