За Европа и предизвикателството на новия световен ред
Сподели
Не че водещите национални политици на Запада – и в по-широк проект страните от Г-7 – в миналото са се споразумявали безпроблемно по отношение на политическите си перспективи; само че те постоянно са споделяли общо схващане за своята принадлежност към „ Запада “ под управлението на Съединени американски щати. Това политическо значение се разпадна с неотдавнашното идване на власт на Доналд Тръмп и произлизащата от това систематична смяна в Съединени американски щати, даже в случай че официално ориста на НАТО остава открит въпрос за момента. От европейска позиция тази епохална смяна има дълбоки последствия – както за по-нататъшния ход и възможния завършек на войната в Украйна, по този начин и за нуждата, желанието и способността на Европейския съюз да откри избавителен отговор на новата обстановка. В противоположен случай и Европа ще бъде въвлечена във водовъртежа на западащата суперсила.
Тъжната връзка сред тези два депресиращи казуса се появява от гледната точка на неразбираемото късогледство на европейската политика. Трудно е да се разбере за какво водещите политици в Европа, изключително в Германия, не съумяха да плануват или най-малко за какво си затвориха очите за срутва на демократичната система, който зрееше в Съединените щати от известно време. Тъй като американското държавно управление не направи опит да предотврати посредством договаряния опасността от нахлуване при разполагането на съветски войски на предни позиции, то военната помощ за поддържане на държавността на Украйна сигурно се оказа нужна. Но беше неясно по какъв начин европейците, поради лъжливото съмнение за недокоснат съюз със Съединените щати, се сложиха напълно в ръцете на украинското държавно управление, а точно без никакви лични цели и без лична ориентировка те одобриха безусловна поддръжка за украинските военни старания.
Беше непростима политическа неточност, че Федерална република Германия, изключително с непоклатимата си убеденост в „ единството на Запада “, избягваше още веднъж и още веднъж от дълго време приетото предизвикателство за подсилване на интернационалния потенциал на Европейския съюз. Ето за какво лимитираната вероятност, от която се разисква това извънредно извънредно изпитание за превъоръжаване на Бундесвера в атмосфера на разгорещени антируски настроения, е толкоз потискаща. Това подхранва остарели предубеждения. Защото при дълготрайно плануваното превъоръжаване не може директно да става дума за ориста на Украйна, която сега е изключително рискова и с съображение тревожна, нито пък за допустима или скалъпена сегашна съветска опасност за страните от НАТО. По-скоро общата цел на това превъоръжаване е екзистенциалното самоутвърждаване на Европейския съюз, който Съединените щати може би към този момент не са в положение да пазят в една геополитическа обстановка, станала по-непредсказуема.
Странната поява и объркваща тирада на избрания отново Доналд Тръмп при встъпването му в служба беше бомба, която може би разруши и последните илюзии за стабилността на водещата мощ Съединени американски щати даже в страни като Германия или прилежаща Полша. Докато най-малко Мишел Обама беше задоволително мъдра, с цел да не се подлага на спектакъла на призрачното събитие, присъстващите някогашни президенти трябваше да търпят обидите, без да помръднат. Фантастичното прокламиране на настъпващата към този момент златна ера и нарцистичното държание на оратора сътвориха у неподготвения ефирен фен, привикнал с церемониите от предходни встъпвания в служба, усещането за клинична проява на психопатологичен случай. Но бурните овации в залата и цялостното с упования утвърждение на Мъск и на другите големци от Силициевата котловина не оставиха подозрение по отношение на решимостта на близкия кръг на Тръмп да извърши институционалното преструктуриране на страната съгласно от дълго време направената пътна карта на фондация „ Херитидж “. Както постоянно политическите цели са едно, а тяхното осъществяване е друго. Европейски образци като Унгария на Орбан или към този момент несъществуващият режим на Качински в Полша наподобяват на проектите на Тръмп единствено във връзка с етатисткото ограничение на правната система.
Първите решения на новия президент, които имаха доста влияние върху гласоподавателите, бяха ориентирани към депортиране на незаконни имигранти, доста от които към този момент живеят в страната от десетилетия. Това незабавно беше последвано от проблематично в правно отношение закриване на изключително значими стратегии за интернационална помощ. Неслучайно тези първи, значително противозаконни намеси във федералната администрация се управляват от Илон Мъск, който беше назначен за комисар по прочистването и който, откакто пое Twitter, към този момент беше „ прочистил “ тази организация по сходен метод. Тези първични ограничения декларират по-широката политическа цел за коренен ремонт на държавната администрация и насочват към либертарианска икономическа политика. Но тази характерност е незадоволителна, защото „ вталяването “ на страната евентуално е предопределено да върви ръка за ръка с прехода към цифрово следена технокрация в по-дългосрочен проект.
