Моят дом е моят офис, ресторант, детска градина...
Спомняте ли си за оня американски професор, чиито деца влетяха в стаята като урагани, до момента в който той даваше изявление за BBC онлайн? Случката стана вирусна в интернет и на нея бяха отдадени стотици полемики в обществените мрежи за живота на работещите родители.
Е, откогато една четвърт от международното население е под някаква форма на карантина поради разпространяването на ковид, всички живеем във кино лентата на американския професор. Защото, както написа Financial Times, сега тече най-големият всеобщ опит по отдалечена работа в света. А стотици хиляди фамилии по света и у нас съчетават наложително отдалечената работа с грижата за децата и дома си. За тези без деца и в условия на обществена изолираност пък остава рискът от " прегаряне " поради непрекъснатото стоене пред компютъра.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Попитахме няколко фамилии по какъв начин наподобява home office-ът им в изискванията на корона рецесия: по какъв начин съумяват да балансират сред работните си задължения и дилемите по математика на децата си, какви са паниките им в актуалната обстановка и по какъв начин пробват да разпускат от напрежението (вижте отговорите им по-долу).
Организационният съветник Светослав Богатинов споделя пред " Капитал ", че в домашната работа е доста по-трудно да сложиш завършек на работния си ден, а редица проучвания демонстрират (правени в извънкризисни времена - бел. ред.), че има наклонност хората, които работят отдалечено, да изпитват стрес, тревога или неспособност да спят в по-голяма степен от тези, които работят в офис. " Има разнообразни тълкования за какво е по този начин. От една страна, е това, че когато сме у дома, не можем да кажем по кое време ни свършва работният ден. От друга, че сме непрекъснато изложени на мобилни устройства. Интерпретацията, която аз намирам за вярна, е, че в обществен подтекст, на работното си място съумяваме да смъкваме тази своя тревога тъкмо тъй като поддържаме връзка с други хора - виждаме усмивките на своите сътрудници. Виждаме, че и на други им е мъчно. Виждаме, че нашите прекарвания не са единствено наши. А у дома цялата болежка, боязън, меланхолия са си единствено наши ", споделя Богатинов.
Според него отговорността за това чиновниците да си стъпят на краката в новата нормалност би трябвало да е споделена сред хората, мениджърите, компанията.
Това, което можем да създадем сами съгласно него, е да се опитаме да си създадем темп - да изработим свои дребни правила и ритуали, които да ни държат в кондиция. " Защото това животът да е предсказуем доста смъква тревогата и ние можем да създадем работата си предсказуема, като я структурираме по-добре. Организмът привиква с ритъма и даже на биологично равнище ние чакаме какво ще се случи по-късно ", изяснява Богатинов. (Чуйте цялото изявление с него в новия епизод на подкаста " Гласът на " Капитал " на capital.bg.)
А в новата действителност с толкоз доста незнайни всички имаме потребност от това да знаем (поне мъничко) какво следва. " Имам шизофренното чувство, че съм учителката, готвачката и лелята от яслата по едно и също време "
Ирина, 37 година, механически съпорт в аутсорсинг компания, и Георги, 39 година, чиновник в компания за спортни залагания
Въпреки че ми лиши спокойствието, мога да кажа, че изключителното състояние ми подари малко повече време за сън. Ставам 40 минути преди началото на работния ден. Пия едно бързо кафе, минавам през банята и сядам пред компютъра. Междувременно дребният ни наследник (2 години и 9 месеца) е на крайници и подготвен за нови завършения. Големият, който е на 7, се възползва от обстановката без наложително ранно ставане за учебно заведение и остава в леглото най-малко до 10 ч.
Смяната ми е от 9 до 15.30 ч. (работя на 6-часов закрепен работен ден). През това време обаче съм безусловно вързана за компютъра. Затова, до момента в който аз съм на промяна, грижата за децата е напълно поета от татко им. Той става, подготвя им закуска (носи и на мен в спонтанния ми офис) и се пробва да ги опази живи, до момента в който работи с половин ръка и четвърт око на преносимия компютър наоколо. Неговата работа е по-гъвкава, също така е обвързвана с интернационалните спортни събития, та сега поради анулацията на 90% от протичащото се в света на спорта уговорките му са надалеч от общоприетата му работна натовареност. Въпреки това той постоянно остава да доработва до късни доби.
