Тодор Чобанов за ДЕБАТИ: След 9.IX.1944 г. България е откъсната от своето място в Европа, където я виждаха хора като Левски
Сподели
Тодор Чобанов е български историк и политик. Заместник–министър на културата в първото държавно управление на Бойко Борисов, лекар по археология. Той е създател на книгите „ Наследството на Сасанидска Персия у българите на Долния Дунав “, „ Свещените дворци на българските канове “, „ Изследвания върху културата на старите българи “, „ България и Византия – титани на кръста “, както и на над 30 проучвания в региона на археологията, културния туризъм и опазването на културното завещание. Бил е зам.-кмет по въпросите на културата и образованието в Столичната община.
– Г-н Чобанов, на 9 септември 2024 година се навършиха 80 години от влизането на руските войски в страната и установяването на социалистическата власт в страната. Защо толкоз години по-късно – можем да кажем към този момент близо век, разграничителните линии в обществото ни за смисъла на тези събития остават?
– Защото следствията от събитието не са преодолени. Например резултата от репресиите против икономическия и интелектуален хайлайф, включително и доста потомци на възрожденските ни водачи. Също и ориста на българите в Македония.
Това са все исторически сюжети, които продължаваме да претърпяваме в избран смисъл и през днешния ден.
Ако ми разрешите да Ви поправя, не е „ социалистическа власт “, а съгласно мненията на сътрудниците, занимаващи се с интервала – комунистическа тирания от сталински вид. Говоренето за „ развъртян социализъм “ излиза на напред във времето по-късно.
– Има ли и през днешния ден разделяне измежду историците по отношение на интерпретациите за този интервал от историята ни? Когато приказваме за репресии и жертви, прочитът не е ли еднопосочен?
– Повечето историци са единомислещи, че 9 септември е очебийно негативна дата в българската история. Дори и малцината на другото мнение са наясно, че окупацията на България и последвалите събития са травматични и с дълготрайни отрицателни последици.
Репресиите и жертвите у нас са наложителна част от налагането на сталинската власт в цяла Източна Европа – посредством насилствена замяна на елита с „ работническо-селски “, а в действителност основно дисциплиниран и угодничав по отношение на Съюз на съветските социалистически републики и персонално Сталин.
Авторитетни сътрудници, занимаващи се с тематиката, сочат цифрата 30 000 за най-реалистична фигура за броя на убитите по време и директно след събитията.
Сред тези хора, наред с малцината същински последователи на нацизма у нас, са цяла плеяда светли мозъци, в това число и хора без каквато и да е връзка с политиката, които просто имат нещастието да са раздразнили по някакъв метод новите господари на България.
Сред жертвите е именитият художник и фейлетонист Райко Алексиев, обичай до гибел от касапина Лев Главинчев и наказан задочно по-късно.
Шести състав на „ Народния съд “ осъжда общо над 100 писатели, художници и публицисти, някои от които убити много преди този момент. Парадоксално, при репресиите са убити и отявлени съперници на нацизма като Теодоси Даскалов, внук на Бачо Киро, който, като боен министър, е твърдо срещу влизането в Тристранния пакт.
Това е единствено въведения към репресирането на водачите на опозицията в идващите няколко години, включително и хора като Никола Петков, наказан на гибел в скърпен развой.
Сред нарочените, само че избавили се, са Елин Пелин – поради близкото му другарство с царя, и обичания художник на Борис – Щъркелов. Разминава им се, само че Щъркелов прекарва тежки нощи в ареста. Осъден на пожизнен затвор е и видният етнограф Михаил Арнаудов, амнистиран по молба на редица леви интелектуалци едвам след гибелта на Сталин.
Тежка е ориста на редица видни възрожденски родове – синовете на Райна Княгиня да вземем за пример са пометени от терора – един е погубен, двама са хвърлени в лагерите, където единият – видният офицер ген.Иван Дипчев – умира.
– Какви са последствията за България, по какъв начин последвалият интервал трансформира пътя ѝ на развиване?
– Последствията са извънредно съществени. България за дълго губи забележителна част от суверенитета си.
На два пъти в идващите години сервилният комунистически хайлайф предлага да станем 16 република, с цел да изрази лоялността си към Съюз на съветските социалистически републики. Г. Димитров е ослепителен съизвършител в почналата нова вълна на дебългаризация на Македония.
Абдикацията от българите там е последният огромен удар върху възрожденските идеали, за които в действителност водим няколко войни и губим хиляди български животи.