За подобен тип либертарианско „ унищожаване на политиката “ от дълго време се мечтае в Силициевата котловина: политиката би трябвало да се трансформира в метод на корпоративно ръководство, движено от нови технологии. Все още е изцяло неразбираемо по какъв начин тези широкообхватни хрумвания би трябвало да се вписват в стила на деяние на Тръмп, политика на изненадващи, случайни решения, свободни от открити правила. Дразнещ е освен стилът на непредсказуемия дилър, настоящ в името на краткосрочния народен интерес. Както в тази ситуация с неприличната фикция на сътрудника по недвижими парцели за възобновяване на изоставената линия Газа, ирационалността на този евентуално съзнателно непредвидим човек може да се сблъска с по-дългосрочните проекти на вицепрезидента или неговите нови технократични другари.
Това, което е изключително мъчно да се планува, е политическото използване на плануваната и инициирана промяна на режима, която има за цел да докара до нова форма на технократско-авторитарно ръководство, като в същото време значително поддържа официално една в действителност подкопана конституция. Тъй като проблемите, изискващи политическо контролиране, в действителност стават все по-сложни, подобен режим би дал отговор на възходящата потребност на едно деполитизирано население, освободено от бремето на значими политически решения, от самоуправляваща се система. Политическата просвета от дълго време е признала тази наклонност, като евфемистично се базира на „ регулаторните “ демокрации. В тези случаи елементарното образуване на официално осъществяване на демократични избори е изцяло задоволително – без значение от степента на фактически присъединяване на просветените гласоподаватели в осведомен развой на образуване на мнение.
Тази нова властническа форма на владичество няма да наподобява на известния в историята фашизъм. В Съединени американски щати човек не вижда униформени маршируващи колони, а естествен живот – най-вече с шепа буйстващи орди като помилваните изменници, които нахлуха в Белия дом преди четири години с насърчението на своя президент. Населението е към момента почти равно разграничено политически по много ясни обществени и културни линии. Съдебните каузи по отношение на явните нарушавания на конституцията от страна на държавното управление са към момента в началните инстанции. Пресата, въпреки и отчасти пригодена към условията, не е изцяло синхронизирана (Gleichschaltung[1]). Първоначалните признаци на опозиция към момента се появяват в университетите и в други културни среди. Но няма подозрение, че това държавно управление работи бързо.
Това разтърсване беше предвидимо от известно време. В началото на 90-те години на предишния век (с програмата на Джордж Х. У. Буш) Съединени американски щати към момента несъмнено стояха на върха със статута си на суперсила: бе изцяло правдоподобно, че Западът можеше да прокара режима на правата на индивида в международен мащаб. Краят на Студената война разсъни очаквания за трайно развиване на едно спокойно световно общество. По това време в доста елементи на света се появиха нови демократични порядки. Хуманитарните интервенции бяха главен проблем – даже в случай че сполучливите опити по-късно не бяха увенчани с дълготраен триумф. През 1998 година бе признат Римският статут на Международния углавен съд. Войната в Косово провокира полемики, които след това доведоха до признаването на „ отговорността за отбрана “. Но тази идеалистична вероятност се промени при започване на новия век с първото ръководство на Джордж У. Буш, който пристигна на власт със подозрително решение на Върховния съд против Ал Гор. А с терористичните офанзиви от 11 септември, последвалото оповестяване на „ война против тероризма “, спорните ограничавания на главните права и засиления народен надзор, политическият климат в страната се промени коренно. Тази нажежена атмосфера образува фона на нападателния поврат против „ мошеническите страни “ и нахлуването в Ирак, в нарушаване на интернационалното право, разрешаването на практиките за изтезания, основаването на пандиза Гуантанамо – като и опитът за нападателна готовност от страна на Запада като цяло.
След като Буш беше избран отново все пак, този първи мандат бе разпознат като повратна точка, която по-късно се удостовери. Оттогава се чуха гласове, които приказват за упадъка на суперсилата. Избирането на Барак Обама, национално и интернационално приетият първи негър президент, не докара до упования поврат. По време на мандата му се утвърди и практиката да се употребяват дронове с дистанционно управление за ликвидиране на всяко лице, което се счита за „ зложелател “ на всички места по света, процедура, съмнителна съгласно интернационалното право. А пък успеха на такава непостоянна фигура като Доналд Тръмп през 2016 година, която провокира митинги, трябваше да притегли вниманието към политическото и културно разделяне в електората, което явно имаше по-дълбоки социално-икономически аргументи.
