Спомене ли се цар Самуил, в съзнанието ми изплуват ослепените

Спомене ли се цар Самуил, в съзнанието ми изплуват ослепените му бойци и трагичната гибел на средновековния държател. Така от генерации насам реагират и множеството наши сънародници. Самуил не е назван Страшни, нито Велики. Той е страдалец на благородна, само че несполучлива идея.

Всъщност мъжът, чието сърце не издържало при типа на осакатените му воини, продължава Крумовата династия и е родственик на владетеля от Златния век на България - Симеон. Самуил оглавява битките на българите за държавна и национална самостоятелност в един от най-страшните интервали от историята ни, извършвайки в действителност велики каузи.

През октомври 2014 година, по отношение на 1000-годишнината от гибелта му, ние се поклонихме на паметта на този невероятен човек, общественик и военачалник, само че потърсихме и повече сведения за него, с цел да прибавим нови линии към действителния му портрет.

През 896 година цар Симеон Велики, отдалечен правоприемник на Крум Страшни, разрушава армията на император Лъв VI при Булгарофигон (дн. Бабаески в Турция). Византия се задължава да заплаща годишен налог на българите. След гибелта на Симеон през 927 година на трона му сяда неговият наследник Петър I. Той се дами за византийска принцеса и преподписва мирния контракт с империята. Между двете прилежащи страни, воювали съвсем три века, настъпват десетилетия на мир.

Докато Петър I ръководи в Преслав, в Константинопол се сменят няколко императори. През 966 година спечелилият на арабите Никифор II Фока отхвърля да заплати годишния налог и изгонва пратениците на цар Петър. Година по-късно нахлува с армията си в българските земи. Така стартира епохалната 50-годишна война за покоряването на България.

По това време страната ни към този момент е изживяла своя Златен век. Симеоновият наследник наследява освен културен напредък и териториални разширения, само че и изтощено от непрестанни войни царство. Той би трябвало да се оправи със заговорите на братята си Йоан и Михаил, да застане на пътя на „ новите хуни " на Европа, маджарите, които неведнъж навлизат в българските лимити, да подписва контракти с тях и да им заплаща налози.

Нахлуването на дружините на киевския княз Светослав, съизмеримо с викингските набези в Западна Европа, нанася тежък удар на България. През 969 година русите доближават Преслав. Замонашилият се Петър I не устоя на напрежението и умира. Така си отива най-дълго управлявалият български държател.

Светослав завладява българската столица и продължава победния си поход на югоизток. Борис II, наследникът на Петър I, резервира официално трона си, само че интервалът остава в летописите като „ плен съветски ". Междувременно византийският василевс Никифор II Фока е погубен, а отпред на империята застава Йоан Цимисхи. След като не съумява да подписа мир със Светослав, той потегля против него с голяма войска. През 970 година русите търпят проваляне при Аркадиопол (до дн. Люлебургаз в Турция) и са принудени да се върнат на север от Стара планина, а Борис II - да поддържа с армията си киевския поробител. Година по-късно Цимисхи разрушава руско-българските сили пред стените на Преслав и влиза като победител в столицата.

Първоначално той признава Борис за самостоятелен държател и твърди, че по силата на остарелия контракт сред двете страни идва да помогне за прогонването на съветските нашественици. След като обсажда Дръстър и Светослав се отхвърля от балканските си завоевания, императорът се завръща в Преслав, към този момент изцяло свалил маската на съдружник.

Той заграбва царските съкровища, преименува в своя чест града на Йоанопол и води Борис и брат му в Константинопол, където триумфално смъква от българския държател знаците на властта му. Възползвала се от унгарски набези и съветски нашествия, Византия сякаш най-накрая се е справила със своя рисков комшия и отдавнашен съперник - Българското царство.

Ала това не е краят.

Обширни български територии в днешните Македония, Гърция, Албания, Косово и Сърбия, както и областите към Велбъжд (Кюстендил), Средец (София), Щипон (Ихтиман) и Видин са още свободни. Тамошните боляри издигат за лидер „ велемощния " (по думите на Йоан Скилица) комит Никола. Той и синовете му Давид, Мойсей, Арон и Самуил, останали в историята като Комитопули, „ почнали да бунят България ".

Вероятно Никола е управлявал огромния комитат Средец - една от административните области на Първата българска страна. Комитите били висши аристократи, най-често родственици на царстващия държател.

