Без обща памет. Кой и как живее с травмата на престъпния Възродителен процес в Германия
„ Спомням си по какъв начин ни изхвърлиха от рейса поради баба ми, която беше с шалвари “
„ Спомням си по какъв начин си играехме с момчетата от махалата на село, и по какъв начин полицаите идваха и, без да ни питат, ни събуваха панталоните, дали сме обрязани “
„ Тогава не съм била родена, само че знам от родителите ми, че малко по-късно са напуснали България… “
Запомням тези истории от. Подобен диалог в Германия ми се коства необичайност. Инициативата е на немско-българското сдружение " Памет " и на немско-българската родителска самодейност „ Ян Бибиян “.
Те събират на едно място хора от българската общественост за диалози към майските митинги на българските турци през 1989 година, дали началото на рухването на комунизма.
За част от участниците претърпяното тогава е дълбока контузия. За друга част – една напълно нова история.
Изчезващата памет за 1989
Този диалог демонстрира нещо, което знаем – паметта за 1989 е фрагментирана, разграничена на части, изчезваща, изчезнала. Престъпленията против българските турци са фрагменти, за едни мъчителни, за други – лишени от всякаква страст.Ние нямаме обща прочувствена памет за случилото се в България през 1989-та.
Нямаме обща прочувствена памет за случилото се в България през 1989-та
Но кои сме „ ние “? Дали методът, по който дефинираме това „ ние “ не е продължение на контузията, на подмяната на езика, на метода, по който комунизмът ни накара да мислим себе си и другите?
Доколко всеки от нас носи и предава контузията - посредством равнодушие, затваряне, безмълвие?
Чужденци в родината си
Байрям Гета е внук на Байрям Гета, именития герой против бруталните репресии и промяната на имената на помаците в Корница, който умря на 86 години предходната година.
Байрям живее със фамилията си в Германия. Една от аргументите да изоставен дружно България през 2011 година е това чувство:
„ Казах си, по-добре децата ми да порастват като чужденци в непозната страна, в сравнение с като чужденци в родината си!... Ние в Германия, макар че сме чужденци, се усещаме равноправни жители! “
По- добре децата ми да порастват като чужденци в непозната страна, в сравнение с като чужденци в родината си
Байрям споделя, че самият той не желае да се връща към мрачните прекарвания от предишното и няма с кого да се беседва по тематиката.
„ Имаме групи във обществените мрежи и там поддържаме контакти. Младото потомство съвсем не се интересува от историята за репресиите! Единствено ние, които сме били директно наранени и сме претърпели това злочинство на гърба си, ще носим спомените до гибелта си! “.
Разбитите фантазии и безразличието
Несрин Фелиз през днешния ден живее със фамилията си и работи в Щутгарт . Продължава да я изтезава въпросът с безразличието, което среща, когато цялото семейство е прогонено от България в Турция.
„ На 09 юни 1989 година заключих вратата на жилището, знаейки че тази врата няма в никакъв случай към този момент да се отвори за нашето семейство…Спомените избледняват, само че враждебните погледи на чиновниците от Министерство на вътрешните работи Добрич (тогава Толбухин) и от концлагера Белене са надълбоко запечатани в паметта ми.
Зад решетките татко ми пробваше да ме успокоява, че страхът е обикновено възприятие в обстановка на действителна опасност…Бих желала да не помни безразличието и страха в погледите на познати и съседи, които минаваха на другия тротоар като ни видят. Бих желала да не помни годините като ученичка в езиковата гимназия, безразличието на учителите и съучениците ми. Какво не бих дала някой да бе ми споделил – „ разбирам те “, споделя Несрин.
Бих желала да не помни безразличието и страха в погледите на познати и съседи, които минаваха на другия тротоар като ни видят
„ Защо владееше равнодушие, за какво болшинството искаше да остане глухо и нямо, за какво имаше толкоз доста причинители на свирепост. Защо единствено малко на брой се опълчиха на тези нелепи заповеди. Толкова доста “Защо ” за едно 16 годишно момиче, което единствено преди дни имаше мечти… “
Несрин беседва по тематиката в Германия най-вече с немските си сътрудници и другари. От тях среща схващане.