Най-малкото тези избори трябваше да привлекат вниманието и на европейците към разтърсванията в политическите институции в Съединени американски щати. Плебисцитарното навлизане на Републиканската партия, което стартира в края на 90-те години, докара до колапса на стабилната двупартийна система. Днес виждаме, че институции като тези, които се разпадат в дълготраен проект, не могат да бъдат поправени в границите на едни избори, даже в случай че системата на Тръмп още веднъж бъде отстранена от власт. Не по-малко тревожна е политизацията на Върховния съд, който да вземем за пример оправда Тръмп директно преди преизбирането му по дело, осъществено по време на първия му мандат, с претекста, че президентите не могат да бъдат преследвани със задна дата за закононарушения, осъществени по време на техния мандат. Това решение отваря вратата за скокообразната политика на продупчване с лакти на Тръмп по време на сегашния му мандат.
Историците ще могат да преценяват конкуриращите се оценки за предисторията и опцията за отбягване на съветското нахлуване против Украйна единствено след нужната отдалеченост на времето. Какъвто и да е резултатът, след 23 февруари 2022 година политическата обстановка стана недвусмислена: благодарение на Съединените щати Европа трябваше да се притече на помощ на нападнатата Украйна, с цел да обезпечи задоволително бързо нейното държавно битие. Но вместо развяващите се бойни крясъци и шумно търсената „ победа “ над нуклеарна мощ като Русия, реалистичният размисъл върху рисковете от продължителна война би бил по-подходящ в оня миг. Липсваше сериозно осъзнаване на заплахата от раздор със съществуващата международна икономическа система и международно общество, което до тогава беше повече или по-малко уравновесено. В техен личен интерес беше да се опитат да договарят допустимо най-бързо с тази ирационална, от дълго време залязваща имперска мощ Русия за съглашение, задоволително за Украйна, само че този път обезпечено от Запада. Още в първия ден на съветската инвазия един здравомислещ взор към датата на идващите американски президентски избори би трябвало да убеди европейците в крехкостта на от дълго време разтърсения съюз НАТО
За полупросветения съвременник на моето потомство самодоволният успех на западното единение и възраждането на към този момент оповестения за мъртъв потенциал на НАТО за деяние бяха злокобни. Също толкоз объркваща беше обществената безмилостност въобще към експлоадирането на военно принуждение в Европа. Всяко чувство за възпиращата мощ на войната и за обстоятелството, че войните се стартират елементарно, само че мъчно се приключват, като че ли беше изчезнало. Още по-обезпокоителен през днешния ден е фактът, че безпринципното ласкателство на Тръмп към Путин разцепва Запада и слага под въпрос утвърждаваната с право нормативна база за помощта му за Украйна. Макар изиграните съдружници към момента да могат да оправдават намесата си със устойчиво интернационално право, в този момент те добродушно гледат на нейния триумф като на подвластна от чистата властова политика на Тръмп. Няколкото дни на фронта в Курск, през които Съединени американски щати стопираха логистичната си поддръжка, към този момент го демонстрираха. По този метод Англия и Франция трябваше насилствено да се въздържат от гласоподаване в Съвета за сигурност на предложение за Украйна, признато взаимно от Съединени американски щати, Русия и Китай. Докато Франция акцентира нуждата Европейският съюз да стане самостоятелен от Съединени американски щати във връзка с политиката за сигурност посредством разширение на нуклеарния си чадър над всички държави-членки, английският министър председател Стармър придава още веднъж мощ на заглъхналото заричане за покровителство за Украйна с коалиция от 30, повече или по-малко „ искащи “ подкрепящи страни. Между другото никой в тази „ коалиция на искащите “ наподобява не се тормози от приемането на името, което Джордж У. Буш вкара за своята война, и което нарушава интернационалното право. Дразнещо е, че Европейският съюз не играе политически значима роля в договарянията за вероятно преустановяване на огъня. Съединени американски щати и Русия, или най-вече Англия и Франция, са тези, които договарят за и със Украйна.
Обръщането на Съединени американски щати към Русия, какъвто и да е изходът му, е просто неочакван поврат в геополитическото развиване, което зрее от известно време и единствено се ускори по време на спора в Украйна. Независимо от триумфа си, обръщането на Тръмп към Путин наподобява признава, че Съединени американски щати, макар икономическото си предимство, са изгубили световното си владичество на суперсила и най-малкото са се отказали от политическите си искания за надмощие. Войната в Украйна единствено форсира геополитическите промени във властта: безспорно световния напредък на Китай и дълготрайните триумфи на амбициозния план за Пътя на коприната на стратегически проницателното китайско държавно управление, както и амбициозните искания на съперничещата Индия, и най-после възходящите световни политически желания на междинните сили като Бразилия, Южна Африка, Саудитска Арабия и други страни. Югоизточна Азия претърпява сходни бързи промени. Не е съвпадане, че литературата за реорганизацията на един многополюсен свят набъбна удивително бързо през последното десетилетие. Тази смяна в геополитическата обстановка, която беше единствено драматизирана от разделянето на Запада, слага актуалното превъоръжаване на Федералната република в изцяло друга вероятност, в сравнение с допускат мощно спекулативните догатки за настояща опасност за Европейски Съюз от Русия.
