За Стан и Светла, за таксиметровите шофьори и черните дупки на Прехода
Станимир Рашков в Холандия стана Стан. Стан и Светла. Винаги двамата, постоянно дружно, постоянно с доста любов, която като очевидно зарево се движеше праволинейно към тях. Приятели от студентските години.
Няма да не помни един април 1992-ра, когато за пръв път ми предстоеше да пътувам на Запад. До рухването на Берлинската стена, съответно на Тодор Живков у нас, и на изток не ме пускаха, подозрителен генезис...А ми се пътуваше, по този начин ми се пътуваше.
Дойдоха в Пловдив Тон и Ада, холандци, постоянно идваха на фестивала на Кукления спектакъл и ни поканиха една дребна група публицисти да отидем в Холандия. Съвсем на другарски начала, уредиха пътуването, там бяха планували да ни настанят у другари. Само че в ония години за Холандия се искаше виза, времето не доближаваше, още повече, че католическият Великден беше разпуснал посолството...Много на косъм беше цялата работа и вечерта преди заминаването още не ми се вярваше, че на сутринта в действителност ще пътувам. Впрочем за пръв път щях и да хвърча.
И тъкмо тогава, в оная щастливо-изнервена последна вечер, телефонът позвъня.
" Здравей, по какъв начин си?- обаждаше се Светла. " Няма да повярваш, на следващия ден хвърча за Холандия! " " Ние сме в Холандия " - сподели Светла. " От една година. "
Аз замълчах. Точно началото на 90-те бяха годините, в които другари си хващаха багажа и децата и отиваха да търсят щастието другаде. Но не знаех, че Светла и Станимир са го създали. Едва съумях да промълвя: " Сериозно ли? "
" Къде тъкмо отиваш? " - попита Светла.
" В Дордрехт ".
Сега към този момент тя млъкна. Ама доста съществено млъкна. Когато отново проговори, гласът и беше някак стегнат.
" Ние сме в Барендрехт, на три километра от Дордрехт ".
Настъпи сутринта, отлетях, дойдох, видях за пръв път Другия живот, страната, направена като че ли от Лего, с доста тесни магистралки и доста високи положителни хора, видях вятърните мелници, лалетата и крави с компютри на врата, на третия ден пострадах от злополука, само че нямаше по какъв начин, продължих да обикалям с другите, дивях се на спокойствието, в което живеят тези хора, до момента в който ние се блъскахме по 6 часа на опашка за олио. А те играеха всеки петък на призраци и се забавляваха. Много неща видях за малко време, програмата беше наситена, за всичко бяха помислили положителните Тон и Ада, които обичаха България.
Видяхме се и със Светла и Стан. Първата ни среща беше във вечерния Дордрехт. Бяха пристигнали с колелета, бяха смутени. Имаха фантазия, само че бяха още надалеч от нея. Бяха тръгнали в нищото с вярата да избягат от парадоксите. Там бяха попаднали в различен свят. Снимка на кралицата с дъщеричката им илюстрираше публикация в народен ежедневник за новооткрит бежански лагер. После им отидох на посетители в Барендрехт. Живееха в хубава къщурка, една от многото в живописното село, още бяха в стадия на осмислянето на новата действителност. Не им беше елементарно, по никакъв начин. Една от многото доброволки в Холандия им помагаше да свикнат. Бяха при започване на пътя си.
После пътят се завъртя и ги води там, където бяха тръгнали. Защото не се отказваха, научиха езика, потвърдиха и двамата качествата си, вписаха се в разумната цивилизация, бяха работливи и усмихнати. Намериха своето място в дребната живописна страна, направиха своя компания в Ротердам, включиха децата си. През цялото това време не прекъсваха връзката с България, грижеха се за фамилиите си, поддържаха непрестанен контакт.
А Станимир- Стан не спря да написа. На български.
Неговото иронично перо е познато на остарялата колегия, търсеше парадоксите и ги описваше по този начин, както един доктор би написал епикриза и най-после рецепта. Само дето оставяше въображението си да доизмисля и дорисува, оставяше го да премине зад границата- " Ами в случай че беше станало по този начин... ".
През април 2018 година Станимир си отиде. Роден в Трявна, умря в Ротердам. Твърде млад, с цел да се примириш с репликата- " Поживял си е ". И задоволително зрял, с цел да остави след себе си света подобен, какъвто се пречупваше през възприятието му за комизъм, чувствителността към парадокс и несправедливост, обичта към България. Не са един или двама сполучливите емигранти, които за лично успокоение избират да оставят България в задния си джоб, предопределен за ненужни хартийки с мисълта, че тя няма да се оправи и по-добре, че се махнах. Той не я постави там, постави я в дребното джобче на ризата си, с цел да е по-близо до сърцето му. И постоянно я вадеше, с цел да я усети.