В 15.30 ч. промяната ми свършва и щафетата поемам аз. Започвам с така наречен отдалечено образование на първокласника - чета диктовки за родната стряха, изяснявам за умаляемо и умалител. В един миг развъртвам шизофренното чувство, че съм учителката по математика, готвачката и лелята от яслата по едно и също време.
При въвеждането на изключителното състояние пуснаха съвсем всички да работят от у дома. Пуснах си две седмици заплатен отпуск непринудено. В края на първата обаче към този момент беше ясно, че това, което се случва, е the new normal. Нямаше по какъв начин да прекарам целия този интервал в отпуск (платеният нямаше да стигне, а доброволният неплатен не ни е алтернатива от финансова гледна точка), по тази причина в края на първата седмица прекратих отпуската си и реорганизирахме фамилния режим, тъй че да мога да работя. Обособихме обособена стая и работен ъгъл, където да имам опция да се съсредоточвам, разпределихме часовете за гледане на децата и по този начин стартира нашето фамилно new normal.
Според мен актуалната обстановка слага в извънредно неравнопоставено състояние родителите на деца в яслена и ранна детскоградинска възраст. Същевременно упованията към родителите са да бъдат чиновниците, които са били и в офиса, без значение възрастта на децата им и тяхното наличие в близост. Това е капан, който ни трансформира в изтощени, изнервени, блокирани и блокирали сред четирите стени сегашни и бъдещи хора. Стресът е неминуем поради неналичието на действителна опция. Не ни е разрешено да не се оправим с развъждането на децата. А разновидността да загубим работата си поради несполучливо балансиране сред двата съществени уговорката на процедура също заплашва грижата за децата - този път от финансова позиция. " Ставам преди всички и отмятам най-важните задания за деня в тишина "
Десислава Станчева, 33 година, служителка в телекомуникационна компания
По принцип работя в офиса от 8 до 5. Занимавам се с разбор на данни, изготвям отчети и презентации. След това потеглям, с цел да взема децата от учебно заведение и детска градина (на 8 година и на 3 г.). В случаите, когато някое от децата е болно, моите мениджъри ми правеха реверанса да работя от у дома и от сътрудниците ми аз се възползвах най-вече от тази услуга.
Първите две седмици ми бяха доста стресиращи, тогава имаше доста незнайни, доста време губехме в разправии с родители и учители кое по какъв начин ще се случи с отдалеченото образование на първокласничката. Сега сякаш към този момент привикнах.
Вкъщи пускам много по-рано от нормалния ми работен ден. Ставам в 7 и включвам преносимия компютър. Между 7.30 и 9 е времето, в което съм сама и спокойна, отмятам по-голямата част от нещата, които всекидневно върша. Тогава съм най-ефективна, работя най-стегнато и бързо. Това ми е обичаното време.
След което стават децата. Таткото потегля за офиса към 9.30. Аз оказвам помощ на ученичката да се включи в Microsoft Teams и я оставям. Започва драмата с дребната. Тя е на 3 и не може да разбере, че аз би трябвало да работя или да не върви в стаята на сестра си. Измислям й занимания и аз редом работя. Но след 20 минути й омръзва или желае да яде. Общо взето, следобяд, когато заспи, имам компактно два часа време, в което не ме тормози.