Според мен настроенията у нас – също водени от едностранчиво образуване на политическо мнение – са въвлечени във водовъртежа на взаимната неприязън към агресора. Разбира се, неотдавнашната резолюция на победения в изборите Бундестаг също е непогрешим сигнал за увереност, с цел да не се разреши на Украйна да стане жертва на договорка, прокарана през главата ѝ. Но нашето дълготрайно планувано превъоръжаване служи на първо място на друга цел: страните членки на Европейския съюз би трябвало да укрепят и обединят своите военни сили, в противоположен случай към този момент няма да ги зачитат политически в един геополитически неустойчив и разпадащ се свят. Само като самостоятелен политически кадърен съюз европейските страни могат дейно да отстояват своята групова международна икономическа тежест, също и в името на своите нормативни убеждения и ползи.
В този подтекст поражда въпрос, който към момента никой не е разглеждал: може ли Европейски Съюз да се възприема като самостоятелна военна мощ на световно ниво, до момента в който всяка от неговите страни членки в последна сметка има суверенна власт върху развиването и разполагането на своите въоръжени сили? Само със способността да работи групово, в това число и във връзка с потреблението на военна мощ, той ще получи геополитическа самостоятелност. Това, несъмнено, слага немското държавно управление пред изцяло ново предизвикателство. Тогава то ще би трябвало да прекрачи политическия предел на европейската интеграция, нещо, което немското федерално държавно управление под ръководството на Шойбле и Меркел с упорита упоритост избягваше, да не приказваме за незнанието и бездействието на държавното управление на „ светофара “ по европейските въпроси: всичко това на фона на дългогодишните старания на нашата съседка Франция! По исторически разбираеми аргументи тъкмо тези нови и не толкоз нови страни членки в източната и североизточната част на Съюза, които са най-гласовити в настояването си за военна мощ, са минимум склонни да го създадат. Следователно и в този случай „ по-тясното съдействие “, което договорите на Европейски Съюз дават на тези искащи членове, евентуално ще би трябвало да произлезе от страните от историческото ядро на Европейски Съюз. Обезсърчаваща задача, в която Фридрих Мерц би могъл да израсне по неочакван метод, защото доверието на популацията в неговото водачество не е голямо.
Сегашната вълна на превъоръжаване обаче провокира много разнообразни тонове. Този рог се надува освен от нормалните обвинени, които честват като безконечна добродетел национализма, от дълго време преодолян от историята, само че и от политици, които по основателни аргументи желаят да съживят постгероичната юноша посредством възобновление на наборната военна работа. И това се случва в средата на страни, които по основателни аргументи отстраниха или стопираха наборната тегоба от дълго време. Това унищожаване на наборната военна работа отразява световноисторически развой на учене, а точно прозрението, израснало на бойните полета и в мазетата на Втората международна война, че тази убийствена форма на принуждение е човешки недостойна – даже в случай че това отколешно последно средство за разрешаване на интернационалните спорове може сигурно да бъде отстранено политически единствено малко по малко. Разтревожен съм от това от кои страни ще получи поддръжка немското държавно управление, което в този момент се впуска в невиждано превъоръжаване на страната, било безогледно, било даже категорично, за възкръсване на боен нрав, за който с право се смяташе, че е преодолян.
Мога да поддържа политическите учредения, които цитирах, с цел да обоснова укрепването на общата военна възпираща мощ на Европейския съюз единствено под изискване – като съответна по-нататъшна стъпка в европейската интеграция. За оправданието на тази запаса би трябвало да е задоволителна само концепцията, с която е основана и разширена остарялата Федерална република: какво би станало с Европа, в чийто център най-гъсто обитаемата и водеща в икономическо отношение страна се развие също и като военна мощ, надалеч превъзхождаща всички свои съседи, без да бъде обвързана наложително по силата на конституционно право с обща европейска защита и външна политика, както и съобразена с решения на болшинството?