И в първата книга на Станимир- " Отпушени мисли ", а още повече във втората, издадена след гибелта му от издателство " Ерго " - " С такси в страната на чудесата " проличава неговия метод на мислене. Личи болката, превърната в горчив смях и напипване на грапавините, проличава фактът, че Стан в никакъв случай не си е тръгвал вечно. А тъй като всяко негово идване в България е обвързвано с таксиметрови водачи, които на всички места по света, изключително у нас, имат какво да кажат и да посъветват, разказите са чудноват калейдоскоп на същински и измислени истории. Стан изобретява в тях Партията на таксиметровите водачи, която в няколко поредни описа има своето развиване в химеричен проект, само че толкоз логически, като се замислиш. При едно пътешестване във времето той открива, че всички у нас, до последния българин, са пандизчии, тъй като са отговорни за кривия Преход. Идеята идва от една постоянно подхвърляна от таксиметрови водачи имитация: " Да станат политиците таксиметрови водачи, че да схванат по какъв начин се вади хляба ". Е, станали са. През деня работят като водачи, вечер се прибират в пандиза. Чисти откъм закона са единствено новородените и тези, които са си излежали присъдите. В пандизите са всички, тъй като всички имаме някаква своя вина- дали тъй като сме били корумпирани или сме корумпирали или просто тъй като сме си мълчали. Най- доста са тези, които са си мълчали.
Тъжен и комичен Стан. Търсещ в епикризата междинния път. Мотивът за междинния терминал, междинния принц, за средата сред концепцията за това, към което сме тръгнали и това, което сме постигнали, е като алена нишка в разказите му. Стан не осъжда. Той предлага утопично позволение, с цел да каже това, което не желае да захвърля като жестоко обвиняване. А може би има право да го направи. Няма го към този момент, с цел да продължи. Но остава Светла, която издаде новата му книга и продължава да живее в Холандия, без да не помни пътя за България.
Ще се върна отново първоначално. При първото ми отиване в Холандия, когато видях Светла и Стан единствено година след емиграцията им, и на мен ми предлагаха да остана. Не те, други българи от по-рано. Сериозно ни предлагаха и на мен, и на сътрудниците ми- останете, ще ви помогнем да се устроите, няма да съжалявате. Някои от нас много съществено се размислиха върху предлагането, само че аз бях твърда. " Не, аз съм публицист, за мен в България в този момент е по- забавно ".
И Стан беше публицист. А аз изгубих разногласието. Вече си давам сметка...
Няма да не помни един април 1992-ра, когато за пръв път ми предстоеше да пътувам на Запад. До рухването на Берлинската стена, съответно на Тодор Живков у нас, и на изток не ме пускаха, подозрителен генезис...А ми се пътуваше, по този начин ми се пътуваше.
Дойдоха в Пловдив Тон и Ада, холандци, постоянно идваха на фестивала на Кукления спектакъл и ни поканиха една дребна група публицисти да отидем в Холандия. Съвсем на другарски начала, уредиха пътуването, там бяха планували да ни настанят у другари. Само че в ония години за Холандия се искаше виза, времето не доближаваше, още повече, че католическият Великден беше разпуснал посолството...Много на косъм беше цялата работа и вечерта преди заминаването още не ми се вярваше, че на сутринта в действителност ще пътувам. Впрочем за пръв път щях и да хвърча.
И тъкмо тогава, в оная щастливо-изнервена последна вечер, телефонът позвъня.
" Здравей, по какъв начин си?- обаждаше се Светла. " Няма да повярваш, на следващия ден хвърча за Холандия! " " Ние сме в Холандия " - сподели Светла. " От една година. "
Аз замълчах. Точно началото на 90-те бяха годините, в които другари си хващаха багажа и децата и отиваха да търсят щастието другаде. Но не знаех, че Светла и Станимир са го създали. Едва съумях да промълвя: " Сериозно ли? "
" Къде тъкмо отиваш? " - попита Светла.
" В Дордрехт ".
Сега към този момент тя млъкна. Ама доста съществено млъкна. Когато отново проговори, гласът и беше някак стегнат.
" Ние сме в Барендрехт, на три километра от Дордрехт ".
Настъпи сутринта, отлетях, дойдох, видях за пръв път Другия живот, страната, направена като че ли от Лего, с доста тесни магистралки и доста високи положителни хора, видях вятърните мелници, лалетата и крави с компютри на врата, на третия ден пострадах от злополука, само че нямаше по какъв начин, продължих да обикалям с другите, дивях се на спокойствието, в което живеят тези хора, до момента в който ние се блъскахме по 6 часа на опашка за олио. А те играеха всеки петък на призраци и се забавляваха. Много неща видях за малко време, програмата беше наситена, за всичко бяха помислили положителните Тон и Ада, които обичаха България.