„ Те доста постоянно съпоставят моите разкази с интервала след 1945 година до 70-те години в Германия, когато е било още мъчно да се схване напълно истината за нацистка Германия. “
Марина Лякова е лекар на социологическите науки и теоретичен помощник в института за трансдисциплинарни науки в Университета в Карлсруе. Тя е създател на - от началото на социализма до през днешния ден.
Тя удостоверява, че от диалозите, които води през годините, тематиката за незаконния „ Възродителен развой “ е премълчавана. „ Сред възрастните, които са претърпели насилието, тя остава дълбока, незараснала рана. “
Лякова слага въпроса и в по-широката рамка на всеобщата миграция към Германия.
„ Масовата миграция на български турци към Германия стартира след 2007-ма година, когато България става член на Европейски Съюз “, споделя тя. „ До 2014 година, когато немският пазар на труда се отваря изцяло за български жители, българските турци намират прехранване най-вече в сивия бранш на претовареност - нещо типично за огромна част от идващите по това време трудови мигранти от България.
Владеенето на турски език, макар лингвистичните разлики, е от помощ за намирането на работа изключително в по този начин наречения „ етнически сегмент “ на пазара на труда - в многочислените турски заведения, магазини, само че и по градежи и в региона на логистиката. Турската диаспора в Германия ги приема, бързо се основават мрежи, които улесняват започването на работа, намирането на жилища, миграцията и настаняването на цели фамилии.
Лякова отбелязва и една специфичност.
Понастоящем към този момент открилите се български турци подават ръка на новоидващи от България
„ Българските турци са типичен образец за „ общественост в общността “ - те не са отхвърляни като „ непознати “, само че и не са признати изцяло нито от немските турци, потомци на гастербайтерите от 60-те години, нито от българите. Образуват своя общественост, със свои другарски кръгове. Понастоящем към този момент открилите се български турци подават ръка на новоидващи от България. Много от открилите се към този момент имат свои магазини, заведения, бизнеси “.
Разпознава ли българската страна българските турци за свои жители
Доколко българската страна разпознава или не българските турци като „ свои жители “ сподели трагичният случай в Солинген предходната година, когато при пожар изгоря българско семейство от турски генезис – починаха татко (на 28 г.), майка (29 г.) и две девойки - на 3 години и на 5 месеца.
Първо реагира турското консулство в Дюселдорф. Трябваше да минат дни, с цел да има публична реакция на българското външно министерство.
11 българо-немски организации и сдружения в Северен Рейн-Вестфалия , обединени в съюз, показаха тогава болката и съчувствието си в писмо до медиите.
Даниел Руменов , ръководител на немско-българското сдружение „ Дунав ” в Дюселдорф, счита, че има какво да се направи, с цел да станат българските сдружения по-привлекателни за всички български жители.
Според него на първо място би трябвало да се разшири пакета от услуги, което едно сдружение предлага. „ Турскоговорящите българи постоянно биват добре поканени от турските сдружения, тъй като там обгрижването не е единствено към децата, а много постоянно е обвързано и с консултантска активност, примерно превод на писма за търсене на работа и други сходни. “
Марина Лякова отбелязва, че зоните на непосредственост сред германско-турската и българо-турска диаспори са езикът и религията.
„ В същото време това са и зони на раздалечаване - немските турци са по-консервативни, езиковите диалекти са разнообразни. Близостта с България пък е обвързвана с всекидневието, с всеобщата просвета - музика, телевизионни излъчвания, реклами, анекдоти. Разбира се и с език и обучение. След 2014 година идват и доста младежи, които следват, оформя се типичната „ междинна класа “ измежду българо-турската диаспора, която живее в Германия със самочувствието на принадлежаща към Европейски Съюз. “
Тази обща принадлежност към „ междинната класа “ и това европейско самочувствие могат да се окажат значим детайл за превъзмогване на контузиите от предишното. Първото изискване за излизане от травматична обстановка е чувството за непоклатимост и сигурност.
Росица Байрактарски, шеф на българското неделно учебно заведение " Аз Буки Веди " в Кьолн, отбелязва възходящо търсене на учебното заведение от български турски фамилии, които изпращат децата си да учат български език.
