Жертвахме жените, за да не говорим за „джендъри“. 22 убити за год...
Според данните на фонда през 2025 година 22 дами са били убити от сътрудник или различен непосредствен мъж, а през 2024 година сходни случаи са били най-малко 20.
Регистрираните закононарушения, свързани с домашно принуждение, надвишават 2500 през 2024 година, което съставлява нарастване от над 65% по отношение на миналата година.
Въпреки големия мащаб на казуса, към момента липсва национална статистика за домашното принуждение – ангажимент, очакван в Закона за отбрана от домашното принуждение още при започване на 2024 година, само че по този начин и несбъднат.
Паралелно с това проучването „ Чуй гласа ми “ от юни демонстрира надълбоко съмнение към институциите: 74% от жертвите на домашно принуждение считат, че държавните органи си затварят очите пред протичащото се. Над 53 хиляди сигнала към 112 за домашно принуждение са подадени през последната година, като повече от половината са претендирали здравна интервенция. В доста случаи реакцията е закъсняла или незадоволителна, а отбраната – официална. Почти половината регионални градове нямат спешен център. Там, където такива съществуват, потенциалът е извънредно непълен. В София – град с над два милиона поданици – действат единствено два центъра.
На този декор Български фонд за дамите започва националната акция „ Грижа непременно “, отдадена на битката с домашното принуждение и поддръжката на потърпевшите дами и деца. Кампанията стартира дни преди 25 ноември и ще продължи до 8 март 2026 година Тя включва осведомителни начинания, дарителска акция и поредност от събития. Основната цел е да се увеличи публичната сензитивност и да се обезпечат средства за спешните центрове, които дават леговище, здравна, психическа и правна помощ.
Проблемът обаче надалеч не е единствено народен. Данните на Световната здравна организация са безапелационни: една от всеки три дами в света – към 840 милиона – е претърпяла домашно или полово принуждение. 316 милиона дами, или 11% от дамите над 15 години, са били жертви на принуждение от съкровен сътрудник единствено през последната година. За последните две десетилетия понижението на случаите е едвам 0,2% годишно – индикатор за съвсем цялостна застоялост на световните старания.
На този декор случаите в България – убийства, тежки побои, сигнал след сигнал, останал без реакция – не са изключение, а част от тревожна наклонност.
Страната ни отхвърли да ратифицира Истанбулската спогодба – най-комплексния интернационален инструмент за предварителна защита и отбрана на жертвите – не поради действителен юридически проблем, а поради фиктивен боязън от „ джендъри “ и съзнателно насаждани заблуди. Вместо да се концентрира върху спасяването на животи, публичният спор беше отклонен към измислени закани, а резултатът е тежък: страната остана без мощни механизми за предварителна защита, без ясни стандарти за отбрана и без принадлежности за навременна интервенция.
Картината става още по-тревожна, когато си напомним публичните реакции към последните промени в Закона за отбрана от домашното принуждение. Тогава, в разгара на дебатите, се появиха гласове – и от на дами – които обявиха, че „ домашното принуждение е домакински проблем и страната не би трябвало да се бърка “. Тази позиция е не просто неразбираема, а рискова. Тя легитимира насилието, връща го зад затворената врата и освобождава причинителите от отговорност.
Точно този метод на мислене разрешава насилието да продължава. Той подхранва визията, че побоят, контролът, заканите и униженията са „ фамилни разправии “, с които „ не трябва да се занимават институциите “. Така насилниците получават най-големия подарък – тишина, безотговорност и още повече власт.
През това време насилието продължава. Насилниците освен не се опасяват от закона, само че постоянно даже не обмислят следствията, преди да ударят. Този модел е резултат от години институционална безнаказаност, недофинансирани услуги, липса на образование на чиновниците и надълбоко вкоренена приемливост към експанзията. Докато страната разисква „ джендър идеологията “, дамите не престават да умират.
Фактите ясно демонстрират: казусът не е в терминологията. Проблемът е в изчезналата отбрана. В изчезналата воля. В изчезналия боязън от наказване. И до момента в който обществото позволява политически страхове да блокират основни принадлежности за отбрана, България ще продължава да бъде място, където дамите живеят в риск, а насилниците – в улеснение.
Проблемът става още по-видим в обстановки, когато институциите отхвърлят отбрана или не съумяват да предотвратят ескалация. Трагедиите из цялата страна ясно демонстрират, че неналичието на съгласуваност, на задоволително готови чиновници и на действителни последици за причинителите коства човешки животи.
