Възраждане на злото: Ние и от собствения си исторически опит отказваме да се поучим
Сподели
Барух Спиноза, чиято биография е пример освен за научна почтеност, а и за безкористен цивилен морал, поучава: „ Ако искаш бъдещето да е друго от предишното, не забравяй предишното “.
Струва ми се, че тази максима е в една или друга степен съотносима към всяка ера и към всяка нация, за нашето време и за нашата страна обаче тя има особена, съдбовна значителност.
Ние, българите, сме през днешния ден раздвоени – хем желаеме да се любуваме на новопридобитите си посредством демокрацията права и свободи, както и на изобилието от артикули и салтанати, хем копнеем по лъжливите блаженства на комунистическото мракобесие.
В обречените ни опити да съвместим ведно тези кардинално несъчетаеми фактори ние ден след ден пилеем и пропиляваме скъпа социална сила. Искаме, с други думи, неосъществимото, желаеме нещата по този начин да се трансформират, че да си остават едни и същи.
За мен тази пламнала по най-суровия и злобен интервал в цялото ни национално минало национална и общонародна жалост е патологична и мазохистична, само че сходни фокуси, белязани от отзивчивото общуване на минало и настояще, битието, популярност Богу, не позволява – колкото и непредсказуем, колкото и променчив и спорен да е историческият развой, той си има своя желязна логичност и свои хегелиански закономерности.
Всичко това обаче ни минимум не засенчва носталгията на носталгиците. Те леят горещи сълзи (искрени или крокодилски) по обществената хигиена, по публичния ред и публичната дисциплинираност на действителния социализъм, те превъзнасят Тодор Живков, наричайки го по роднински Тато, като умен и предвидлив общественик, като разгорещен родолюбец, за който националното благоденствие е висша грижа и който с матросовска неустрашимост е пожертвал персоналното си благополучие за националното богатство.
Казвал съм го и различен път, само че за жалост, сбърканото ни съвремие ме подканя да го напомня: Нашего брата страда хронически от дефицит на схващане за историчност, на родна земя днешният ден е не, както би трябвало да бъде, възпитаник на вчерашния, а негов главорез.
Светът е по този начин организиран, че когато ние, съвременниците, сме почтени към предишното, и то ще е почтено с нас. Когато обаче сме нечестни, когато тръгнем по нечисти, по користни конюнктурни съображения да гримираме, да фалшифицираме предишното, то си отмъщава, трансформирайки се от наш преподавател в наш лъжеучител.
Тогава неговите уроци стават не просто безполезни – те стават и контрапродуктивни, и зловредни, и рискови даже. Всичко е значи в нашите лични ръце, наш личен избор е всичко – ние можем да осъзнаем и преосъзнаем предишното си и по този начин да го оползотворим, да го превърнем от унаследено задължение в запас и за сегашното, и за бъдещото.
Можем обаче и да се вкопчим в това свирепо минало като слепец в сопа, можем да го изопачим и по този начин, изопачено, извратено, разкрасено и злотворно, да го завещаем на поколенията. Опасявам се, че ние, българите, избираме второто.
Докато умните нации се учат от грешките и злополуките и на други нации, цивилизации и общности, ние и от личния си исторически опит отхвърляме да се поучим.
А тази ни потомствена неученолюбивост е бомба със закъснител – рано или късно тя си отмъщава. И колкото по-късно настъпи това неизбежно отмъщение, толкоз по-разрушително по своите последствия ще бъде то.
Колкото и еднотипни, колкото и унифицирани и схематизирани да бяха източноевропейските страни от някогашната Съветска империя, нюанси сред тях въпреки всичко имаше. Макар че десетилетия наред всички източноевропейци бяхме стегнати в стройните редици на Варшавския пакт, именуван от кумова срама с лицеприятното контракт, и в икономическото менгеме на Съвет за икономическа взаимопомощ, не всички живеехме идентичен живот.
Колкото и сурови и зли да бяха годините и десетилетията комунистически тоталитаризъм за всички ни, страни като Унгария и Чехословакия, да речем, бяха по-разкрепостени и по-светски, по-малко съветизирани и по-европеизирани, в сравнение с НР България.
Благодарение на лакейската ни политика към Москва, неслучайно ние, българите, си спечелихме името на най-предан спътник на Съюз на съветските социалистически републики – надалеч по-сервилни към Кремъл даже от една Румъния или една Албания да вземем за пример. Този ни нежелан имидж бе всемогъщ, еднообразно известен както в Съветската империя, по този начин и в Свободния свят.
Днес пък, без значение от участието си в НАТО и в Европейския съюз, ние си изградихме репутацията на най-неблагонадеждния, на най-русофицирания евроатлантически съдружник. Причините за това надали са единствено геополитически – те са, както се пробвах да обясня, по-скоро аргументи манталитетни, подхранвани от балканската ни самоизолираност, от душевността ни на хора, потомствено враждебни към интернационалния, към многонационалния, към космополитния дух на епохата.
Господстващият на родна земя дух е различен – дух на непринудено възобновление на най-ретроградните, на най-деструктивните, на най-мракобесническите времена в цялата ни хилядолетна история.
Ритуално горените и тъпкани по левичарските ни сборища европейски и американски флагове го показват красноречиво – красноречиво го показват и ритуално развяваните съветски национални знамена.
Да проклинаш водещите международни демокрации и да възхваляваш кремълското имперско мракобесие, значи да разчистваш пътя на това мракобесие на родна земя. За да се всели в страната ни обаче, мракобесието преди този момент е пуснало корен надълбоко в душите на милиони наши сънародници. Боя се, че против тази всеобща неуравновесеност и най-съвършената народна власт е безпомощна…
Коментарът е оповестен в. Заглавието е на редакцията на ДЕБАТИ.БГ.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Барух Спиноза, чиято биография е пример освен за научна почтеност, а и за безкористен цивилен морал, поучава: „ Ако искаш бъдещето да е друго от предишното, не забравяй предишното “.