„ Родителите доста желаят тези деца да могат да приказват в България на български - което приказва за връзка “, споделя тя.
„ Спомням си по какъв начин си играехме с момчетата от махалата на село, и по какъв начин полицаите идваха и, без да ни питат, ни събуваха панталоните, дали сме обрязани “
„ Тогава не съм била родена, само че знам от родителите ми, че малко по-късно са напуснали България… “
Запомням тези истории от. Подобен диалог в Германия ми се коства необичайност. Инициативата е на немско-българското сдружение " Памет " и на немско-българската родителска самодейност „ Ян Бибиян “.
Те събират на едно място хора от българската общественост за диалози към майските митинги на българските турци през 1989 година, дали началото на рухването на комунизма.
За част от участниците претърпяното тогава е дълбока контузия. За друга част – една напълно нова история.
Изчезващата памет за 1989
Този диалог демонстрира нещо, което знаем – паметта за 1989 е фрагментирана, разграничена на части, изчезваща, изчезнала. Престъпленията против българските турци са фрагменти, за едни мъчителни, за други – лишени от всякаква страст.Ние нямаме обща прочувствена памет за случилото се в България през 1989-та.
Нямаме обща прочувствена памет за случилото се в България през 1989-та
Но кои сме „ ние “? Дали методът, по който дефинираме това „ ние “ не е продължение на контузията, на подмяната на езика, на метода, по който комунизмът ни накара да мислим себе си и другите?
Доколко всеки от нас носи и предава контузията - посредством равнодушие, затваряне, безмълвие?
Чужденци в родината си
Байрям Гета е внук на Байрям Гета, именития герой против бруталните репресии и промяната на имената на помаците в Корница, който умря на 86 години предходната година.
Байрям живее със фамилията си в Германия. Една от аргументите да изоставен дружно България през 2011 година е това чувство:
„ Казах си, по-добре децата ми да порастват като чужденци в непозната страна, в сравнение с като чужденци в родината си!... Ние в Германия, макар че сме чужденци, се усещаме равноправни жители! “
По- добре децата ми да порастват като чужденци в непозната страна, в сравнение с като чужденци в родината си
Байрям споделя, че самият той не желае да се връща към мрачните прекарвания от предишното и няма с кого да се беседва по тематиката.
„ Имаме групи във обществените мрежи и там поддържаме контакти. Младото потомство съвсем не се интересува от историята за репресиите! Единствено ние, които сме били директно наранени и сме претърпели това злочинство на гърба си, ще носим спомените до гибелта си! “.
Разбитите фантазии и безразличието
Несрин Фелиз през днешния ден живее със фамилията си и работи в Щутгарт . Продължава да я изтезава въпросът с безразличието, което среща, когато цялото семейство е прогонено от България в Турция.
„ На 09 юни 1989 година заключих вратата на жилището, знаейки че тази врата няма в никакъв случай към този момент да се отвори за нашето семейство…Спомените избледняват, само че враждебните погледи на чиновниците от Министерство на вътрешните работи Добрич (тогава Толбухин) и от концлагера Белене са надълбоко запечатани в паметта ми.
Зад решетките татко ми пробваше да ме успокоява, че страхът е обикновено възприятие в обстановка на действителна опасност…Бих желала да не помни безразличието и страха в погледите на познати и съседи, които минаваха на другия тротоар като ни видят. Бих желала да не помни годините като ученичка в езиковата гимназия, безразличието на учителите и съучениците ми. Какво не бих дала някой да бе ми споделил – „ разбирам те “, споделя Несрин.
Бих желала да не помни безразличието и страха в погледите на познати и съседи, които минаваха на другия тротоар като ни видят
„ Защо владееше равнодушие, за какво болшинството искаше да остане глухо и нямо, за какво имаше толкоз доста причинители на свирепост. Защо единствено малко на брой се опълчиха на тези нелепи заповеди. Толкова доста “Защо ” за едно 16 годишно момиче, което единствено преди дни имаше мечти… “
Несрин беседва по тематиката в Германия най-вече с немските си сътрудници и другари. От тях среща схващане.