Работя докъм 6.30 общоприетоо. Организирам си работата по този начин, че да напасна режима на децата. Но съвсем непрестанно съм на компютъра, не е имало случай някой да ме търси за нещо незабавно и да ме няма. Надявам се, че се оправям, не изоставам с работата си и не отсрочвам никакви задания за идващия ден. И съм признателна на моите шефове, че се преценяват с мен и постоянно се допитват дали е комфортно сега, когато имаме конферентни диалози. " За да свърша нещо, би трябвало да оставя детето пред тв приемника "
Ана Коларова, 41 година, акаунт шеф в информационна организация Levelone
Обикновено ставаме по същото време. Сутрин нормалните неща - кафета, закуски, брачният партньор ми се измъква много бързо в детската стая да работи оттова. Той управлява доста хора и му е много по-трудно. А аз поемам грижите за детето (на 4 година и половина). Ако се постанова да свърша нещо незабавно, се разменяме. Правя обяд, по-късно детето спи и следобяд наложително излизаме малко на разходка по улиците. Но всеки ден е друг, в случай че видя, че мъжът ми е по-свободен, незабавно отивам да свърша нещо.
Аз започнах нова работа в седмицата преди да разгласят изключителното състояние. Все още встъпвам и не ми е толкоз натоварено сега. Но се безпокоя и ми е с напрежение дали не изоставам, дали отстранявам задоволително време за работа. Компенсирам вечер с работа пред компютъра.
Но като цяло не си представям по какъв начин ще продължа да работя и да виждам детето. Най-много ми липсва детската градина. Сега оценяваме какво вършат учителите и виждаме какъв брой им е мъчно на тях - нашите деца не са лесни. Натоварва ме, че, с цел да свършва нещо, би трябвало да оставя детето пред тв приемника, тъй като той е във възраст, в която не му се задържа вниманието за дълго.
Разпускам, като понякога отивам сама до магазина или се разхождам по улиците. Както споделя синът ми: " Виж, слънцето се смее на открито. " " Сега съм в непрекъснат работен режим "
Анна-Мария Атанасова, 24 година, административна служителка в куриерска компания " Спиди ", няма деца
Преди ковид home office за мен беше по-скоро изключение. Надявам се скоро нещата да се върнат към нормалния си темп, защото избирам да работя в офис. Така имам опцията да се отделя физически и душевен от работното си място, когато си потеглям. Сега се оказвам в непрекъснат работен режим.
Главната разлика сред работния ден от у дома и в офиса е, че не е належащо да ставам по-рано, с цел да пътувам до работа. Използвам това време, с цел да се разсъня, да подготвя закуска и кафе. Отделила съм си особено място за работа, друго от това, където всекидневно си почивам, което ми оказва помощ да се стимулирам и концентрирам. Правя всичко като в нормален ден в офиса, придържам се към всекидневния си график и съблюдавам работното си време. Когато работим от у дома, можем да бъдем също толкоз ефикасни, колкото и при работата в офиса, стига да работим съсредоточено и по проект. Липсва ми работата в офиса и най-много обществените контакти и общуването с сътрудници, макар че всекидневно споделяме и обсъждаме работните въпроси онлайн. " Липсва ни ясната граница сред работно и персонално "
Никол и Димо, 39 година, юристи
Един работен ден в нашия дом в условия на изключително състояние допуска съчетаване на работното и житейско-битовото. Придвижваме работните задания, всеки посвоему, само че с резонните спирания за работа с детето (раздаване на задания, инспекция, помощ с онлайн уроци), нормалните дневни хранения, игра, когато е свършила домашната храна, и готвене, и извършване на покупки.
Преди изключителното състояние работенето от у дома по-скоро беше изключение - случваше се, когато някой от нас беше болен или имаше спешности.
Всеки от нас продължава да следва своя работен стандарт до известна степен (т.е. по-продуктивният заран се пробва да отмята сутрин; по-продуктивният вечер остава да доработва след вечеря). Цели и набор от задания неизбежно се дефинират и следват всекидневно, защото работата ни е резултатно насочена и се гонят крайни периоди непрестанно. Но телефонните диалози са повече и накъсват настоящото отработване на задания, респ. се отразяват на общата успеваемост. В последна сметка границата сред работното и персоналното се размива.
Работенето по задания в този момент се случва по-накъсано, в дребни шпации. Това, несъмнено, се отразява на успеваемостта и продуктивността.