Докато тези промени не се случат, шествията като „ Нито една повече “ няма да бъдат просто алегорични. Те ще бъдат вик – още един всяка година – за отбрана на човешко достолепие, живот и правдивост.
Регистрираните закононарушения, свързани с домашно принуждение, надвишават 2500 през 2024 година, което съставлява нарастване от над 65% по отношение на миналата година.
Въпреки големия мащаб на казуса, към момента липсва национална статистика за домашното принуждение – ангажимент, очакван в Закона за отбрана от домашното принуждение още при започване на 2024 година, само че по този начин и несбъднат.
Паралелно с това проучването „ Чуй гласа ми “ от юни демонстрира надълбоко съмнение към институциите: 74% от жертвите на домашно принуждение считат, че държавните органи си затварят очите пред протичащото се. Над 53 хиляди сигнала към 112 за домашно принуждение са подадени през последната година, като повече от половината са претендирали здравна интервенция. В доста случаи реакцията е закъсняла или незадоволителна, а отбраната – официална. Почти половината регионални градове нямат спешен център. Там, където такива съществуват, потенциалът е извънредно непълен. В София – град с над два милиона поданици – действат единствено два центъра.
На този декор Български фонд за дамите започва националната акция „ Грижа непременно “, отдадена на битката с домашното принуждение и поддръжката на потърпевшите дами и деца. Кампанията стартира дни преди 25 ноември и ще продължи до 8 март 2026 година Тя включва осведомителни начинания, дарителска акция и поредност от събития. Основната цел е да се увеличи публичната сензитивност и да се обезпечат средства за спешните центрове, които дават леговище, здравна, психическа и правна помощ.
Проблемът обаче надалеч не е единствено народен. Данните на Световната здравна организация са безапелационни: една от всеки три дами в света – към 840 милиона – е претърпяла домашно или полово принуждение. 316 милиона дами, или 11% от дамите над 15 години, са били жертви на принуждение от съкровен сътрудник единствено през последната година. За последните две десетилетия понижението на случаите е едвам 0,2% годишно – индикатор за съвсем цялостна застоялост на световните старания.
На този декор случаите в България – убийства, тежки побои, сигнал след сигнал, останал без реакция – не са изключение, а част от тревожна наклонност.
Страната ни отхвърли да ратифицира Истанбулската спогодба – най-комплексния интернационален инструмент за предварителна защита и отбрана на жертвите – не поради действителен юридически проблем, а поради фиктивен боязън от „ джендъри “ и съзнателно насаждани заблуди. Вместо да се концентрира върху спасяването на животи, публичният спор беше отклонен към измислени закани, а резултатът е тежък: страната остана без мощни механизми за предварителна защита, без ясни стандарти за отбрана и без принадлежности за навременна интервенция.
Картината става още по-тревожна, когато си напомним публичните реакции към последните промени в Закона за отбрана от домашното принуждение. Тогава, в разгара на дебатите, се появиха гласове – и от на дами – които обявиха, че „ домашното принуждение е домакински проблем и страната не би трябвало да се бърка “. Тази позиция е не просто неразбираема, а рискова. Тя легитимира насилието, връща го зад затворената врата и освобождава причинителите от отговорност.
Точно този метод на мислене разрешава насилието да продължава. Той подхранва визията, че побоят, контролът, заканите и униженията са „ фамилни разправии “, с които „ не трябва да се занимават институциите “. Така насилниците получават най-големия подарък – тишина, безотговорност и още повече власт.
През това време насилието продължава. Насилниците освен не се опасяват от закона, само че постоянно даже не обмислят следствията, преди да ударят. Този модел е резултат от години институционална безнаказаност, недофинансирани услуги, липса на образование на чиновниците и надълбоко вкоренена приемливост към експанзията. Докато страната разисква „ джендър идеологията “, дамите не престават да умират.
Фактите ясно демонстрират: казусът не е в терминологията. Проблемът е в изчезналата отбрана. В изчезналата воля. В изчезналия боязън от наказване. И до момента в който обществото позволява политически страхове да блокират основни принадлежности за отбрана, България ще продължава да бъде място, където дамите живеят в риск, а насилниците – в улеснение.
Проблемът става още по-видим в обстановки, когато институциите отхвърлят отбрана или не съумяват да предотвратят ескалация. Трагедиите из цялата страна ясно демонстрират, че неналичието на съгласуваност, на задоволително готови чиновници и на действителни последици за причинителите коства човешки животи.
Докато тези промени не се случат, шествията като „ Нито една повече “ няма да бъдат просто алегорични. Те ще бъдат вик – още един всяка година – за отбрана на човешко достолепие, живот и правдивост.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