Икономиката минава бързо на антипазарни начала и резултатът ще бъде три банкрута за по-малко от половин век, закъснение от съседи като Гърция и дори Югославия, чийто водач – Тито, се оказва по-хитър от Димитров и съумява да издейства удобно статукво за новосъздадената страна, която, не трябва в никакъв случай да забравяме, работи интензивно за угнетяване и заличаване на българското етническо съзнание там.
Принудени сме дълго да участваме в неизгодна за страната ни външна търговия – да вземем за пример да продаваме по-евтино на Съюз на съветските социалистически републики.
Заради опита му България да търгува на действителни цени е премахнат по заповед на Сталин и видният комунистически деятел Трайчо Костов, „ отличил “ се в репресиите след 9 септември и упорствал за повече смъртни присъди.
Най-трайното следствие обаче е загубата на следосвобожденските ни елити, които са се формирали дълготрайно в сложни условия.
Заедно с тях е изгубен и опитът от интервала 1878-1944г., когато българското общество стартира, макар войните и превратите, да образува гражданско схващане и построява последователно демократични рефлекси и полезности.
Нанесен е и огромен удар на християнството у нас – новият режим е антирелигиозен, ще репресира дълго БПЦ. Екзарх Стефан е свален и заточен, единствено тъй като не желае свещениците да работят като секрети сътрудници на новата власт.
Днешните ниски равнища на религиозна просвета у нас се дължат на тези събития и последвалата систематична политика за ограничение на православието и другите религии.
България е откъсната за дълго от своето място измежду другите европейски нации, където я виждаха хора като Левски и останалите водачи на българската гражданска война.
– Каква би трябвало да бъде ориста на паметниците от тази ера? Трябва ли да бъдат заличени или в противен случай – да останат за поколенията?
– Този въпрос в множеството страни в нашата обстановка е решен цивилизовано – с създаване на профилирани музеи. Ние започнахме този развой, само че не го завършихме.
Парадоксално, в този момент всяка локална общественост би трябвало да взема решение сама, макар централизираното им слагане в миналото.
Убеден съм обаче, че примерно паметникът на Сталин в прекръстената на него Варна, не липсва на никого, както не липсва в София и паметникът на Васил Коларов, сменен по-късно със светите братя Кирил и Методий.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Тодор Чобанов е български историк и политик. Заместник–министър на културата в първото държавно управление на Бойко Борисов, лекар по археология. Той е създател на книгите „ Наследството на Сасанидска Персия у българите на Долния Дунав “, „ Свещените дворци на българските канове “, „ Изследвания върху културата на старите българи “, „ България и Византия – титани на кръста “, както и на над 30 проучвания в региона на археологията, културния туризъм и опазването на културното завещание. Бил е зам.-кмет по въпросите на културата и образованието в Столичната община.
– Г-н Чобанов, на 9 септември 2024 година се навършиха 80 години от влизането на руските войски в страната и установяването на социалистическата власт в страната. Защо толкоз години по-късно – можем да кажем към този момент близо век, разграничителните линии в обществото ни за смисъла на тези събития остават?
– Защото следствията от събитието не са преодолени. Например резултата от репресиите против икономическия и интелектуален хайлайф, включително и доста потомци на възрожденските ни водачи. Също и ориста на българите в Македония.
Това са все исторически сюжети, които продължаваме да претърпяваме в избран смисъл и през днешния ден.
Ако ми разрешите да Ви поправя, не е „ социалистическа власт “, а съгласно мненията на сътрудниците, занимаващи се с интервала – комунистическа тирания от сталински вид. Говоренето за „ развъртян социализъм “ излиза на напред във времето по-късно.
– Има ли и през днешния ден разделяне измежду историците по отношение на интерпретациите за този интервал от историята ни? Когато приказваме за репресии и жертви, прочитът не е ли еднопосочен?
– Повечето историци са единомислещи, че 9 септември е очебийно негативна дата в българската история. Дори и малцината на другото мнение са наясно, че окупацията на България и последвалите събития са травматични и с дълготрайни отрицателни последици.
Репресиите и жертвите у нас са наложителна част от налагането на сталинската власт в цяла Източна Европа – посредством насилствена замяна на елита с „ работническо-селски “, а в действителност основно дисциплиниран и угодничав по отношение на Съюз на съветските социалистически републики и персонално Сталин.