Видяхме се и със Светла и Стан. Първата ни среща беше във вечерния Дордрехт. Бяха пристигнали с колелета, бяха смутени. Имаха фантазия, само че бяха още надалеч от нея. Бяха тръгнали в нищото с вярата да избягат от парадоксите. Там бяха попаднали в различен свят. Снимка на кралицата с дъщеричката им илюстрираше публикация в народен ежедневник за новооткрит бежански лагер. После им отидох на посетители в Барендрехт. Живееха в хубава къщурка, една от многото в живописното село, още бяха в стадия на осмислянето на новата действителност. Не им беше елементарно, по никакъв начин. Една от многото доброволки в Холандия им помагаше да свикнат. Бяха при започване на пътя си.
После пътят се завъртя и ги води там, където бяха тръгнали. Защото не се отказваха, научиха езика, потвърдиха и двамата качествата си, вписаха се в разумната цивилизация, бяха работливи и усмихнати. Намериха своето място в дребната живописна страна, направиха своя компания в Ротердам, включиха децата си. През цялото това време не прекъсваха връзката с България, грижеха се за фамилиите си, поддържаха непрестанен контакт.
А Станимир- Стан не спря да написа. На български.
Неговото иронично перо е познато на остарялата колегия, търсеше парадоксите и ги описваше по този начин, както един доктор би написал епикриза и най-после рецепта. Само дето оставяше въображението си да доизмисля и дорисува, оставяше го да премине зад границата- " Ами в случай че беше станало по този начин... ".
През април 2018 година Станимир си отиде. Роден в Трявна, умря в Ротердам. Твърде млад, с цел да се примириш с репликата- " Поживял си е ". И задоволително зрял, с цел да остави след себе си света подобен, какъвто се пречупваше през възприятието му за комизъм, чувствителността към парадокс и несправедливост, обичта към България. Не са един или двама сполучливите емигранти, които за лично успокоение избират да оставят България в задния си джоб, предопределен за ненужни хартийки с мисълта, че тя няма да се оправи и по-добре, че се махнах. Той не я постави там, постави я в дребното джобче на ризата си, с цел да е по-близо до сърцето му. И постоянно я вадеше, с цел да я усети.
И в първата книга на Станимир- " Отпушени мисли ", а още повече във втората, издадена след гибелта му от издателство " Ерго " - " С такси в страната на чудесата " проличава неговия метод на мислене. Личи болката, превърната в горчив смях и напипване на грапавините, проличава фактът, че Стан в никакъв случай не си е тръгвал вечно. А тъй като всяко негово идване в България е обвързвано с таксиметрови водачи, които на всички места по света, изключително у нас, имат какво да кажат и да посъветват, разказите са чудноват калейдоскоп на същински и измислени истории. Стан изобретява в тях Партията на таксиметровите водачи, която в няколко поредни описа има своето развиване в химеричен проект, само че толкоз логически, като се замислиш. При едно пътешестване във времето той открива, че всички у нас, до последния българин, са пандизчии, тъй като са отговорни за кривия Преход. Идеята идва от една постоянно подхвърляна от таксиметрови водачи имитация: " Да станат политиците таксиметрови водачи, че да схванат по какъв начин се вади хляба ". Е, станали са. През деня работят като водачи, вечер се прибират в пандиза. Чисти откъм закона са единствено новородените и тези, които са си излежали присъдите. В пандизите са всички, тъй като всички имаме някаква своя вина- дали тъй като сме били корумпирани или сме корумпирали или просто тъй като сме си мълчали. Най- доста са тези, които са си мълчали.
Тъжен и комичен Стан. Търсещ в епикризата междинния път. Мотивът за междинния терминал, междинния принц, за средата сред концепцията за това, към което сме тръгнали и това, което сме постигнали, е като алена нишка в разказите му. Стан не осъжда. Той предлага утопично позволение, с цел да каже това, което не желае да захвърля като жестоко обвиняване. А може би има право да го направи. Няма го към този момент, с цел да продължи. Но остава Светла, която издаде новата му книга и продължава да живее в Холандия, без да не помни пътя за България.
Ще се върна отново първоначално. При първото ми отиване в Холандия, когато видях Светла и Стан единствено година след емиграцията им, и на мен ми предлагаха да остана. Не те, други българи от по-рано. Сериозно ни предлагаха и на мен, и на сътрудниците ми- останете, ще ви помогнем да се устроите, няма да съжалявате. Някои от нас много съществено се размислиха върху предлагането, само че аз бях твърда. " Не, аз съм публицист, за мен в България в този момент е по- забавно ".
И Стан беше публицист. А аз изгубих разногласието. Вече си давам сметка...
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