Нашата отговорност: да публикуваме хубави неща в социалните медии
Споделянето на елементарни, човешки неща от всекидневието и проявлението на човешките ни лица може да помогне на близките да се почувстват по-добре
Хубаво е да публикуваме в обществените медии елементарни, „ земни ” неща от живота си
(снимка: CC0 Public Domain)
Платформите на обществените медии в интернет са печално известни с невероятната си дарба да популяризират неприятна информация, изключително по време на рецесия. Постоянното четене на мнения и споделени вести по отношение на световната зараза може да докара човек до меланхолия или нервозен срив.
Някои хора към този момент се отдръпват от Фейсбук и обществените мрежи – за прочувствено самозапазване. Нещо, което можем и е желателно да създадем в този миг, е да публикуваме елементарни, ежедневни, „ земни ” неща от живота си.
„ Наше морално обвързване в този момент е да публикуваме отегчителното си всекидневие в Instagram ”, споделя Кайтлин Тифани, създател на „ The Atlantic ”. Изглежда пресилено, само че има съображение. Каквото и да отворим през днешния ден в интернет – новинарски уеб сайтове, обществени мрежи, електронни пощи – всичко бъка от мрачни вести и злокобни предсказания. И в случай че сами не спрем да повтаряме и споделяме тези изнервящи информации, сами ще се докараме до лудост.
Позитивни и приятни гледки
Специалистите предлагат да приказваме за приятните неща от всекидневието си в изявленията и да снимаме приятните моменти за шерване в обществените мрежи, където се разчита на облик. Например, можем да се похвалим със фотография на пресадените в по-голяма саксия цветя, на ремонтирана маса вкъщи, която от дълго време е чакала своята корекция, на преди малко опечен сладкиш с прелестно издигаща се над него пара.
Лица, лица, лица
Нещо, което доста ни липсва в интервала на обществена изолираност, естествено, е общуването. Имаме несъзнателна нужда да виждаме хора, най-много да виждаме лица. Неотдавна извършено изследване на Университета Гранада в Испания бе открило, че пулсът на хората се учестява при типа на фотоси на лица – изключително на физиономиите на близки и обичани хора.
Ето, че в Италия хората, които към този момент много време са в обществена изолираност, излизат по балконите и се подават от прозорците си, с цел да видят други хора, да срещнат нечии погледи, да почувстват човешкото наличие в облик и глас.
Без предразсъдъци
Специалистите по сигурност постоянно са съветвали хората да заобикалят публикуването на фотоси и видео, които разкриват персонална информация, детайлности от вкъщи и изобщо всичко, което дава нишан на евентуални крадци, изнудвачи и бандити къде и какво могат да намерят, по какъв начин могат да влязат, какво елементарно може да се задигне.
„ Сега не е времето да се тревожим, че публикуваме прекомерно доста в Instagram ”, споделя пък писателката Ребека Дженингс.
Истината, несъмнено, е там – по средата. Сега можем да си позволим да покажем малко повече от вкъщи си, от персоналното си пространство. Не е ужасно, че някой ще види по какъв начин наподобява кухненският ни плот от фотографията с горещия, преди малко опечен сладкиш, тъй като това няма да му даде кой знае каква визия какво може да открадне и от кое място. И въпреки всичко, по-добре е да изключим гео-локационното маркиране на фотосите.
Повече видео
Гледането на видео във време на обществена изолираност още повече оказва помощ да се преодолее възприятието за самотност. Видео-форматът оказва помощ на хората да усещат общуването, да се усещат въвлечени в някаква обществена активност. Можем да чуем индивида насреща да приказва, да забележим по какъв начин се движи, да проследим жестове и мимики – всичко това е значимо за чувството за наличие. Можем да видим по какъв начин възрастните хора оставят тв приемниците си включени непрекъснато – с цел да бърборят, с цел да се чува човешки глас в дома.
От своя страна всички ние можем да вършим повече видеоклипове, да ги споделяме в обществените медии, да ги изпращаме до своите близки. С тези от тях, които боравят добре с технологиите, можем да се срещаме благодарение на видеоконференции.
Публикуването като щедрост
В своята книга от 2004 година „ Надежда в мрака ” писателката Ребека Солнит споделя по какъв начин след атентата на 11 септември 2001 хората всеобщо се втурват да подаряват кръв – един надълбоко човешки блян за поддръжка, в който хората „ оферират живота на телата си непознати ”. Днес кръводаряване не е нужно, а и скупчването на доста хора на едно място е рисково, но шерването на елементарни, човешки неща от всекидневието и проявлението на човешките ни лица е това, което може да помогне на близките да се почувстват по-добре.
Звучи неуместно, само че е въпрос на обществена отговорност да го сторим, с цел да съхраним психологичното си здраве, с цел да се почувстваме по-добре и да съхраним вярата и вярата.