Авторитетни сътрудници, занимаващи се с тематиката, сочат цифрата 30 000 за най-реалистична фигура за броя на убитите по време и директно след събитията.
Сред тези хора, наред с малцината същински последователи на нацизма у нас, са цяла плеяда светли мозъци, в това число и хора без каквато и да е връзка с политиката, които просто имат нещастието да са раздразнили по някакъв метод новите господари на България.
Сред жертвите е именитият художник и фейлетонист Райко Алексиев, обичай до гибел от касапина Лев Главинчев и наказан задочно по-късно.
Шести състав на „ Народния съд “ осъжда общо над 100 писатели, художници и публицисти, някои от които убити много преди този момент. Парадоксално, при репресиите са убити и отявлени съперници на нацизма като Теодоси Даскалов, внук на Бачо Киро, който, като боен министър, е твърдо срещу влизането в Тристранния пакт.
Това е единствено въведения към репресирането на водачите на опозицията в идващите няколко години, включително и хора като Никола Петков, наказан на гибел в скърпен развой.
Сред нарочените, само че избавили се, са Елин Пелин – поради близкото му другарство с царя, и обичания художник на Борис – Щъркелов. Разминава им се, само че Щъркелов прекарва тежки нощи в ареста. Осъден на пожизнен затвор е и видният етнограф Михаил Арнаудов, амнистиран по молба на редица леви интелектуалци едвам след гибелта на Сталин.
Тежка е ориста на редица видни възрожденски родове – синовете на Райна Княгиня да вземем за пример са пометени от терора – един е погубен, двама са хвърлени в лагерите, където единият – видният офицер ген.Иван Дипчев – умира.
– Какви са последствията за България, по какъв начин последвалият интервал трансформира пътя ѝ на развиване?
– Последствията са извънредно съществени. България за дълго губи забележителна част от суверенитета си.
На два пъти в идващите години сервилният комунистически хайлайф предлага да станем 16 република, с цел да изрази лоялността си към Съюз на съветските социалистически републики. Г. Димитров е ослепителен съизвършител в почналата нова вълна на дебългаризация на Македония.
Абдикацията от българите там е последният огромен удар върху възрожденските идеали, за които в действителност водим няколко войни и губим хиляди български животи.
Икономиката минава бързо на антипазарни начала и резултатът ще бъде три банкрута за по-малко от половин век, закъснение от съседи като Гърция и дори Югославия, чийто водач – Тито, се оказва по-хитър от Димитров и съумява да издейства удобно статукво за новосъздадената страна, която, не трябва в никакъв случай да забравяме, работи интензивно за угнетяване и заличаване на българското етническо съзнание там.
Принудени сме дълго да участваме в неизгодна за страната ни външна търговия – да вземем за пример да продаваме по-евтино на Съюз на съветските социалистически републики.
Заради опита му България да търгува на действителни цени е премахнат по заповед на Сталин и видният комунистически деятел Трайчо Костов, „ отличил “ се в репресиите след 9 септември и упорствал за повече смъртни присъди.
Най-трайното следствие обаче е загубата на следосвобожденските ни елити, които са се формирали дълготрайно в сложни условия.
Заедно с тях е изгубен и опитът от интервала 1878-1944г., когато българското общество стартира, макар войните и превратите, да образува гражданско схващане и построява последователно демократични рефлекси и полезности.
Нанесен е и огромен удар на християнството у нас – новият режим е антирелигиозен, ще репресира дълго БПЦ. Екзарх Стефан е свален и заточен, единствено тъй като не желае свещениците да работят като секрети сътрудници на новата власт.
Днешните ниски равнища на религиозна просвета у нас се дължат на тези събития и последвалата систематична политика за ограничение на православието и другите религии.
България е откъсната за дълго от своето място измежду другите европейски нации, където я виждаха хора като Левски и останалите водачи на българската гражданска война.
– Каква би трябвало да бъде ориста на паметниците от тази ера? Трябва ли да бъдат заличени или в противен случай – да останат за поколенията?
– Този въпрос в множеството страни в нашата обстановка е решен цивилизовано – с създаване на профилирани музеи. Ние започнахме този развой, само че не го завършихме.
Парадоксално, в този момент всяка локална общественост би трябвало да взема решение сама, макар централизираното им слагане в миналото.
Убеден съм обаче, че примерно паметникът на Сталин в прекръстената на него Варна, не липсва на никого, както не липсва в София и паметникът на Васил Коларов, сменен по-късно със светите братя Кирил и Методий.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