Смята се, че Никола имал кръвна връзка с рода на Борис Покръстителя и Симеон Велики - директни продължители на Крумовата династия. Като удостоверение за християнското си старание Борис-Михаил посочва синовете си с древен имена - Гавраил, Симеон и Яков. Така постъпва и комит Никола - още едно, въпреки и индиректно доказателство за произхода му от висшата аристокрация и принадлежността му към българската царска линия.

Откритият край с. Герман (в дн. Гърция) Самуилов надпис от 993 година е отдаден на паметта на родителите му и на брат му Давид. Името на Никола се разчита ясно, само че от това на майката е останала единствено една писмен знак. В добавката на свещеник Михаил Деволски към Виенския дубликат на хрониката на Скилица (1118 г.) обаче тя е посочена Рипсимия. Има недоказано изказване, че е била арменска принцеса, щерка на цар Ашот II Железния, омъжена за българския комит.

Антивизантийски настроените Комитопули се радват на необятна поддръжка измежду болярството, а и измежду българското население въобще. Принос за това има и ролята им за спасяването на българската патриаршия след завладяването на Преслав от ромеите: патриарх Дамян намира леговище в Средец, след това в Преспа и Охрид. Комитопулите се борят да опазят българската държавност в един от най-злощастните и тежки интервали в нашата история. Никола разделя още свободните земи на комитати и ги поверява на синовете си: Тесалия на Давид, Струмица на Мойсей, Средец на Арон и Видин на Самуил.

Комитът умира към 970 година През 973 година немският император Отон I приема български пратеници в Кведлинбург. Проф. Пламен Павлов смята, че това е дипломатическа задача на Комитопулите, които към този момент търсят външни съдружници за контраатака против ромеите.

Смъртта на Йоан Цимисхи през 976 година и последвалите я протести довеждат до разтърсвания във Византия. Те попречват на новия василевс Василий II да се опълчи на българското нахлуване в балканските провинции на империята. Комитопулите освобождават огромна част от земите сред Стара планина и Дунав, въпреки старите столици и покрайнините им да остават под византийска власт. След това насочват напъните си към възвръщането на българските територии на север от огромната река. Тамошните ромейски войски отстъпват пред напора им. После неуморните братя потеглят на юг.

Двама от тях падат в жертва на битката за спасяването на загиващото българско царство. Скитащи власи, може би подтикнати от Византия, лишават живота на Давид край Преспа. При обсадата на Серес хвърлен от крепостта камък погубва Мойсей. Останалите двама братя не престават да извършват завета на татко си. През 977 година Самуил подхваща походи в Мизия, Тракия, Тесалия и Пелопонес. Пет години обсажда фамозната цитадела Лариса, завладява я и преселва жителите й в България. Пазените в този град мощи на св. Ахил той придвижва в Преспа и ги поставя в построена особено за задачата базилика.

През 978 година пленените Борис II и Роман ненадейно се завръщат в България. Дали са съумели да избягат, или това е скришен византийски проект, целящ да всее разкол в българския лагер? Като знак на зла участ облеченият в ромейски облекла Борис не е разпознат и е погубен при прекосяването на границата от български боец.

Роман съумява да изясни кой е и е отведен във Видин при Самуил. Там тържествено е разгласен за легален български цар. Самият Самуил става основен военачалник на царската войска. На процедура обаче Роман оставя властта в ръцете на най-младия Комитопул, а самичък се отдава на църковни каузи.

Вероятно по-големият брат Арон се е почувствал обиден от обстоятелството, че царят предава фактическата власт на Самуил. Той влиза в договаряния с Василий II, даже се уговоря да се ожени за сестра му. Оказва се обаче, че доведената от севастийския митрополит бъдеща булка на Арон не е сестрата на василевса. Измаменият младоженец подрежда митрополитът да бъде изгорял жив. Василий взема решение да отмъсти на българите, тъй като - по думите на Лъв Дякон - „ тяхната смелост, дишаща ликвидиране, заплашвала ромейската страна ".

През 986 година императорът обсажда Средец. Хората на Арон обаче отвличат обозните животни, изгарят византийските стенобойни машини и пленяват мнозина ромеи. Василий се отдръпва към Филипопол (дн. Пловдив), само че в прохода Траянови врата е атакуван от притеклия се на помощ на брат си Самуил. На 17 август 986 година съвсем цялата византийска войска е унищожена; самият василевс едвам се избавя.

Явно провалените договаряния с Византия не стопират Арон от втори опит да се споразумее с врага. Самуил упреква брат си в изменничество и го екзекутира дружно с цялото му семейство. Само Иван Владислав, синът на Арон, е опрощение по молба на Самуиловия наследник Гавраил Радомир.

Години по-късно, през 1015 година, Гавраил Радомир ще падне от ръката на пощадения си братовчед.