Хубаво е да публикуваме в обществените медии елементарни, „ земни ” неща от живота си
(снимка: CC0 Public Domain)
Платформите на обществените медии в интернет са печално известни с невероятната си дарба да популяризират неприятна информация, изключително по време на рецесия. Постоянното четене на мнения и споделени вести по отношение на световната зараза може да докара човек до меланхолия или нервозен срив.
Някои хора към този момент се отдръпват от Фейсбук и обществените мрежи – за прочувствено самозапазване. Нещо, което можем и е желателно да създадем в този миг, е да публикуваме елементарни, ежедневни, „ земни ” неща от живота си.
„ Наше морално обвързване в този момент е да публикуваме отегчителното си всекидневие в Instagram ”, споделя Кайтлин Тифани, създател на „ The Atlantic ”. Изглежда пресилено, само че има съображение. Каквото и да отворим през днешния ден в интернет – новинарски уеб сайтове, обществени мрежи, електронни пощи – всичко бъка от мрачни вести и злокобни предсказания. И в случай че сами не спрем да повтаряме и споделяме тези изнервящи информации, сами ще се докараме до лудост.
Позитивни и приятни гледки
Специалистите предлагат да приказваме за приятните неща от всекидневието си в изявленията и да снимаме приятните моменти за шерване в обществените мрежи, където се разчита на облик. Например, можем да се похвалим със фотография на пресадените в по-голяма саксия цветя, на ремонтирана маса вкъщи, която от дълго време е чакала своята корекция, на преди малко опечен сладкиш с прелестно издигаща се над него пара.
Лица, лица, лица
Нещо, което доста ни липсва в интервала на обществена изолираност, естествено, е общуването. Имаме несъзнателна нужда да виждаме хора, най-много да виждаме лица. Неотдавна извършено изследване на Университета Гранада в Испания бе открило, че пулсът на хората се учестява при типа на фотоси на лица – изключително на физиономиите на близки и обичани хора.
Ето, че в Италия хората, които към този момент много време са в обществена изолираност, излизат по балконите и се подават от прозорците си, с цел да видят други хора, да срещнат нечии погледи, да почувстват човешкото наличие в облик и глас.
Без предразсъдъци
Специалистите по сигурност постоянно са съветвали хората да заобикалят публикуването на фотоси и видео, които разкриват персонална информация, детайлности от вкъщи и изобщо всичко, което дава нишан на евентуални крадци, изнудвачи и бандити къде и какво могат да намерят, по какъв начин могат да влязат, какво елементарно може да се задигне.
„ Сега не е времето да се тревожим, че публикуваме прекомерно доста в Instagram ”, споделя пък писателката Ребека Дженингс.
Истината, несъмнено, е там – по средата. Сега можем да си позволим да покажем малко повече от вкъщи си, от персоналното си пространство. Не е ужасно, че някой ще види по какъв начин наподобява кухненският ни плот от фотографията с горещия, преди малко опечен сладкиш, тъй като това няма да му даде кой знае каква визия какво може да открадне и от кое място. И въпреки всичко, по-добре е да изключим гео-локационното маркиране на фотосите.
Повече видео
Гледането на видео във време на обществена изолираност още повече оказва помощ да се преодолее възприятието за самотност. Видео-форматът оказва помощ на хората да усещат общуването, да се усещат въвлечени в някаква обществена активност. Можем да чуем индивида насреща да приказва, да забележим по какъв начин се движи, да проследим жестове и мимики – всичко това е значимо за чувството за наличие. Можем да видим по какъв начин възрастните хора оставят тв приемниците си включени непрекъснато – с цел да бърборят, с цел да се чува човешки глас в дома.
От своя страна всички ние можем да вършим повече видеоклипове, да ги споделяме в обществените медии, да ги изпращаме до своите близки. С тези от тях, които боравят добре с технологиите, можем да се срещаме благодарение на видеоконференции.
Публикуването като щедрост
В своята книга от 2004 година „ Надежда в мрака ” писателката Ребека Солнит споделя по какъв начин след атентата на 11 септември 2001 хората всеобщо се втурват да подаряват кръв – един надълбоко човешки блян за поддръжка, в който хората „ оферират живота на телата си непознати ”. Днес кръводаряване не е нужно, а и скупчването на доста хора на едно място е рисково, но шерването на елементарни, човешки неща от всекидневието и проявлението на човешките ни лица е това, което може да помогне на близките да се почувстват по-добре.
Звучи неуместно, само че е въпрос на обществена отговорност да го сторим, с цел да съхраним психологичното си здраве, с цел да се почувстваме по-добре и да съхраним вярата и вярата.
Източник: technews.bg
КОМЕНТАРИ