„Убийство по учебник“ в Малък градски театър „Зад канала“: Смехът на Жокера срещу смеха на Чаплин
Спектакълът слага фена в свят, в който престъпната конспирация е единствено видимо лек род, а смехът последователно се трансформира в морално тестване. Пред Българска телеграфна агенция режисьорът Бойко Илиев и артистът Николай Урумов приказват за пиесата като за театрална форма, която употребява познатите механизми на престъпната комедия, с цел да сложи тревожни въпроси за насилието, наивитета и цената на човешкия избор през днешния ден.
Пиесата се играе на сцената на Малък градски спектакъл „ Зад канала “ .
Николай Урумов дефинира текста като „ класическа престъпна комедия по учебник “, умишлено построена от жанрови архетипи и цитати: „ Авторът жонглира с класическите мостри – Марлоу, Уди Алън, Коломбо … Ще видите ревнивост, невярност, убийства, четири натрупа, бягство от пандиза, съдбовната жена, наивния специалист счетоводител “. Според него Бобрик не поучава, а разобличава нелепостта на самия акт на убийството: „ Показвайки нелепостта в задачата и в мотива за едно ликвидиране, Бобрик ни припомня, че актът на убийството не взема решение нито един проблем “.
Режисьорът споделя, че „ Убийство по учебник “ не може да бъде редуциран до лека престъпна комедия: „ В никакъв случай не е лековата тази комедия. Тя минава през иронията и самоиронията към света, в който живеем “. За него драматургията на Бобрик носи мощен кинематографичен отпечатък и съзнателно унищожава жанровите рамки: „ Може би е черна комедия, може би комедия на парадокса. Жанрът е мъчно определим, само че тъкмо това го прави забавен “. И двамата свързват пиесата директно със актуалната действителност, в която насилието се е трансформирало в норма: „ Няма ден, в който някъде да не се е случил атентат “ (Урумов), „ Насилието се трансформира в промишленост – от действителността в киното и назад “ (Илиев).
Според режисьора спектакълът заема ясна морална позиция, въпреки и без декларативност: „ Казваме „ Не на насилието “, само че по естетически метод. Иначе това „ не “ звучи смешно и неуместно, тъй като всички го споделят, а след това вършат каквото си желаят “. По думите му смехът би трябвало да бъде и почтен, и неуместен, и нечовечен.
„ Смехът би трябвало да бъде като смеха на Жокера и като смеха на Уди Алън “ , съгласно Николай Урумов. Иронията, съгласно режисьора, не би трябвало да унищожава напрежението, а да го задълбочава: „ Не е значима престъпната достоверност, значимо е човек да не стопира да се забавлява, даже със гибелта “. Това е горчивият смях – смехът на Чарли Чаплин , добавя Илиев.
В представлението с автентично заглавие It’s Only Murder действието се развива в дома на богат и сполучлив публицист на престъпни романи, който е женен за доста по-млада жена. Тя има ухажор, а тримата дружно стартират да разискват, изцяло невъзмутимо и интелектуално, по какъв начин би могло да бъде осъществено „ идеалното ликвидиране “, без причинителят да бъде оголен. Разговорът минава от теоретична игра към действителни проекти, границата сред литературна фикция и същинско закононарушение стартира да се размива, персонажите непрестанно си разменят функциите на жертва, палач и манипулатор...
Участват още Александра Майдавска, Христина Караиванова, Таня Пашанкова, Емил Котев и Атанас Чопов . Сценографията е на Петя Стойкова . Преводът е на Татяна Иванова .
Режисьорът Бойко Илиев и артистът Николай Урумов пред Българска телеграфна агенция, в диалог с Даниел Димитров – престъпна комедия или игра със самата концепция за морал, фарс или психическа комедия, и по какъв начин пиесата звучи през днешния ден, във време на цинизъм и иронично отношение към насилието. И още: Колко надалеч можем да стигнем с иронията, без да разрушим напрежението? Има ли моменти, в които смехът би трябвало да „ заседне в гърлото “? Можем ли да четем „ Учебник по ликвидиране “ като коментар за интелектуалния хайлайф и неговата морална безотговорност?
Това лека престъпна комедия ли е или игра със самата концепция за морал? По-близо ли сме до фарс или до психическа комедия?
Николай Урумов: Това си е класическа престъпна комедия, такава каквато е по-учебник, както дефинира своята пиеса и Сам Бобрик. Той е прочут на нашата сцена, където преди няколко години Борето Чакринов, светла му памет, сложи неговите три пиеси – „ Умопомрачение “, „ Ревност “ и „ Психокриминале “, все в превод на Татяна Иванова. Прекрасен превод и прелестни текстове.
И самият Бобрик, който написа както за театъра, по този начин и за киното, както пиеси, по този начин и сюжети, в тази ситуация е повлиян и леко се майтапи, и жонглира с класическите мостри в този род престъпна комедия. Ще видите доста подиуми, които ще Ви припомнят – било на Марлоу, било на Удиалъновите герои, било на Коломбо и по този начин нататък... Ще видите ревнивост, ще видите невярност, ще видите убийства, ще видите четири натрупа, бягство от пандиза и по този начин нататък. Ще видите класическата жена вамп, ще видите съдбовната жена, ще видите наивния специалист счетоводител, който би трябвало да е евентуалната жертва... Но всичко е с толкоз доста обрати и толкоз непредвидими ходове – по този начин както се прави в една хубава класическа престъпна комедия.
