Не сме лоши. Просто сме много бедни!
Спрямо останалите жители на Европейския съюз, българите най-слабо съчувстват на украинците. Това сочат данните от изследване, показано от Европейската комисия, предава Българска телеграфна агенция.
Проучването регистрира, че у нас 39 на 100 изпитват цялостно състрадание към украинците, 34 на 100 - до известна степен, 15 на 100 по-скоро не съчувстват, 10 на 100 въобще не изпитват състрадание, а три на 100 не дават отговор. Средно за Европейски Съюз данните са надлежно 54 на 100, 35 на 100, 6 на 100, 3 на 100 и два % по същите индикатори в посочения ред.
Забиха кирка в джипа на украинка у нас... Деца стрелят по украинци, настанени по морските ни курорти... Родители се тормозят, че украинските деца ще получат място в детските градини и учебните заведения... Социалните мрежи се вълнуват - на украинците може по 40 лв. дневно, а на пенсионерите -не!
Драма ли е? Не мисля. Защото целият ни живот е една огромна и НЕчовешка драма. Неуреден, изпълнен с възходи и падения, заплащания под масата, връзкарски истории и опити за хвърчене. Или по-точно за оцеляване.
Животът ни е драма от самото му начало. Раждаме се и хоп - драма. Педиатърът не върви на адрес, лекува по телефона. Растем. Трябва да ни запишат в ясла. И отново драма. Няма места. А за детската градина нещата са още по-трагични. И първите дни в учебно заведение са белязане от драми. Системата блокирала, кое е първо предпочитание, кое - второ, кой имал връзки, кой - точки, добити по непозволен метод... Пак драма! Учим. Или най-малко се вършим. На български или нещо, което наподобява на български, вероятно. Онлайн или пък, не - зависи от обстановката. Нивото пада с всяка година, мърморят родители и специалисти. Няма педагози, отвръщат други. Заплатите са ниски. Драма. Увеличават заплатите. Но равнището към този момент е слязло, не желае да се качи. Бисерите са занимателни. Ако не са тъжни... Системата се задъхва, непрекъснато търпи промени, наличието на материала се люшка от осанна до разпни го.
Стигаме до... университета. В него се влиза без проблем - към този момент даже изпити няма. Само пари да имаш. Но ето ти отново драма. Пари нямаме. С най-ниските приходи в Европа сме. Откъде пари? Газта нараства, токът нараства, хлябът нараства, тетрадките, всичко! Ами ще работиш и ще учиш. Добре. Работиш. И вероятно учиш. Къде с процедура, къде без. И вземаш тапия. А след това започваш да изпращаш автобиографии, писма, само че никой не ти дава отговор. И татко ти или кръстницата ти ти намира някаква работа сякаш по специалността. И започваш. Вярно, не е кой знае какво заплатата, само че пък ти си млад, още си първоначално.
И по този начин - 2-3 години. Докато компанията я закрият или съкратят мястото, вземат по-млади сътрудници за по-малко пари или просто планът към този момент не е печеливш. Може пък и да забременееш. И да станеш родител. И отново тъга. Как да работиш и да гледаш дете, да тичаш да го вземеш от учебно заведение или от детската, а шефът те гледа неприятно, че излизаш по-рано. После то вземе, че се разболее от шарка и ти си в болничен. Идва сезонният грип, следващите сополи, отново си в болничен. Шефът те гледа доста неприятно, а заплатата ти е отъняла от непрекъснатите болнични.
Ти не спиш седмици, до момента в който не минат класиранията за ясла, детска градина, учебно заведение... И ето те на - пенсионер. С една дребна, мизерна пенсийка, която ти стига за кисело мляко и самун, вероятно.
Драмата ти е непрекъсната. Чак до момента в който умреш. И тогава отново е драма - няма места в гробищните паркове... Та по този начин. Не сме неприятни. Просто сме доста небогати. И тъжни. Изоставени. Без илюзии и вяра, че нещо в миналото може да се промени.
И когато на фона на цялата тази наша житейска драма се появят спомагателни бонуси като война на броени километри, разтърсвания в цените на съществени артикули и артикули, внезапно ставаш освен безсрамен, само че и малко неприятен. Към всички, които получават повече внимание от теб самия. В твоята лична страна.
Чувстваш се още по-изоставен, още по-нещастен и още по-беден. И не изпитваш виновност за това, което чувстваш. Защото се опитваш да оцелееш. И децата ти да оцелеят. Тук. Където си се родил. Където си проходил. И си обичал. И си живял. И си останал.
Не сме неприятни, не завиждаме на парите, които дават на украинците, които идват у нас като бежанци. Просто желаеме заслужен живот за нас, за нашите родители и за децата ни. Достоен. Без драми. Без ровещи професори в кофите за отпадък, без работещи небогати, без гладуващи пенсионери, без умиращи родилки. Нали?