Почиваме си в разговори/игра с детето и като всеки от нас се пробва да намира време за другите си обичани занимания, най-много късно вечер.
Е, откогато една четвърт от международното население е под някаква форма на карантина поради разпространяването на ковид, всички живеем във кино лентата на американския професор. Защото, както написа Financial Times, сега тече най-големият всеобщ опит по отдалечена работа в света. А стотици хиляди фамилии по света и у нас съчетават наложително отдалечената работа с грижата за децата и дома си. За тези без деца и в условия на обществена изолираност пък остава рискът от " прегаряне " поради непрекъснатото стоене пред компютъра.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Попитахме няколко фамилии по какъв начин наподобява home office-ът им в изискванията на корона рецесия: по какъв начин съумяват да балансират сред работните си задължения и дилемите по математика на децата си, какви са паниките им в актуалната обстановка и по какъв начин пробват да разпускат от напрежението (вижте отговорите им по-долу).
Организационният съветник Светослав Богатинов споделя пред " Капитал ", че в домашната работа е доста по-трудно да сложиш завършек на работния си ден, а редица проучвания демонстрират (правени в извънкризисни времена - бел. ред.), че има наклонност хората, които работят отдалечено, да изпитват стрес, тревога или неспособност да спят в по-голяма степен от тези, които работят в офис. " Има разнообразни тълкования за какво е по този начин. От една страна, е това, че когато сме у дома, не можем да кажем по кое време ни свършва работният ден. От друга, че сме непрекъснато изложени на мобилни устройства. Интерпретацията, която аз намирам за вярна, е, че в обществен подтекст, на работното си място съумяваме да смъкваме тази своя тревога тъкмо тъй като поддържаме връзка с други хора - виждаме усмивките на своите сътрудници. Виждаме, че и на други им е мъчно. Виждаме, че нашите прекарвания не са единствено наши. А у дома цялата болежка, боязън, меланхолия са си единствено наши ", споделя Богатинов.
Според него отговорността за това чиновниците да си стъпят на краката в новата нормалност би трябвало да е споделена сред хората, мениджърите, компанията.
Това, което можем да създадем сами съгласно него, е да се опитаме да си създадем темп - да изработим свои дребни правила и ритуали, които да ни държат в кондиция. " Защото това животът да е предсказуем доста смъква тревогата и ние можем да създадем работата си предсказуема, като я структурираме по-добре. Организмът привиква с ритъма и даже на биологично равнище ние чакаме какво ще се случи по-късно ", изяснява Богатинов. (Чуйте цялото изявление с него в новия епизод на подкаста " Гласът на " Капитал " на capital.bg.)
А в новата действителност с толкоз доста незнайни всички имаме потребност от това да знаем (поне мъничко) какво следва. " Имам шизофренното чувство, че съм учителката, готвачката и лелята от яслата по едно и също време "
Ирина, 37 година, механически съпорт в аутсорсинг компания, и Георги, 39 година, чиновник в компания за спортни залагания
Въпреки че ми лиши спокойствието, мога да кажа, че изключителното състояние ми подари малко повече време за сън. Ставам 40 минути преди началото на работния ден. Пия едно бързо кафе, минавам през банята и сядам пред компютъра. Междувременно дребният ни наследник (2 години и 9 месеца) е на крайници и подготвен за нови завършения. Големият, който е на 7, се възползва от обстановката без наложително ранно ставане за учебно заведение и остава в леглото най-малко до 10 ч.
Смяната ми е от 9 до 15.30 ч. (работя на 6-часов закрепен работен ден). През това време обаче съм безусловно вързана за компютъра. Затова, до момента в който аз съм на промяна, грижата за децата е напълно поета от татко им. Той става, подготвя им закуска (носи и на мен в спонтанния ми офис) и се пробва да ги опази живи, до момента в който работи с половин ръка и четвърт око на преносимия компютър наоколо. Неговата работа е по-гъвкава, също така е обвързвана с интернационалните спортни събития, та сега поради анулацията на 90% от протичащото се в света на спорта уговорките му са надалеч от общоприетата му работна натовареност. Въпреки това той постоянно остава да доработва до късни доби.
