Американецът Брент Сандърс: България страда от ефекта на поничката
Срещаме се с Брент в офиса на фондацията, където преподава. Първото усещане е за същински калифорниец - лежерен, спокоен като че ли кара сърф някъде в Пасифика. Всъщност той е един съвременен Джон Рид*. Да общуваш с него е като да отвориш врата не просто към друга ера, а да я погледнеш от прозореца на съседа, живеещ на 77-ия етаж в небостъргач. Дошъл в България през 1991 г, Брент Сандърс, в случай че изиска, може да напише и книга за последните повече от 20 години от живота си – биография, исторически етюд, комедия от неточности. Той самичък ще избере! Сядаме в кабинета му, където преподава британски и подхващаме диалога за Америка, България и... Никос Казандзакис.
Брент живее повече от 20 години в България © Личен списък
Брент, ти си от Калифорния, бил съм там, не смяташ ли, че в действителност щатът е един огромен гараж по думите на френския режисьор Жан Люк Годар?
Ха-ха! Е, той най-вероятно го е споделил много по-рано от моето време! Роден съм през 1967 г, само че да ти кажа почтено не бих го нарекъл по този начин. Общо взето се строеше на всички места, израснах в Ривърсайд, само че дистанциите са големи и е мъчно да се реши по кое време напускаш един град и навлизаш в различен. Истински метрополис е. Големият проблем в Лос Анджелис и като цяло в Калифорния е, че не може да се живее без кола. Не може даже да си намериш работа, в случай че нямаш автомобил - може би това е имал поради. Илон Мъск сега се пробва да построи функционираща метро мрежа, само че ще забележим до каква степен ще стигне.
Как в действителност стартира всичко и се озова тук, в България?
Това е доста забавна история. Започнах да пътувам още, когато бях в университета. Първо в Тайланд, а по-късно и в Северен Китай - до тогава единствено си мислех, че познавам света. Израснах в мощно религиозно семейство. Бях набожен и съкровено желаех да стана мисионер или нещо сходно, само че изживях рецесия в убежденията си. Наречете я „ екзистенциална “. Когато бях на 24, осъзнах, че желая да пребивавам отвън Америка и най-лесният метод беше да преподавам някъде. Присъединих се към Корпуса на мира и първото нещо, което ме попитаха беше къде желая да отида и аз отговорих: „ Тайланд или Източна Европа “. Беше след рухването на Берлинската стена. Смятах, че ще е забавно да отида там, където малко американци са били. Спомням си, че ме попитаха, дали желая да отида в България и аз се съгласих незабавно. Затворих телефона и отворих атласа, с цел да видя къде тъкмо се намира България. И по този начин стартира всичко!
Идваш тук през 1991 г, какво беше първото ти усещане от страната?
В Америка множеството хора живеят в квартали без огромна престъпност. Спокойно е. Сградите са реновирани, всичко е подредено. Когато дойдох тук, летището ми замязя на огромен хангар, в който бяха нахвърляни стотици куфари - един върху различен. Беше мръсно. Мъже с външност на офицери от Комитет за Държавна сигурност (на СССР) се разхождаха и хвърляха тежки погледи в близост. На улица „ Витоша “ всичко беше остаряло, грозно, неподдържано. Стоките по магазините бяха зад щандовете и трябваше да имаш специфичен човек за връзка, в случай че поискаш да си купиш нещо.
Намери ли някой, който приказва британски?
Малко хора. Дори хора от езиковите учебни заведения говореха доста остарял британски – подобен, какъвто се е говорел през 30-те и 40-те. Някои от тях за пръв път общуваха с американец.
Спомняш ли си някоя странна история от първите ти дни тук?
О, има много такива! Сега си припомням един случай, когато отидох да си купя ракия и си желаех „ КАРБОнатска “. Тази неточност се трансформира в огромен шлагер, всички се смяха.
Как откри настоящето си предопределение да преподаваш и какво те накара да се занимаваш с това?
Бях в Корпуса на мира от 1991 до 1993 г и тогава живеех в Добрич. Преместих се в София поради бъдещата ми жена. Когато хиперинфлацията пристигна през 1997 г, губех работата си непрекъснато, припомням си, че аплайвах за работа и единственото, което желаех беше 5 $ на час. Курсът на $ непрекъснато се сменяше и аз бях освобождаван, усещах се депресиран, желаех да се прибера в Щатите. Точно тогава преподавах на прочут български музикант. Той ме уреди на работа. Разказа на хората от фондацията за мен и останалото е история. Вече повече от 15 години преподавам на едни от най-хубавите възпитаници. Подготвям ги за разнообразни езикови изпити, които им предстоят.
Американецът е удивен от местата, които крие нашата страна © Личен списък
Знам, че не обичаш да правиш съпоставения, само че въпреки всичко, по какво се разграничава просветителната система тук и тази оттатък Океана?