След разгрома на Василий при Траянови врата във Византия още веднъж избухва протест. Самуил употребява неустойчивостта в империята и завладява съвсем цялата Солунска област, Епир, както и крепостите Верия и Сервия. Византия изцяло губи надзор над земите на север от Стара планина. България още веднъж се простира на три морета.

Наближава хилядната година. Тя носи ужас и паники из целия християнски феодален свят. В Европа чакат Второто пришествие. В България един дръзновен мъж, лишил живота на личния си брат поради изменничество към страната на Крум и Симеон, е подготвен на всичко за нейното възкресяване. След залеза на Златния век идват безкрайни „ години на ратни беди ". Настъпил е Железният век на България - векът на Самуил.

Загубил татко и братя, Самуил е подкрепян от правилни военачалници - кавхан Дометиан, Кракра Пернишки, Ивац от Прилеп, Никулица от Лариса и други Неотлъчно до него е и възмъжалият му наследник Гавраил Радомир, който неведнъж избавя живота на татко си.

Насреща стои не по-малко съдбоносен и самоуверен зложелател. Василий II е държател с аскетичен дух и сърце на войник. Съвременникът му Михаил Псел го разказва като недопечен човек, презиращ науките, литературата и разкоша. Управлението му, минало в непрекъснати войни с вътрешни и външни врагове, се дефинира като връх на византийското господство.

Той укрепва централната власт, уголемява завоеванията на империята и в последна сметка възвръща господството й над Балканите. Този най-значим триумф на Василий е разследване на четири десетилетия упорити войни, в които императорът постоянно предвожда самичък армията си. Казват, че даже дал обет да стане духовник, в случай че успее да надвие българите.

През 989 година размириците във Византия завършват. Василий II насочва вниманието и силите си напълно против България. През 991 година войната пламва още веднъж. Българският цар Роман е покорен, но Самуил не се предава. Той разрушава дук Григорий Таронит при стените на Солун, само че при река Сперхей (в дн. Гърция) понася тежко проваляне от армията на византийския военачалник Никифор Уран. Зле ранен в лявата ръка, подпомаган от сина си Гавраил Радомир, Самуил едвам съумява да се завърне в българските земи.

През 997 година Роман издъхва в константинополска тюрма. Чак тогава Самуил, самичък отдалечен потомък на Крумовата династия, приема короната на България. Римският папа го провъзглася за император (цар) на българите. С удвоени сили новият държател продължава несекващия дуел с една от най-мощните империи в тогавашния свят, като даже подчинява сърбите и се пробва да наложи въздействието си над хърватите.

Междувременно Самуиловата щерка Мирослава се влюбва в Ашот Таронит, пленения наследник на солунския дук. Царят отстъпва пред възприятията й - следва венчавка и назначението на Ашот за шеф на крепостта Драч. Скоро обаче той и Мирослава скрито отпътуват с транспортен съд за Константинопол, където са признати с почести измежду императорските велможи.

Въпреки това изменничество Самуил благославя брака и на другата си щерка Косара с пленения сръбски княз Иван Владимир и даже връща княжеството на шурей си. Години по-късно князът ще погине от ръката на уплашения за властта си Иван Владислав (1016 г.). Самуил дами сина си Гавраил Радомир за дъщерята на унгарския държател Геза и по този начин си обезпечава - въпреки и краткотрайно - съюз с маджарите.

През 1000 година Василий II повежда решителна война за заличаване на Самуиловото царство. Неговите пълководци Теодоркан и Никифор Ксифий навлизат в Мизия и завладяват Плиска, Преслав и други градове. Година по-късно императорът боец повежда армиите си към южните български земи. Там възвръща разрушените от Самуил ромейски твърдини и превзема Верея, Сервия и Воден. През 1003 година Василий обсажда Видин. Нападението на Самуил над Одрин не принуждава василевса да смъкна обсадата.

След 8-месечна блокада градът пада в ромейски ръце, евентуално предаден от локалния митрополит. На идната година Василий II разрушава Самуиловата войска при река Вардар. „ България последователно отстъпва на превъзхождащата я като стопанска, демографска и военна мощност Византийска империя " - разяснява този драматичен поврат проф. Павлов. Ромеите съумяват да привлекат за съдружник новия маджарски крал и маджарите атакуват северните български земи.

Въпреки изключително тежкото състояние цар Самуил и болярите му не скланят глава. Воеводата Кракра удържа крепостта Перник, нанасяйки съществени загуби на обсаждащите я императорски воини. Упоритостта на българите вбесява Василий II.

