България и сенките на Йоца Амстердам
Сретен Йосич се ражда през 1962 година в дребното село Велика Крсна, в периферията на сръбската провинция. От ранна възраст той попада в кръговете на проведената престъпност, която през 1980-те и 1990-те процъфтяваше на Балканите, до момента в който държавните институции се бяха оказали неподготвени за мащаба на престъпните трансформации.
Прякорът „ Йоца Амстердам “ не идва инцидентно – десетилетия наред той е деен в Нидерландия, построява канали за трафик на кокаин от Латинска Америка към Западна Европа и се утвърждава като една от основните фигури в по този начин наречената „ Амстердамска линия “.
През 1995 година Йосич е наказан на 15 години за убийството на Горан Марянович – Гокси Бомбаш, един от ранните образци за „ престъпно почистване “ сред сръбски незаконни групи. През годините по-късно името му се появява в редица каузи в Нидерландия и Сърбия, в това число по случая „ Пуканич “ в Хърватия, въпреки и с разнообразни резултати. През 2002 година е задържан в София по интернационална алена бюлетина и екстрадиран в Нидерландия, а след 2009 година остава в сръбски затвор по обвинявания за подстрекаване към убийства. Този богат биографичен слой изяснява за какво Йосич остава фигура, която буди внимание даже след повече от двадесет години неявяване от България.
Причината за интереса към неговото освобождение не се крие единствено в престъпните му биографии. Йосич е въплъщение на един „ остарял модел “ на балканските босове – антигерой, който съчетава боязън, почитание и тайнственост. В този облик се срещат безконтролна мощ, умеене за връзка с всички, и сенчестата известност на политическа сянка. Балканите обичат антигероя и Йосич е един от най-добре „ опакованите “. Дори и през днешния ден, когато действителното му въздействие е лимитирано, името му служи като медиен и културен знак на прехода.
Фокусът върху България има своето историческо пояснение. През 1990-те страната е значим директен кулоар за опиати и други незаконни артикули, едва следена от държавните органи и постоянно употребена като „ терен “ от интернационалните мрежи. Йосич е участвал на българска територия няколко пъти, употребявал е София като логистична точка. Срещал се е с местни участници. Арестът му през 2002 година демонстрира, че държавните структури могат да реагират, когато има воля и интернационално съдействие. Но нищо не сочи, че той е интегрирал български групи или е имал трайно наличие тук – в противен случай, българските престъпни структури от 90-те са задоволително самостоятелни и фрагментирани, с цел да не разрешат непознат необут да „ завладее “ терена.
Паралелът със Земунския клан от Белград в допълнение разкрива спецификата на Йосич. Земунците са типичен образец за паравоенна, йерархично проведена незаконна група с навлизане в силовите структури, способна да прави поръчкови убийства и да оказва политическо въздействие. Йосич, в противен случай, е логист и „ търговец “ – неговата мощ е в каналите и медиаторите, не в демонстративната грубост. Въпреки че и двете структури са употребявали направления през България, техният метод и мащаб се разграничават радикално.
Интересът към Йосич в България през днешния ден е композиция от носталгия по „ знаковите “ фигури на 90-те, боязън от евентуално възобновление на старите канали, и медиен резултат. Митът е мощен и елементарно се споделя – той е знак на „ сивите “ зависимости, корупцията и прехода, който не завърши изцяло. Обществото постоянно реагира на облика, а не на обстоятелствата: въздействието на Йосич в действителността е лимитирано, само че легендата към него остава жива и примамлива.
Така, три десетилетия след първите му дейности в Европа, Сретен Йосич продължава да бъде персонаж сред факт и мит, сред действителна опасност и алегоричен облик. Неговото освобождение е мотив за припомняне на една ера, на вакуума на институциите и на комплицираните взаимоотношения сред подземния свят и страната. Митът за балканските босове продължава да живее, тъй като обстоятелствата в никакъв случай не са били задоволителни, с цел да го заменят.
Прякорът „ Йоца Амстердам “ не идва инцидентно – десетилетия наред той е деен в Нидерландия, построява канали за трафик на кокаин от Латинска Америка към Западна Европа и се утвърждава като една от основните фигури в по този начин наречената „ Амстердамска линия “.
През 1995 година Йосич е наказан на 15 години за убийството на Горан Марянович – Гокси Бомбаш, един от ранните образци за „ престъпно почистване “ сред сръбски незаконни групи. През годините по-късно името му се появява в редица каузи в Нидерландия и Сърбия, в това число по случая „ Пуканич “ в Хърватия, въпреки и с разнообразни резултати. През 2002 година е задържан в София по интернационална алена бюлетина и екстрадиран в Нидерландия, а след 2009 година остава в сръбски затвор по обвинявания за подстрекаване към убийства. Този богат биографичен слой изяснява за какво Йосич остава фигура, която буди внимание даже след повече от двадесет години неявяване от България.
Причината за интереса към неговото освобождение не се крие единствено в престъпните му биографии. Йосич е въплъщение на един „ остарял модел “ на балканските босове – антигерой, който съчетава боязън, почитание и тайнственост. В този облик се срещат безконтролна мощ, умеене за връзка с всички, и сенчестата известност на политическа сянка. Балканите обичат антигероя и Йосич е един от най-добре „ опакованите “. Дори и през днешния ден, когато действителното му въздействие е лимитирано, името му служи като медиен и културен знак на прехода.
Фокусът върху България има своето историческо пояснение. През 1990-те страната е значим директен кулоар за опиати и други незаконни артикули, едва следена от държавните органи и постоянно употребена като „ терен “ от интернационалните мрежи. Йосич е участвал на българска територия няколко пъти, употребявал е София като логистична точка. Срещал се е с местни участници. Арестът му през 2002 година демонстрира, че държавните структури могат да реагират, когато има воля и интернационално съдействие. Но нищо не сочи, че той е интегрирал български групи или е имал трайно наличие тук – в противен случай, българските престъпни структури от 90-те са задоволително самостоятелни и фрагментирани, с цел да не разрешат непознат необут да „ завладее “ терена.
Паралелът със Земунския клан от Белград в допълнение разкрива спецификата на Йосич. Земунците са типичен образец за паравоенна, йерархично проведена незаконна група с навлизане в силовите структури, способна да прави поръчкови убийства и да оказва политическо въздействие. Йосич, в противен случай, е логист и „ търговец “ – неговата мощ е в каналите и медиаторите, не в демонстративната грубост. Въпреки че и двете структури са употребявали направления през България, техният метод и мащаб се разграничават радикално.
Интересът към Йосич в България през днешния ден е композиция от носталгия по „ знаковите “ фигури на 90-те, боязън от евентуално възобновление на старите канали, и медиен резултат. Митът е мощен и елементарно се споделя – той е знак на „ сивите “ зависимости, корупцията и прехода, който не завърши изцяло. Обществото постоянно реагира на облика, а не на обстоятелствата: въздействието на Йосич в действителността е лимитирано, само че легендата към него остава жива и примамлива.
Така, три десетилетия след първите му дейности в Европа, Сретен Йосич продължава да бъде персонаж сред факт и мит, сред действителна опасност и алегоричен облик. Неговото освобождение е мотив за припомняне на една ера, на вакуума на институциите и на комплицираните взаимоотношения сред подземния свят и страната. Митът за балканските босове продължава да живее, тъй като обстоятелствата в никакъв случай не са били задоволителни, с цел да го заменят.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