Промяната и ДБ вървят към маргинализация
Способността да потиснеш егото си е едно от най-важните умения по пътя на израстването. Залегнала е в редица религии и метафизичен течения, само че в случай че ни би трябвало образец по какъв начин неналичието й може да се окаже нездравословна, задоволително е да погледнем българския политически живот. След като през 2021 година новосформираната партия на Слави Трифонов – „ ИТН “ завоюва изборите, се взе прекомерно насериозно или в противен случай, осъзна че не е подготвена за шанса, който й се удаде, и избра да се крие зад фасадата на ексклузивността и уникалността, обричайки договарянията за сформиране на държавно управление на неуспех и залагайки си орис на всеки идващ избор да губи повече и повече поддръжка.
По същия път минаха и „ Демократична България “ без чиято рекламация за святост, провокирала изборите от есента на 2021г., нямаше да се открие ниша за основаване на още една градска партия с префърцунено самоусещане за ексклузивност и елитарност като „ Продължаваме промяната “. Наказанието на Демократична България беше да изгубят 18 депутатски места, падайки от 34 на 16 в 47-то Народно заседание. После, с помощта на некомпетентността на Кирил Петков и Асен Василев, провокирала рухването им от власт през лятото на 2022 година Демократична България взеха лек реванш, скачайки от 16 на 20 народни представители, само че в 48-то Народно заседание и двете партии не впечатлиха с нищо, с изключение на със слепите си проевропейски заявления и изказвания, че са единствените некорумпирани. Честито, в Новото заседание ще имат най-слабия общ резултат, откогато и двете партии си разделят социума на дейното градско население.
Ако има някакво свястно пояснение, оттатък скудоумната непримиримост с един и същи метод да реализират разнообразни резултати, ще съм признателен на всеки, който го показа. Преди това да стане, можем да си разбираем нежеланието им да вземат участие във властта, а вероятно и да спънат съставянето на държавно управление в 49-то Народно заседание само като бягство от отговорност.
За първи път от 2020 година България е изправена пред икономическа рецесия. За първи път от 2008 година България е изправена и пред финансова рецесия. За първи път от 1938 година България е изправена пред ново разпределяне на картите сред по този начин наречените велики сили. Тогава бяха нужни седем години от разбъркването на картите до конференцията в Ялта, когато всяка от великите сили отстъпи по някоя ненужна карта, взимайки друга, на които държи и обрисуваха следвоенния свят.
И в този момент, както и тогава, България е с многопартийна система в насипно положение. За наслада, вместо непълнолетен монарх, чиито регенти не имат опциите на умрелия Борис Трети, през днешния ден най-малко президентът си дава сметка какъв е характерът на протичащите в интернационалните връзки процеси. Ако някой го упреква, че е узурпирал властта, при държанието на Политическа партия и Демократична България ще бъде повече от неуместно, само че има и друга истина. Тя сочи, че няма общественик с визия и блян да запише името си в историята, който да вижда, че събитията му разрешават да консолидира власт и да направлява страната си в сходни времена и да реши да пасува. Ако Кирил Петков като предприемач счита, че властта може след прелом да му се даде на тепсия, то летецът, военният и държавникът Радев няма по какъв начин да види във опция с тактически ход да придобие стратегическо предимство и да пасува.
Харесва ни или не, Румен Радев запълва вакуум, който политиците сами основават. Ако се стигне до още едни предварителни избори през тази година, ще има сериозна възможност да се окаже, че Радев е лицето знак на държавното ни ръководство, до момента в който трае войната в Украйна и в случай че страната ни се размине с злополука, не партиите, а той ще бъде политикът с историческа заслуга за запазване на дребното останало от държавността в България.
Обратно – партии с претенцията за методичност и елитарност, ще се окаже че от самото начало са се държали за палците на краката и ще бъдат осъдени. Защото постоянно, когато се стига до избори партиите се съдят по непосредствените си заслуги, а за тях ще е ясно, че единствено са попречили парламентарната активност и приемането на толкоз нужните закони, с които съответно да се посрещнат външните стопански и военни рискове.
Аналозите в това отношение не са малко. Когато една нация е изправена пред тествания и провокации, държавниците запретват ръце. Чърчил повежда Англия в навечерието на втората международна война и заплаща за успеха, която извоюва, с изборна загуба. След това обаче още веднъж получава властта. В България преди 26 години Иван Костов също получи опция да ръководи, когато България беше стопански сложена на колене и въпреки да загуби изборите завоюва самопризнание за промените, които направи. И кой знае, в случай че не бе избрал тактика да се прави на мъдрия аскет, и да се крие зад някоя ракета притежател, каквато беше ГЕРБ през 2009 година, а беше отстоявал вижданията си обществено и самоуверено, може би отново щеше да се допре непосредствено до ръководството.
Без заслугите на Иван Костов, само че при довчерашните си закани да изчегъртат един, или да изхвърлят различен от политиката, или да слагат трети в пандиза, „ Продължаваме промяната “ и „ Демократична България “ могат да получат единствено насмешки. Христо Иванов като че ли си взе поука, когато реши да провокира Делян Пеевски във Велико Търново и беше меко казано унизен, само че помъдряването остана единствено на думи. Не са надалеч времената, когато Кирил Петков и Асен Василев също ще усетят какво е хората да ги оставят, тъй като гласовете не се дават с цел да стоиш в ъгъла и да гледаш претенциозно. Дават ти се да работиш.
Хората, минали през войската, било то като бойци, или кадрови състав, знаят, че до момента в който началството не им откри работа могат да сторят малко. Да почистят оръжието, да създадат оборка, и след това сядат и пушат цигара. Политическа партия и Демократична България вършат тъкмо противоположното. Има толкоз доста работа за извършване. Дор няма спор и по какъв начин би трябвало да се свърши. Но те избират да седнат и да пушат цигара, тъй като не са съгласни кой ще я свърши. Това няма по какъв начин да остане ненаказано.