Нови 10 години той още веднъж и още веднъж нахлува в земята им, която „ потреперила от многото убийства и се покрила с пепел, а мечовете и копията на ромеите се притъпили от костите на варварите и от многото обезглавявания ". Самуил влиза в нови и нови сражения, показвайки, че издръжливостта и упоритостта му не знаят граници.

Българският цар стартира да построява обширна отбранителна система по поречието на Струма, откъдето византийците нахлуват най-често. Когато през лятото на 1014 година Василий II за следващ път потегля против българите, при днешното с. Ключ той се натъква на висока дървена стена. Мятайки стрели, копия и камъни, бранителите й избиват доста от нападащите ромеи.

Стратегът Никифор Ксифий обаче открива пътека, по която минава възвишенията на Беласица и излиза в тил на българите. Притиснати от две страни, воините на Самуил побягват. Мнозина умират в последвалото кръвопролитие, само че още повече са пленени. Гавраил Радомир едвам съумява да избави своя татко, който персонално управлява защитата. Двамата намират избавление в крепостта Прилеп.

Към пленените 15 000 български бойци Василий II постъпва чудовищно грубо. Заповядва те да бъдат ослепени, като на всеки 100 души оставя по един едноок за лидер. След това злочинство, потресло „ и българите, и ромеите ", незрящите воини са пуснати да се върнат при своя цар.

„ Това е нечувано безчовечие, даже за тези сурови времена - разяснява Методи Златков, помощник в Секцията за средновековна археология на Националния археологически институт с музей към Българска академия на науките. - То не прави чест на считаната за опора на православието, християнската нравственос и просвета Византийска империя. Ала Василий желае да пречупи духа на Самуил непременно, да отнеме на българите един път и вечно неукротимата им подготвеност за опозиция. "

Заради постъпката си императорът получава прозвището Българоубиец.

На 6 октомври 1014 година, покъртен от гледката на ослепените си воини, Самуил умира от инфаркт. Суровото сърце на воина и владетеля, минал през толкоз кръв и гибел, не устоя при типа на осакатената си войска.

Царят е заровен в базиликата „ Св. Ахил " на едноименния остров в Малкото Преспанско езеро. При разкопки през 1969 година гръцкият археолог Николаос Муцопулос открива в южния транспортен съд на храма четири погребения, три от които са ограбени още през Средновековието.

Въпреки отсъствието на надписи проф. Муцопулос е уверен, че това са гробовете на Самуил, неговия наследник Гавраил Радомир, шурей му Иван Владимир и - по подигравка на ориста - на техния палач Иван Владислав, последния формален самовластник от Комитопулите. Впрочем в така наречен Битолски надпис този спорен държател не пропуща да подчертае, че е племенник на Самуил и заради това - легален български цар.

Намерените в Самуиловия гроб остатъци са на висок 1,60 м мъж, облечен в скъпа броня и бродирани със злато одежди. Починал е на към 70 години. Ранената му и зле зарасла по-късно лява ръка, упомената в средновековните ръкописи, недвусмислено демонстрира, че това е българският цар Самуил. Днес костите му се съхраняват в Музея за византийска просвета в Солун.

След гибелта на Иван Владислав България дефинитивно пада под византийска власт. Самуиловото име се трансформира в знаме на битката против ромейското владичество. През 1040 година избухва въстанието на Петър Делян - действителен или привиден внук на Самуил. То няма триумф, но 30 години по-късно боляринът Георги Войтех подвига ново въстание и афишира за цар Самуиловия правнук Константин Бодин. Бунтове против византийската власт избухват в Тесалия (1066 г.), Дръстър (1074 г.), Несебър (1079 г.) и други

Независимото българско царство е възобновено едвам през 1185 година от Асен и Петър. Два века след Самуил техният брат Калоян Ромеоубиец се базира на името му, с цел да потвърди правото си на царската корона. Ярка оценка на великия Комитопул дава византиецът Йоан Ставракий, който при започване на XIII в. написа за „ оня фамозен Самуил, който и до през днешния ден е в устата на българите... ".

В наши дни шефът на НАИМ към Българска академия на науките доцент доктор Людмил Вагалински дефинира починалия преди едно хилядолетие Самуил като „ царят, който не се е борил за власт... държавникът, който обичал толкоз мощно народа си, че сърцето му спряло при типа на осакатените му воини ". После добави: „ България има потребност от такива водачи и през днешния ден. Дано ги разпознаем! "

Дано.

Статията е част от наличието на броя на „ Нешънъл Джиографик “ от април 2015 година