Jürgen Habermas, „ Für Europa “, Süddeutsche Zeitung, събота, 22.03.2025 година
*Текстът е оповестен в. Превод от немски Стилиян Йотов.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Не че водещите национални политици на Запада – и в по-широк проект страните от Г-7 – в миналото са се споразумявали безпроблемно по отношение на политическите си перспективи; само че те постоянно са споделяли общо схващане за своята принадлежност към „ Запада “ под управлението на Съединени американски щати. Това политическо значение се разпадна с неотдавнашното идване на власт на Доналд Тръмп и произлизащата от това систематична смяна в Съединени американски щати, даже в случай че официално ориста на НАТО остава открит въпрос за момента. От европейска позиция тази епохална смяна има дълбоки последствия – както за по-нататъшния ход и възможния завършек на войната в Украйна, по този начин и за нуждата, желанието и способността на Европейския съюз да откри избавителен отговор на новата обстановка. В противоположен случай и Европа ще бъде въвлечена във водовъртежа на западащата суперсила.
Тъжната връзка сред тези два депресиращи казуса се появява от гледната точка на неразбираемото късогледство на европейската политика. Трудно е да се разбере за какво водещите политици в Европа, изключително в Германия, не съумяха да плануват или най-малко за какво си затвориха очите за срутва на демократичната система, който зрееше в Съединените щати от известно време. Тъй като американското държавно управление не направи опит да предотврати посредством договаряния опасността от нахлуване при разполагането на съветски войски на предни позиции, то военната помощ за поддържане на държавността на Украйна сигурно се оказа нужна. Но беше неясно по какъв начин европейците, поради лъжливото съмнение за недокоснат съюз със Съединените щати, се сложиха напълно в ръцете на украинското държавно управление, а точно без никакви лични цели и без лична ориентировка те одобриха безусловна поддръжка за украинските военни старания.
Беше непростима политическа неточност, че Федерална република Германия, изключително с непоклатимата си убеденост в „ единството на Запада “, избягваше още веднъж и още веднъж от дълго време приетото предизвикателство за подсилване на интернационалния потенциал на Европейския съюз. Ето за какво лимитираната вероятност, от която се разисква това извънредно извънредно изпитание за превъоръжаване на Бундесвера в атмосфера на разгорещени антируски настроения, е толкоз потискаща. Това подхранва остарели предубеждения. Защото при дълготрайно плануваното превъоръжаване не може директно да става дума за ориста на Украйна, която сега е изключително рискова и с съображение тревожна, нито пък за допустима или скалъпена сегашна съветска опасност за страните от НАТО. По-скоро общата цел на това превъоръжаване е екзистенциалното самоутвърждаване на Европейския съюз, който Съединените щати може би към този момент не са в положение да пазят в една геополитическа обстановка, станала по-непредсказуема.
Странната поява и объркваща тирада на избрания отново Доналд Тръмп при встъпването му в служба беше бомба, която може би разруши и последните илюзии за стабилността на водещата мощ Съединени американски щати даже в страни като Германия или прилежаща Полша. Докато най-малко Мишел Обама беше задоволително мъдра, с цел да не се подлага на спектакъла на призрачното събитие, присъстващите някогашни президенти трябваше да търпят обидите, без да помръднат. Фантастичното прокламиране на настъпващата към този момент златна ера и нарцистичното държание на оратора сътвориха у неподготвения ефирен фен, привикнал с церемониите от предходни встъпвания в служба, усещането за клинична проява на психопатологичен случай. Но бурните овации в залата и цялостното с упования утвърждение на Мъск и на другите големци от Силициевата котловина не оставиха подозрение по отношение на решимостта на близкия кръг на Тръмп да извърши институционалното преструктуриране на страната съгласно от дълго време направената пътна карта на фондация „ Херитидж “. Както постоянно политическите цели са едно, а тяхното осъществяване е друго. Европейски образци като Унгария на Орбан или към този момент несъществуващият режим на Качински в Полша наподобяват на проектите на Тръмп единствено във връзка с етатисткото ограничение на правната система.
Първите решения на новия президент, които имаха доста влияние върху гласоподавателите, бяха ориентирани към депортиране на незаконни имигранти, доста от които към този момент живеят в страната от десетилетия. Това незабавно беше последвано от проблематично в правно отношение закриване на изключително значими стратегии за интернационална помощ. Неслучайно тези първи, значително противозаконни намеси във федералната администрация се управляват от Илон Мъск, който беше назначен за комисар по прочистването и който, откакто пое Twitter, към този момент беше „ прочистил “ тази организация по сходен метод. Тези първични ограничения декларират по-широката политическа цел за коренен ремонт на държавната администрация и насочват към либертарианска икономическа политика. Но тази характерност е незадоволителна, защото „ вталяването “ на страната евентуално е предопределено да върви ръка за ръка с прехода към цифрово следена технокрация в по-дългосрочен проект.