„ Те доста постоянно съпоставят моите разкази с интервала след 1945 година до 70-те години в Германия, когато е било още мъчно да се схване напълно истината за нацистка Германия. “
Марина Лякова е лекар на социологическите науки и теоретичен помощник в института за трансдисциплинарни науки в Университета в Карлсруе. Тя е създател на - от началото на социализма до през днешния ден.
Тя удостоверява, че от диалозите, които води през годините, тематиката за незаконния „ Възродителен развой “ е премълчавана. „ Сред възрастните, които са претърпели насилието, тя остава дълбока, незараснала рана. “
Лякова слага въпроса и в по-широката рамка на всеобщата миграция към Германия.
„ Масовата миграция на български турци към Германия стартира след 2007-ма година, когато България става член на Европейски Съюз “, споделя тя. „ До 2014 година, когато немският пазар на труда се отваря изцяло за български жители, българските турци намират прехранване най-вече в сивия бранш на претовареност - нещо типично за огромна част от идващите по това време трудови мигранти от България.
Владеенето на турски език, макар лингвистичните разлики, е от помощ за намирането на работа изключително в по този начин наречения „ етнически сегмент “ на пазара на труда - в многочислените турски заведения, магазини, само че и по градежи и в региона на логистиката. Турската диаспора в Германия ги приема, бързо се основават мрежи, които улесняват започването на работа, намирането на жилища, миграцията и настаняването на цели фамилии.
Лякова отбелязва и една специфичност.
Понастоящем към този момент открилите се български турци подават ръка на новоидващи от България
„ Българските турци са типичен образец за „ общественост в общността “ - те не са отхвърляни като „ непознати “, само че и не са признати изцяло нито от немските турци, потомци на гастербайтерите от 60-те години, нито от българите. Образуват своя общественост, със свои другарски кръгове. Понастоящем към този момент открилите се български турци подават ръка на новоидващи от България. Много от открилите се към този момент имат свои магазини, заведения, бизнеси “.
Разпознава ли българската страна българските турци за свои жители
Доколко българската страна разпознава или не българските турци като „ свои жители “ сподели трагичният случай в Солинген предходната година, когато при пожар изгоря българско семейство от турски генезис – починаха татко (на 28 г.), майка (29 г.) и две девойки - на 3 години и на 5 месеца.
Първо реагира турското консулство в Дюселдорф. Трябваше да минат дни, с цел да има публична реакция на българското външно министерство.
11 българо-немски организации и сдружения в Северен Рейн-Вестфалия , обединени в съюз, показаха тогава болката и съчувствието си в писмо до медиите.
Даниел Руменов , ръководител на немско-българското сдружение „ Дунав ” в Дюселдорф, счита, че има какво да се направи, с цел да станат българските сдружения по-привлекателни за всички български жители.
Според него на първо място би трябвало да се разшири пакета от услуги, което едно сдружение предлага. „ Турскоговорящите българи постоянно биват добре поканени от турските сдружения, тъй като там обгрижването не е единствено към децата, а много постоянно е обвързано и с консултантска активност, примерно превод на писма за търсене на работа и други сходни. “
Марина Лякова отбелязва, че зоните на непосредственост сред германско-турската и българо-турска диаспори са езикът и религията.
„ В същото време това са и зони на раздалечаване - немските турци са по-консервативни, езиковите диалекти са разнообразни. Близостта с България пък е обвързвана с всекидневието, с всеобщата просвета - музика, телевизионни излъчвания, реклами, анекдоти. Разбира се и с език и обучение. След 2014 година идват и доста младежи, които следват, оформя се типичната „ междинна класа “ измежду българо-турската диаспора, която живее в Германия със самочувствието на принадлежаща към Европейски Съюз. “
Тази обща принадлежност към „ междинната класа “ и това европейско самочувствие могат да се окажат значим детайл за превъзмогване на контузиите от предишното. Първото изискване за излизане от травматична обстановка е чувството за непоклатимост и сигурност.
Росица Байрактарски, шеф на българското неделно учебно заведение " Аз Буки Веди " в Кьолн, отбелязва възходящо търсене на учебното заведение от български турски фамилии, които изпращат децата си да учат български език.
„ Родителите доста желаят тези деца да могат да приказват в България на български - което приказва за връзка “, споделя тя.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