Знаеш ли?! Странно е, когато пристигнах тук, имах това типично американско, снобарско отношение към непознатото. Направи ми усещане, че се учеше доста наизуст, а аз не бях последовател на този способ, тъй като не развива мисълта. Сега, обаче, сякаш не е по този начин. В Америка се влагат в действителност доста пари в образованието, само че казусът е в резултатите. Те са едни и същи от 60-те години насам. Бих си разрешил да дам един съвет на хората, които управляват просветителната система в България. Не е въпрос на бюджет, финанси или по-високи технологии, а само и единствено на професионализъм при учителите, на отношение, на жанр на преподаване.
Смяташ ли, че се натъртва доста на българската история?
Да, по този начин е. През 90-те години всеки ми изнасяше лекция за българското минало. Българите са доста горди с историята си. Това е похвално и по този начин би трябвало да бъде, само че на Запад се знае малко за страната, даже и през днешния ден. България страда от така наречен „ резултат на поничката “, при който всички са чували за страните към нея, само че не знаят съвсем нищо за самата нея.
Ти си специализирал британска литература а обичаният ти публицист е балкански създател - Никос Казандзакис? Обясни ми.
Казандзакис прегръща човечността, обстоятелството, че не сме съвършени, даже го възпява. Това е един от най-важните уроци, които могат да се дадат изключително на младите, които имат амбициозни родители и не се научават да бъркат, не се поучават от грешките си. Той е и антидогматичен публицист, което е част от чара му. Бил е набожен, само че е имал тежък спор с гръцката православна черква. Запазил е самостоятелния, автентичен и самостоятелен глас и някак си, четейки неговите книги се изпълваш с живот, по тази причина за мен е специфичен.
А след толкоз години тук съумя ли да се запознаеш с творбите на някой български публицист?
В интерес на истината одобрявам един стихотворец – Яворов. Трудно ми е да усетя Ботев, може би тъй като не съм българин.
Добре, какво ти харесва толкоз в тази българска психика?
Може би смесването на трагичното с комичното, преплитането на сълзите с усмивката, откровеността в връзките. Хората споделят това, което мислят и това е готино.
Брент е намерил своето предопределение във фондацията, в която работи
След срещата ми с Бен от Ривърсайд излизам под яркото софийско слънце и си обещаваме да продължим този диалог. Той е избрал да плува против течението. Във време, когато хиляди българи подават документи за Зелена карта, е намерил призванието си тук - в България.
Попитах го, дали е бил в Карнобат. Отговори ми: „ Все още, не! ” и се засмя.
Не го попитах, дали се усеща благополучен. Понякога чувството, че си намерил мястото си и това да си благополучен са две разнообразни неща.
* Джон Рид е американски публицист. Автор на книгата " Десет дни, които раздрусаха света ".
Брент живее повече от 20 години в България © Личен списък Брент, ти си от Калифорния, бил съм там, не смяташ ли, че в действителност щатът е един огромен гараж по думите на френския режисьор Жан Люк Годар?
Ха-ха! Е, той най-вероятно го е споделил много по-рано от моето време! Роден съм през 1967 г, само че да ти кажа почтено не бих го нарекъл по този начин. Общо взето се строеше на всички места, израснах в Ривърсайд, само че дистанциите са големи и е мъчно да се реши по кое време напускаш един град и навлизаш в различен. Истински метрополис е. Големият проблем в Лос Анджелис и като цяло в Калифорния е, че не може да се живее без кола. Не може даже да си намериш работа, в случай че нямаш автомобил - може би това е имал поради. Илон Мъск сега се пробва да построи функционираща метро мрежа, само че ще забележим до каква степен ще стигне.
Как в действителност стартира всичко и се озова тук, в България?
Това е доста забавна история. Започнах да пътувам още, когато бях в университета. Първо в Тайланд, а по-късно и в Северен Китай - до тогава единствено си мислех, че познавам света. Израснах в мощно религиозно семейство. Бях набожен и съкровено желаех да стана мисионер или нещо сходно, само че изживях рецесия в убежденията си. Наречете я „ екзистенциална “. Когато бях на 24, осъзнах, че желая да пребивавам отвън Америка и най-лесният метод беше да преподавам някъде. Присъединих се към Корпуса на мира и първото нещо, което ме попитаха беше къде желая да отида и аз отговорих: „ Тайланд или Източна Европа “. Беше след рухването на Берлинската стена. Смятах, че ще е забавно да отида там, където малко американци са били. Спомням си, че ме попитаха, дали желая да отида в България и аз се съгласих незабавно. Затворих телефона и отворих атласа, с цел да видя къде тъкмо се намира България. И по този начин стартира всичко!
Идваш тук през 1991 г, какво беше първото ти усещане от страната?