За подобен тип либертарианско „ унищожаване на политиката “ от дълго време се мечтае в Силициевата котловина: политиката би трябвало да се трансформира в метод на корпоративно ръководство, движено от нови технологии. Все още е изцяло неразбираемо по какъв начин тези широкообхватни хрумвания би трябвало да се вписват в стила на деяние на Тръмп, политика на изненадващи, случайни решения, свободни от открити правила. Дразнещ е освен стилът на непредсказуемия дилър, настоящ в името на краткосрочния народен интерес. Както в тази ситуация с неприличната фикция на сътрудника по недвижими парцели за възобновяване на изоставената линия Газа, ирационалността на този евентуално съзнателно непредвидим човек може да се сблъска с по-дългосрочните проекти на вицепрезидента или неговите нови технократични другари.
Това, което е изключително мъчно да се планува, е политическото използване на плануваната и инициирана промяна на режима, която има за цел да докара до нова форма на технократско-авторитарно ръководство, като в същото време значително поддържа официално една в действителност подкопана конституция. Тъй като проблемите, изискващи политическо контролиране, в действителност стават все по-сложни, подобен режим би дал отговор на възходящата потребност на едно деполитизирано население, освободено от бремето на значими политически решения, от самоуправляваща се система. Политическата просвета от дълго време е признала тази наклонност, като евфемистично се базира на „ регулаторните “ демокрации. В тези случаи елементарното образуване на официално осъществяване на демократични избори е изцяло задоволително – без значение от степента на фактически присъединяване на просветените гласоподаватели в осведомен развой на образуване на мнение.
Тази нова властническа форма на владичество няма да наподобява на известния в историята фашизъм. В Съединени американски щати човек не вижда униформени маршируващи колони, а естествен живот – най-вече с шепа буйстващи орди като помилваните изменници, които нахлуха в Белия дом преди четири години с насърчението на своя президент. Населението е към момента почти равно разграничено политически по много ясни обществени и културни линии. Съдебните каузи по отношение на явните нарушавания на конституцията от страна на държавното управление са към момента в началните инстанции. Пресата, въпреки и отчасти пригодена към условията, не е изцяло синхронизирана (Gleichschaltung[1]). Първоначалните признаци на опозиция към момента се появяват в университетите и в други културни среди. Но няма подозрение, че това държавно управление работи бързо.
Това разтърсване беше предвидимо от известно време. В началото на 90-те години на предишния век (с програмата на Джордж Х. У. Буш) Съединени американски щати към момента несъмнено стояха на върха със статута си на суперсила: бе изцяло правдоподобно, че Западът можеше да прокара режима на правата на индивида в международен мащаб. Краят на Студената война разсъни очаквания за трайно развиване на едно спокойно световно общество. По това време в доста елементи на света се появиха нови демократични порядки. Хуманитарните интервенции бяха главен проблем – даже в случай че сполучливите опити по-късно не бяха увенчани с дълготраен триумф. През 1998 година бе признат Римският статут на Международния углавен съд. Войната в Косово провокира полемики, които след това доведоха до признаването на „ отговорността за отбрана “. Но тази идеалистична вероятност се промени при започване на новия век с първото ръководство на Джордж У. Буш, който пристигна на власт със подозрително решение на Върховния съд против Ал Гор. А с терористичните офанзиви от 11 септември, последвалото оповестяване на „ война против тероризма “, спорните ограничавания на главните права и засиления народен надзор, политическият климат в страната се промени коренно. Тази нажежена атмосфера образува фона на нападателния поврат против „ мошеническите страни “ и нахлуването в Ирак, в нарушаване на интернационалното право, разрешаването на практиките за изтезания, основаването на пандиза Гуантанамо – като и опитът за нападателна готовност от страна на Запада като цяло.
След като Буш беше избран отново все пак, този първи мандат бе разпознат като повратна точка, която по-късно се удостовери. Оттогава се чуха гласове, които приказват за упадъка на суперсилата. Избирането на Барак Обама, национално и интернационално приетият първи негър президент, не докара до упования поврат. По време на мандата му се утвърди и практиката да се употребяват дронове с дистанционно управление за ликвидиране на всяко лице, което се счита за „ зложелател “ на всички места по света, процедура, съмнителна съгласно интернационалното право. А пък успеха на такава непостоянна фигура като Доналд Тръмп през 2016 година, която провокира митинги, трябваше да притегли вниманието към политическото и културно разделяне в електората, което явно имаше по-дълбоки социално-икономически аргументи.
