Митко Павлов: Синът ми ме научи, че вече нямам лично време
Станах татко преди 7 месеца. Още не мога да дефинира по какъв начин се усещам, какво усещам и като цяло да седна и да помисля. Ново е. Странно е. Хубаво е, без подозрение.
Мисля, че бащите сме превоз и логистика, най-малко до 18-годишнината на отрочето. Имам превъзходен наследник, който за доста малко време съумя да ме научи, че към този момент нямам персонално време. Или най-малко се пробва, тъй като аз давам сериозен отпор.
Майката го отнася повече на неспане, за което има моето почитание и почит. Не мога да кажа,че съм се тормозил за нещо, в противен случай - в никакъв случай не съм мислел за отрицателни неща или за това, че няма да се оправя. Просто, тъй като нямах концепция какво следва.
Аз станах татко относително късно - на 38 и мисля, че на 20 щеше да ми е по-лесно, тъй като щяхме да си раснем и поумняваме двамата. Но по този начин е трябвало да бъде.
Предвид множеството плашещи трудове от татковци и искрено изкукуригали майки на тематика, че като ти се роди дете, светът се трансформира, животът стопира и впрочем: нищо такова няма.
Да, не се спи доста, най-малко при нас, да, къщата ти е цялостна с нови и ненужни на теб неща, да, място за теб съвсем няма, да, ще би трябвало да закупувам друго жилище след време, да, времето ми за мен е убийствено малко към този момент, да, несъответстващи сме, само че, по дяволите, не мисля, че това е болежка за умиране.
И да, това си заслужава и не виждам за какво въобще се обръща внимание.