В Америка множеството хора живеят в квартали без огромна престъпност. Спокойно е. Сградите са реновирани, всичко е подредено. Когато дойдох тук, летището ми замязя на огромен хангар, в който бяха нахвърляни стотици куфари - един върху различен. Беше мръсно. Мъже с външност на офицери от Комитет за Държавна сигурност (на СССР) се разхождаха и хвърляха тежки погледи в близост. На улица „ Витоша “ всичко беше остаряло, грозно, неподдържано. Стоките по магазините бяха зад щандовете и трябваше да имаш специфичен човек за връзка, в случай че поискаш да си купиш нещо.
Намери ли някой, който приказва британски?
Малко хора. Дори хора от езиковите учебни заведения говореха доста остарял британски – подобен, какъвто се е говорел през 30-те и 40-те. Някои от тях за пръв път общуваха с американец.
Спомняш ли си някоя странна история от първите ти дни тук?
О, има много такива! Сега си припомням един случай, когато отидох да си купя ракия и си желаех „ КАРБОнатска “. Тази неточност се трансформира в огромен шлагер, всички се смяха.
Как откри настоящето си предопределение да преподаваш и какво те накара да се занимаваш с това?
Бях в Корпуса на мира от 1991 до 1993 г и тогава живеех в Добрич. Преместих се в София поради бъдещата ми жена. Когато хиперинфлацията пристигна през 1997 г, губех работата си непрекъснато, припомням си, че аплайвах за работа и единственото, което желаех беше 5 $ на час. Курсът на $ непрекъснато се сменяше и аз бях освобождаван, усещах се депресиран, желаех да се прибера в Щатите. Точно тогава преподавах на прочут български музикант. Той ме уреди на работа. Разказа на хората от фондацията за мен и останалото е история. Вече повече от 15 години преподавам на едни от най-хубавите възпитаници. Подготвям ги за разнообразни езикови изпити, които им предстоят.
Американецът е удивен от местата, които крие нашата страна © Личен списък Знам, че не обичаш да правиш съпоставения, само че въпреки всичко, по какво се разграничава просветителната система тук и тази оттатък Океана?
Знаеш ли?! Странно е, когато пристигнах тук, имах това типично американско, снобарско отношение към непознатото. Направи ми усещане, че се учеше доста наизуст, а аз не бях последовател на този способ, тъй като не развива мисълта. Сега, обаче, сякаш не е по този начин. В Америка се влагат в действителност доста пари в образованието, само че казусът е в резултатите. Те са едни и същи от 60-те години насам. Бих си разрешил да дам един съвет на хората, които управляват просветителната система в България. Не е въпрос на бюджет, финанси или по-високи технологии, а само и единствено на професионализъм при учителите, на отношение, на жанр на преподаване.
Смяташ ли, че се натъртва доста на българската история?
Да, по този начин е. През 90-те години всеки ми изнасяше лекция за българското минало. Българите са доста горди с историята си. Това е похвално и по този начин би трябвало да бъде, само че на Запад се знае малко за страната, даже и през днешния ден. България страда от така наречен „ резултат на поничката “, при който всички са чували за страните към нея, само че не знаят съвсем нищо за самата нея.
Ти си специализирал британска литература а обичаният ти публицист е балкански създател - Никос Казандзакис? Обясни ми.
Казандзакис прегръща човечността, обстоятелството, че не сме съвършени, даже го възпява. Това е един от най-важните уроци, които могат да се дадат изключително на младите, които имат амбициозни родители и не се научават да бъркат, не се поучават от грешките си. Той е и антидогматичен публицист, което е част от чара му. Бил е набожен, само че е имал тежък спор с гръцката православна черква. Запазил е самостоятелния, автентичен и самостоятелен глас и някак си, четейки неговите книги се изпълваш с живот, по тази причина за мен е специфичен.
А след толкоз години тук съумя ли да се запознаеш с творбите на някой български публицист?
В интерес на истината одобрявам един стихотворец – Яворов. Трудно ми е да усетя Ботев, може би тъй като не съм българин.
Добре, какво ти харесва толкоз в тази българска психика?
Може би смесването на трагичното с комичното, преплитането на сълзите с усмивката, откровеността в връзките. Хората споделят това, което мислят и това е готино.
Брент е намерил своето предопределение във фондацията, в която работи След срещата ми с Бен от Ривърсайд излизам под яркото софийско слънце и си обещаваме да продължим този диалог. Той е избрал да плува против течението. Във време, когато хиляди българи подават документи за Зелена карта, е намерил призванието си тук - в България.
Попитах го, дали е бил в Карнобат. Отговори ми: „ Все още, не! ” и се засмя.
Не го попитах, дали се усеща благополучен. Понякога чувството, че си намерил мястото си и това да си благополучен са две разнообразни неща.
* Джон Рид е американски публицист. Автор на книгата " Десет дни, които раздрусаха света ".
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