Най-малкото тези избори трябваше да привлекат вниманието и на европейците към разтърсванията в политическите институции в Съединени американски щати. Плебисцитарното навлизане на Републиканската партия, което стартира в края на 90-те години, докара до колапса на стабилната двупартийна система. Днес виждаме, че институции като тези, които се разпадат в дълготраен проект, не могат да бъдат поправени в границите на едни избори, даже в случай че системата на Тръмп още веднъж бъде отстранена от власт. Не по-малко тревожна е политизацията на Върховния съд, който да вземем за пример оправда Тръмп директно преди преизбирането му по дело, осъществено по време на първия му мандат, с претекста, че президентите не могат да бъдат преследвани със задна дата за закононарушения, осъществени по време на техния мандат. Това решение отваря вратата за скокообразната политика на продупчване с лакти на Тръмп по време на сегашния му мандат.
Историците ще могат да преценяват конкуриращите се оценки за предисторията и опцията за отбягване на съветското нахлуване против Украйна единствено след нужната отдалеченост на времето. Какъвто и да е резултатът, след 23 февруари 2022 година политическата обстановка стана недвусмислена: благодарение на Съединените щати Европа трябваше да се притече на помощ на нападнатата Украйна, с цел да обезпечи задоволително бързо нейното държавно битие. Но вместо развяващите се бойни крясъци и шумно търсената „ победа “ над нуклеарна мощ като Русия, реалистичният размисъл върху рисковете от продължителна война би бил по-подходящ в оня миг. Липсваше сериозно осъзнаване на заплахата от раздор със съществуващата международна икономическа система и международно общество, което до тогава беше повече или по-малко уравновесено. В техен личен интерес беше да се опитат да договарят допустимо най-бързо с тази ирационална, от дълго време залязваща имперска мощ Русия за съглашение, задоволително за Украйна, само че този път обезпечено от Запада. Още в първия ден на съветската инвазия един здравомислещ взор към датата на идващите американски президентски избори би трябвало да убеди европейците в крехкостта на от дълго време разтърсения съюз НАТО
За полупросветения съвременник на моето потомство самодоволният успех на западното единение и възраждането на към този момент оповестения за мъртъв потенциал на НАТО за деяние бяха злокобни. Също толкоз объркваща беше обществената безмилостност въобще към експлоадирането на военно принуждение в Европа. Всяко чувство за възпиращата мощ на войната и за обстоятелството, че войните се стартират елементарно, само че мъчно се приключват, като че ли беше изчезнало. Още по-обезпокоителен през днешния ден е фактът, че безпринципното ласкателство на Тръмп към Путин разцепва Запада и слага под въпрос утвърждаваната с право нормативна база за помощта му за Украйна. Макар изиграните съдружници към момента да могат да оправдават намесата си със устойчиво интернационално право, в този момент те добродушно гледат на нейния триумф като на подвластна от чистата властова политика на Тръмп. Няколкото дни на фронта в Курск, през които Съединени американски щати стопираха логистичната си поддръжка, към този момент го демонстрираха. По този метод Англия и Франция трябваше насилствено да се въздържат от гласоподаване в Съвета за сигурност на предложение за Украйна, признато взаимно от Съединени американски щати, Русия и Китай. Докато Франция акцентира нуждата Европейският съюз да стане самостоятелен от Съединени американски щати във връзка с политиката за сигурност посредством разширение на нуклеарния си чадър над всички държави-членки, английският министър председател Стармър придава още веднъж мощ на заглъхналото заричане за покровителство за Украйна с коалиция от 30, повече или по-малко „ искащи “ подкрепящи страни. Между другото никой в тази „ коалиция на искащите “ наподобява не се тормози от приемането на името, което Джордж У. Буш вкара за своята война, и което нарушава интернационалното право. Дразнещо е, че Европейският съюз не играе политически значима роля в договарянията за вероятно преустановяване на огъня. Съединени американски щати и Русия, или най-вече Англия и Франция, са тези, които договарят за и със Украйна.
Обръщането на Съединени американски щати към Русия, какъвто и да е изходът му, е просто неочакван поврат в геополитическото развиване, което зрее от известно време и единствено се ускори по време на спора в Украйна. Независимо от триумфа си, обръщането на Тръмп към Путин наподобява признава, че Съединени американски щати, макар икономическото си предимство, са изгубили световното си владичество на суперсила и най-малкото са се отказали от политическите си искания за надмощие. Войната в Украйна единствено форсира геополитическите промени във властта: безспорно световния напредък на Китай и дълготрайните триумфи на амбициозния план за Пътя на коприната на стратегически проницателното китайско държавно управление, както и амбициозните искания на съперничещата Индия, и най-после възходящите световни политически желания на междинните сили като Бразилия, Южна Африка, Саудитска Арабия и други страни. Югоизточна Азия претърпява сходни бързи промени. Не е съвпадане, че литературата за реорганизацията на един многополюсен свят набъбна удивително бързо през последното десетилетие. Тази смяна в геополитическата обстановка, която беше единствено драматизирана от разделянето на Запада, слага актуалното превъоръжаване на Федералната република в изцяло друга вероятност, в сравнение с допускат мощно спекулативните догатки за настояща опасност за Европейски Съюз от Русия.