В 15.30 ч. промяната ми свършва и щафетата поемам аз. Започвам с така наречен отдалечено образование на първокласника - чета диктовки за родната стряха, изяснявам за умаляемо и умалител. В един миг развъртвам шизофренното чувство, че съм учителката по математика, готвачката и лелята от яслата по едно и също време.
При въвеждането на изключителното състояние пуснаха съвсем всички да работят от у дома. Пуснах си две седмици заплатен отпуск непринудено. В края на първата обаче към този момент беше ясно, че това, което се случва, е the new normal. Нямаше по какъв начин да прекарам целия този интервал в отпуск (платеният нямаше да стигне, а доброволният неплатен не ни е алтернатива от финансова гледна точка), по тази причина в края на първата седмица прекратих отпуската си и реорганизирахме фамилния режим, тъй че да мога да работя. Обособихме обособена стая и работен ъгъл, където да имам опция да се съсредоточвам, разпределихме часовете за гледане на децата и по този начин стартира нашето фамилно new normal.
Според мен актуалната обстановка слага в извънредно неравнопоставено състояние родителите на деца в яслена и ранна детскоградинска възраст. Същевременно упованията към родителите са да бъдат чиновниците, които са били и в офиса, без значение възрастта на децата им и тяхното наличие в близост. Това е капан, който ни трансформира в изтощени, изнервени, блокирани и блокирали сред четирите стени сегашни и бъдещи хора. Стресът е неминуем поради неналичието на действителна опция. Не ни е разрешено да не се оправим с развъждането на децата. А разновидността да загубим работата си поради несполучливо балансиране сред двата съществени уговорката на процедура също заплашва грижата за децата - този път от финансова позиция. " Ставам преди всички и отмятам най-важните задания за деня в тишина "
Десислава Станчева, 33 година, служителка в телекомуникационна компания
По принцип работя в офиса от 8 до 5. Занимавам се с разбор на данни, изготвям отчети и презентации. След това потеглям, с цел да взема децата от учебно заведение и детска градина (на 8 година и на 3 г.). В случаите, когато някое от децата е болно, моите мениджъри ми правеха реверанса да работя от у дома и от сътрудниците ми аз се възползвах най-вече от тази услуга.
Първите две седмици ми бяха доста стресиращи, тогава имаше доста незнайни, доста време губехме в разправии с родители и учители кое по какъв начин ще се случи с отдалеченото образование на първокласничката. Сега сякаш към този момент привикнах.
Вкъщи пускам много по-рано от нормалния ми работен ден. Ставам в 7 и включвам преносимия компютър. Между 7.30 и 9 е времето, в което съм сама и спокойна, отмятам по-голямата част от нещата, които всекидневно върша. Тогава съм най-ефективна, работя най-стегнато и бързо. Това ми е обичаното време.
След което стават децата. Таткото потегля за офиса към 9.30. Аз оказвам помощ на ученичката да се включи в Microsoft Teams и я оставям. Започва драмата с дребната. Тя е на 3 и не може да разбере, че аз би трябвало да работя или да не върви в стаята на сестра си. Измислям й занимания и аз редом работя. Но след 20 минути й омръзва или желае да яде. Общо взето, следобяд, когато заспи, имам компактно два часа време, в което не ме тормози.