Струва ми се, че тази максима е в една или друга степен съотносима към всяка ера и към всяка нация, за нашето време и за нашата страна обаче тя има особена, съдбовна значителност.
Ние, българите, сме през днешния ден раздвоени – хем желаеме да се любуваме на новопридобитите си посредством демокрацията права и свободи, както и на изобилието от артикули и салтанати, хем копнеем по лъжливите блаженства на комунистическото мракобесие.
В обречените ни опити да съвместим ведно тези кардинално несъчетаеми фактори ние ден след ден пилеем и пропиляваме скъпа социална сила. Искаме, с други думи, неосъществимото, желаеме нещата по този начин да се трансформират, че да си остават едни и същи.
За мен тази пламнала по най-суровия и злобен интервал в цялото ни национално минало национална и общонародна жалост е патологична и мазохистична, само че сходни фокуси, белязани от отзивчивото общуване на минало и настояще, битието, популярност Богу, не позволява – колкото и непредсказуем, колкото и променчив и спорен да е историческият развой, той си има своя желязна логичност и свои хегелиански закономерности.
Всичко това обаче ни минимум не засенчва носталгията на носталгиците. Те леят горещи сълзи (искрени или крокодилски) по обществената хигиена, по публичния ред и публичната дисциплинираност на действителния социализъм, те превъзнасят Тодор Живков, наричайки го по роднински Тато, като умен и предвидлив общественик, като разгорещен родолюбец, за който националното благоденствие е висша грижа и който с матросовска неустрашимост е пожертвал персоналното си благополучие за националното богатство.
Казвал съм го и различен път, само че за жалост, сбърканото ни съвремие ме подканя да го напомня: Нашего брата страда хронически от дефицит на схващане за историчност, на родна земя днешният ден е не, както би трябвало да бъде, възпитаник на вчерашния, а негов главорез.
Светът е по този начин организиран, че когато ние, съвременниците, сме почтени към предишното, и то ще е почтено с нас. Когато обаче сме нечестни, когато тръгнем по нечисти, по користни конюнктурни съображения да гримираме, да фалшифицираме предишното, то си отмъщава, трансформирайки се от наш преподавател в наш лъжеучител.
Тогава неговите уроци стават не просто безполезни – те стават и контрапродуктивни, и зловредни, и рискови даже. Всичко е значи в нашите лични ръце, наш личен избор е всичко – ние можем да осъзнаем и преосъзнаем предишното си и по този начин да го оползотворим, да го превърнем от унаследено задължение в запас и за сегашното, и за бъдещото.
Можем обаче и да се вкопчим в това свирепо минало като слепец в сопа, можем да го изопачим и по този начин, изопачено, извратено, разкрасено и злотворно, да го завещаем на поколенията. Опасявам се, че ние, българите, избираме второто.
Докато умните нации се учат от грешките и злополуките и на други нации, цивилизации и общности, ние и от личния си исторически опит отхвърляме да се поучим.
А тази ни потомствена неученолюбивост е бомба със закъснител – рано или късно тя си отмъщава. И колкото по-късно настъпи това неизбежно отмъщение, толкоз по-разрушително по своите последствия ще бъде то.
Колкото и еднотипни, колкото и унифицирани и схематизирани да бяха източноевропейските страни от някогашната Съветска империя, нюанси сред тях въпреки всичко имаше. Макар че десетилетия наред всички източноевропейци бяхме стегнати в стройните редици на Варшавския пакт, именуван от кумова срама с лицеприятното контракт, и в икономическото менгеме на Съвет за икономическа взаимопомощ, не всички живеехме идентичен живот.
Колкото и сурови и зли да бяха годините и десетилетията комунистически тоталитаризъм за всички ни, страни като Унгария и Чехословакия, да речем, бяха по-разкрепостени и по-светски, по-малко съветизирани и по-европеизирани, в сравнение с НР България.
Благодарение на лакейската ни политика към Москва, неслучайно ние, българите, си спечелихме името на най-предан спътник на Съюз на съветските социалистически републики – надалеч по-сервилни към Кремъл даже от една Румъния или една Албания да вземем за пример. Този ни нежелан имидж бе всемогъщ, еднообразно известен както в Съветската империя, по този начин и в Свободния свят.
Днес пък, без значение от участието си в НАТО и в Европейския съюз, ние си изградихме репутацията на най-неблагонадеждния, на най-русофицирания евроатлантически съдружник. Причините за това надали са единствено геополитически – те са, както се пробвах да обясня, по-скоро аргументи манталитетни, подхранвани от балканската ни самоизолираност, от душевността ни на хора, потомствено враждебни към интернационалния, към многонационалния, към космополитния дух на епохата.
Господстващият на родна земя дух е различен – дух на непринудено възобновление на най-ретроградните, на най-деструктивните, на най-мракобесническите времена в цялата ни хилядолетна история.
Ритуално горените и тъпкани по левичарските ни сборища европейски и американски флагове го показват красноречиво – красноречиво го показват и ритуално развяваните съветски национални знамена.
Да проклинаш водещите международни демокрации и да възхваляваш кремълското имперско мракобесие, значи да разчистваш пътя на това мракобесие на родна земя. За да се всели в страната ни обаче, мракобесието преди този момент е пуснало корен надълбоко в душите на милиони наши сънародници. Боя се, че против тази всеобща неуравновесеност и най-съвършената народна власт е безпомощна…
Коментарът е оповестен в. Заглавието е на редакцията на ДЕБАТИ.БГ.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