Според мен настроенията у нас – също водени от едностранчиво образуване на политическо мнение – са въвлечени във водовъртежа на взаимната неприязън към агресора. Разбира се, неотдавнашната резолюция на победения в изборите Бундестаг също е непогрешим сигнал за увереност, с цел да не се разреши на Украйна да стане жертва на договорка, прокарана през главата ѝ. Но нашето дълготрайно планувано превъоръжаване служи на първо място на друга цел: страните членки на Европейския съюз би трябвало да укрепят и обединят своите военни сили, в противоположен случай към този момент няма да ги зачитат политически в един геополитически неустойчив и разпадащ се свят. Само като самостоятелен политически кадърен съюз европейските страни могат дейно да отстояват своята групова международна икономическа тежест, също и в името на своите нормативни убеждения и ползи.
В този подтекст поражда въпрос, който към момента никой не е разглеждал: може ли Европейски Съюз да се възприема като самостоятелна военна мощ на световно ниво, до момента в който всяка от неговите страни членки в последна сметка има суверенна власт върху развиването и разполагането на своите въоръжени сили? Само със способността да работи групово, в това число и във връзка с потреблението на военна мощ, той ще получи геополитическа самостоятелност. Това, несъмнено, слага немското държавно управление пред изцяло ново предизвикателство. Тогава то ще би трябвало да прекрачи политическия предел на европейската интеграция, нещо, което немското федерално държавно управление под ръководството на Шойбле и Меркел с упорита упоритост избягваше, да не приказваме за незнанието и бездействието на държавното управление на „ светофара “ по европейските въпроси: всичко това на фона на дългогодишните старания на нашата съседка Франция! По исторически разбираеми аргументи тъкмо тези нови и не толкоз нови страни членки в източната и североизточната част на Съюза, които са най-гласовити в настояването си за военна мощ, са минимум склонни да го създадат. Следователно и в този случай „ по-тясното съдействие “, което договорите на Европейски Съюз дават на тези искащи членове, евентуално ще би трябвало да произлезе от страните от историческото ядро на Европейски Съюз. Обезсърчаваща задача, в която Фридрих Мерц би могъл да израсне по неочакван метод, защото доверието на популацията в неговото водачество не е голямо.
Сегашната вълна на превъоръжаване обаче провокира много разнообразни тонове. Този рог се надува освен от нормалните обвинени, които честват като безконечна добродетел национализма, от дълго време преодолян от историята, само че и от политици, които по основателни аргументи желаят да съживят постгероичната юноша посредством възобновление на наборната военна работа. И това се случва в средата на страни, които по основателни аргументи отстраниха или стопираха наборната тегоба от дълго време. Това унищожаване на наборната военна работа отразява световноисторически развой на учене, а точно прозрението, израснало на бойните полета и в мазетата на Втората международна война, че тази убийствена форма на принуждение е човешки недостойна – даже в случай че това отколешно последно средство за разрешаване на интернационалните спорове може сигурно да бъде отстранено политически единствено малко по малко. Разтревожен съм от това от кои страни ще получи поддръжка немското държавно управление, което в този момент се впуска в невиждано превъоръжаване на страната, било безогледно, било даже категорично, за възкръсване на боен нрав, за който с право се смяташе, че е преодолян.
Мога да поддържа политическите учредения, които цитирах, с цел да обоснова укрепването на общата военна възпираща мощ на Европейския съюз единствено под изискване – като съответна по-нататъшна стъпка в европейската интеграция. За оправданието на тази запаса би трябвало да е задоволителна само концепцията, с която е основана и разширена остарялата Федерална република: какво би станало с Европа, в чийто център най-гъсто обитаемата и водеща в икономическо отношение страна се развие също и като военна мощ, надалеч превъзхождаща всички свои съседи, без да бъде обвързана наложително по силата на конституционно право с обща европейска защита и външна политика, както и съобразена с решения на болшинството?
Jürgen Habermas, „ Für Europa “, Süddeutsche Zeitung, събота, 22.03.2025 година
*Текстът е оповестен в. Превод от немски Стилиян Йотов.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