Работя докъм 6.30 общоприетоо. Организирам си работата по този начин, че да напасна режима на децата. Но съвсем непрестанно съм на компютъра, не е имало случай някой да ме търси за нещо незабавно и да ме няма. Надявам се, че се оправям, не изоставам с работата си и не отсрочвам никакви задания за идващия ден. И съм признателна на моите шефове, че се преценяват с мен и постоянно се допитват дали е комфортно сега, когато имаме конферентни диалози. " За да свърша нещо, би трябвало да оставя детето пред тв приемника "
Ана Коларова, 41 година, акаунт шеф в информационна организация Levelone
Обикновено ставаме по същото време. Сутрин нормалните неща - кафета, закуски, брачният партньор ми се измъква много бързо в детската стая да работи оттова. Той управлява доста хора и му е много по-трудно. А аз поемам грижите за детето (на 4 година и половина). Ако се постанова да свърша нещо незабавно, се разменяме. Правя обяд, по-късно детето спи и следобяд наложително излизаме малко на разходка по улиците. Но всеки ден е друг, в случай че видя, че мъжът ми е по-свободен, незабавно отивам да свърша нещо.
Аз започнах нова работа в седмицата преди да разгласят изключителното състояние. Все още встъпвам и не ми е толкоз натоварено сега. Но се безпокоя и ми е с напрежение дали не изоставам, дали отстранявам задоволително време за работа. Компенсирам вечер с работа пред компютъра.
Но като цяло не си представям по какъв начин ще продължа да работя и да виждам детето. Най-много ми липсва детската градина. Сега оценяваме какво вършат учителите и виждаме какъв брой им е мъчно на тях - нашите деца не са лесни. Натоварва ме, че, с цел да свършва нещо, би трябвало да оставя детето пред тв приемника, тъй като той е във възраст, в която не му се задържа вниманието за дълго.
Разпускам, като понякога отивам сама до магазина или се разхождам по улиците. Както споделя синът ми: " Виж, слънцето се смее на открито. " " Сега съм в непрекъснат работен режим "
Анна-Мария Атанасова, 24 година, административна служителка в куриерска компания " Спиди ", няма деца
Преди ковид home office за мен беше по-скоро изключение. Надявам се скоро нещата да се върнат към нормалния си темп, защото избирам да работя в офис. Така имам опцията да се отделя физически и душевен от работното си място, когато си потеглям. Сега се оказвам в непрекъснат работен режим.
Главната разлика сред работния ден от у дома и в офиса е, че не е належащо да ставам по-рано, с цел да пътувам до работа. Използвам това време, с цел да се разсъня, да подготвя закуска и кафе. Отделила съм си особено място за работа, друго от това, където всекидневно си почивам, което ми оказва помощ да се стимулирам и концентрирам. Правя всичко като в нормален ден в офиса, придържам се към всекидневния си график и съблюдавам работното си време. Когато работим от у дома, можем да бъдем също толкоз ефикасни, колкото и при работата в офиса, стига да работим съсредоточено и по проект. Липсва ми работата в офиса и най-много обществените контакти и общуването с сътрудници, макар че всекидневно споделяме и обсъждаме работните въпроси онлайн. " Липсва ни ясната граница сред работно и персонално "
Никол и Димо, 39 година, юристи
Един работен ден в нашия дом в условия на изключително състояние допуска съчетаване на работното и житейско-битовото. Придвижваме работните задания, всеки посвоему, само че с резонните спирания за работа с детето (раздаване на задания, инспекция, помощ с онлайн уроци), нормалните дневни хранения, игра, когато е свършила домашната храна, и готвене, и извършване на покупки.
Преди изключителното състояние работенето от у дома по-скоро беше изключение - случваше се, когато някой от нас беше болен или имаше спешности.
Всеки от нас продължава да следва своя работен стандарт до известна степен (т.е. по-продуктивният заран се пробва да отмята сутрин; по-продуктивният вечер остава да доработва след вечеря). Цели и набор от задания неизбежно се дефинират и следват всекидневно, защото работата ни е резултатно насочена и се гонят крайни периоди непрестанно. Но телефонните диалози са повече и накъсват настоящото отработване на задания, респ. се отразяват на общата успеваемост. В последна сметка границата сред работното и персоналното се размива.
Работенето по задания в този момент се случва по-накъсано, в дребни шпации. Това, несъмнено, се отразява на успеваемостта и продуктивността.
Почиваме си в разговори/игра с детето и като всеки от нас се пробва да намира време за другите си обичани занимания, най-много късно вечер.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