Проучването регистрира, че у нас 39 на 100 изпитват цялостно състрадание към украинците, 34 на 100 - до известна степен, 15 на 100 по-скоро не съчувстват, 10 на 100 въобще не изпитват състрадание, а три на 100 не дават отговор. Средно за Европейски Съюз данните са надлежно 54 на 100, 35 на 100, 6 на 100, 3 на 100 и два % по същите индикатори в посочения ред.
Забиха кирка в джипа на украинка у нас... Деца стрелят по украинци, настанени по морските ни курорти... Родители се тормозят, че украинските деца ще получат място в детските градини и учебните заведения... Социалните мрежи се вълнуват - на украинците може по 40 лв. дневно, а на пенсионерите -не!
Драма ли е? Не мисля. Защото целият ни живот е една огромна и НЕчовешка драма. Неуреден, изпълнен с възходи и падения, заплащания под масата, връзкарски истории и опити за хвърчене. Или по-точно за оцеляване.
Животът ни е драма от самото му начало. Раждаме се и хоп - драма. Педиатърът не върви на адрес, лекува по телефона. Растем. Трябва да ни запишат в ясла. И отново драма. Няма места. А за детската градина нещата са още по-трагични. И първите дни в учебно заведение са белязане от драми. Системата блокирала, кое е първо предпочитание, кое - второ, кой имал връзки, кой - точки, добити по непозволен метод... Пак драма! Учим. Или най-малко се вършим. На български или нещо, което наподобява на български, вероятно. Онлайн или пък, не - зависи от обстановката. Нивото пада с всяка година, мърморят родители и специалисти. Няма педагози, отвръщат други. Заплатите са ниски. Драма. Увеличават заплатите. Но равнището към този момент е слязло, не желае да се качи. Бисерите са занимателни. Ако не са тъжни... Системата се задъхва, непрекъснато търпи промени, наличието на материала се люшка от осанна до разпни го.
Стигаме до... университета. В него се влиза без проблем - към този момент даже изпити няма. Само пари да имаш. Но ето ти отново драма. Пари нямаме. С най-ниските приходи в Европа сме. Откъде пари? Газта нараства, токът нараства, хлябът нараства, тетрадките, всичко! Ами ще работиш и ще учиш. Добре. Работиш. И вероятно учиш. Къде с процедура, къде без. И вземаш тапия. А след това започваш да изпращаш автобиографии, писма, само че никой не ти дава отговор. И татко ти или кръстницата ти ти намира някаква работа сякаш по специалността. И започваш. Вярно, не е кой знае какво заплатата, само че пък ти си млад, още си първоначално.
И по този начин - 2-3 години. Докато компанията я закрият или съкратят мястото, вземат по-млади сътрудници за по-малко пари или просто планът към този момент не е печеливш. Може пък и да забременееш. И да станеш родител. И отново тъга. Как да работиш и да гледаш дете, да тичаш да го вземеш от учебно заведение или от детската, а шефът те гледа неприятно, че излизаш по-рано. После то вземе, че се разболее от шарка и ти си в болничен. Идва сезонният грип, следващите сополи, отново си в болничен. Шефът те гледа доста неприятно, а заплатата ти е отъняла от непрекъснатите болнични.
Ти не спиш седмици, до момента в който не минат класиранията за ясла, детска градина, учебно заведение... И ето те на - пенсионер. С една дребна, мизерна пенсийка, която ти стига за кисело мляко и самун, вероятно.
Драмата ти е непрекъсната. Чак до момента в който умреш. И тогава отново е драма - няма места в гробищните паркове... Та по този начин. Не сме неприятни. Просто сме доста небогати. И тъжни. Изоставени. Без илюзии и вяра, че нещо в миналото може да се промени.
И когато на фона на цялата тази наша житейска драма се появят спомагателни бонуси като война на броени километри, разтърсвания в цените на съществени артикули и артикули, внезапно ставаш освен безсрамен, само че и малко неприятен. Към всички, които получават повече внимание от теб самия. В твоята лична страна.
Чувстваш се още по-изоставен, още по-нещастен и още по-беден. И не изпитваш виновност за това, което чувстваш. Защото се опитваш да оцелееш. И децата ти да оцелеят. Тук. Където си се родил. Където си проходил. И си обичал. И си живял. И си останал.
Не сме неприятни, не завиждаме на парите, които дават на украинците, които идват у нас като бежанци. Просто желаеме заслужен живот за нас, за нашите родители и за децата ни. Достоен. Без драми. Без ровещи професори в кофите за отпадък, без работещи небогати, без гладуващи пенсионери, без умиращи родилки. Нали?
Източник: woman.bg
КОМЕНТАРИ