Бойко Илиев: Жанрът е мъчно определим. Самият създател е изкушен от киното и това дава на драматургията му един забавен, любопитен метод на фрагментарност и крайности в изображението, гоненето на действието. В никакъв случай не може да се събере в определението престъпна комедия, а може би черна комедия, може би комедия на парадокса, даже. Трудно определим род, само че любопитен за мен и доста благодаря на Малък градски спектакъл „ Зад канала “, че одобри да се впуснем в това премеждие. Защото не бях правил такава драматургия. Актьорите се оказаха доста отворени към такова експериментаторство, в хубавия смисъл на думата. Опитахме се в действителност да проследим тази история, която е сякаш елементарна история. Случва се с всеки от нас в един миг, опитваме се да живеем в един свят, в който желаеме да намерим някакво благополучие, естетика в него, само че това все по-трудно става и се случва...
Какво се случва с един елементарен човек като нас, който се пробва да откри своето благополучие, само че се сблъсква с други хора, които също се пробват да намерят своето благополучие, което за множеството от хората се лимитира в границите на материалното, на парите, на властта, на операциите, на изневерите. Тоест подготвени са на всичко, с цел да го реализиран, да минат през индивида даже.
Така че въобще не е лековата тази комедия, тя е през възприятието на подигравка, на самоирония, на предизвикването по отношение на света, който ни заобикаля, по тази причина и ние се опитваме да дадем своята дан в това, което се случва с нас самите в близост.
Как пиесата звучи през днешния ден, във време на цинизъм и иронично отношение към насилието?
Николай Урумов: Според мен звучи обикновено. Звучи като нещо, което не е извънредно. За жал. Защото няма ден, в който някъде да не се е случил някакъв атентат, да не се е случило нещо в някакво американско учебно заведение, да влезе някой, да простреля половината народ. Същото се случва по летища, на улицата... Тази неустановеност, измежду която живеем в днешния ден, по някакъв метод намира отражение в пиесата на Сам Бобрик.
Бойко Илиев: Надяваме се да споделяме безапелационното си отношение „ Не на насилието, на омразата “, което непрекъснато се повтаря в близост. Разбира се, това да го споделяме, е толкоз смешно и неуместно, тъй като всеки го споделя и след това прави каквото си желае... Ние се опитваме да го кажем по един естетически метод. Неслучайно създателят се заиграва с филмовото произвеждане на Холивуд, защото там е един отпечатък, който влиза в нас самите. Там, знаете, насилието е превърнато в норма и с него завоюваха доста пари, не престават да печелят доста пари – и артисти, и студия, и продуценти и по този начин нататък. Тоест насилието се трансформира в една промишленост, която влиза в действителността, от действителността влиза в киното, от киното влиза в действителността... И по този начин се въртим в един обаян кръг, от който няма излизане. Така че ние, в случай че нещо вършим тук, на сцената, то е по един любопитен, забавен и занимателен метод, и в същото време доста ясно и изрично споделяме, че това може единствено да стигне до едно самоизтребление. Накрая, неслучайно хвърляме една торба с пари, които се пръсват по сцената... Зрителите могат да дойдат и да видят, че има и друга валута. Освен лев и евро, има и $, който продължава да шества по земята и да ръководи света. Ние с това евро можем единствено да се опитваме да влезем в тази игра, само че към момента сме надалеч от нея...
Смехът би трябвало ли да е почтен или леко неуместен?
Бойко Илиев: Мисля, че има от всичко. Или най-малко сме се пробвали – и почтен, и неуместен, и комфортен, и нечовечен. Понякога смехът е подигравателен, сардонистичен даже. Богатството на изразните средства беше една от моите цели, т.е., да не се ограничаваме в нищо. Опитах се да проследя, дружно с актьорите, цялата палитра от иронии, от ирония, от пародии, с цел да мога да кажа това, което желая да кажа – по един забавен, любопитен, сценичен метод. Никога не би трябвало да забравяме, че всичко е единствено един спектакъл.
Николай Урумов: Смехът би трябвало да бъде като смеха на Жокера и като смеха на Уди Алън. Защото Сам Бобрик гледа с усмивка и подигравка на тези неща. В никакъв случай не желае да бъде назидателен, моралистичен, а просто показвайки нелепоста в убийството, нелепоста в задачата и в мотива за едно ликвидиране. Защото, в последна сметка, актът на убийството не взема решение нито един проблем. Той може единствено да задълбочи нечий различен проблем, пък и на този, който натиска спусъка. В последна сметка, живеем в такова общество и в такива времена, където най-малката провокация може да изкара човек отвън нерви и да натисне спусъка. И това е предизвестие. Защото времето, в което живеем, е нездравословно.
Колко надалеч можем да се стигне с иронията, без да се унищожи напрежението?
Бойко Илиев: Това е любопитен въпрос. Надявам се да го има оня баланс сред едното и другото, с цел да не изгубя напрежението. Авторът самичък го споделя и аз се пробвах да се повеждам по това, че в последна сметка не е значима престъпната достоверност, а човек да не стопира да се забавлява, даже и с най-страшното, и със гибелта. Опитахме се да намерим този баланс сред напрежението и иронията, да не загубим едното за сметка на другото.
Има ли моменти, в които смехът би трябвало да „ заседне “ в гърлото?
Бойко Илиев: Надявам се, в последна сметка това да се усети. Този смях, който в последна сметка е горчив. Смехът на Чарли Чаплин. Заигравайки се с филмите на Уди Алан и с Тарантино, се опитваме и в музикалното формуление да вършим цитати с други мостри на холивудската промишленост, които са ни влезнали в главите. Не вършим нищо преднамерено, те са в нас, тъй че заиграването е част от естетиката на спектакъла и на драматургията.
Можем ли да четем „ Учебник по ликвидиране “ като коментар за интелектуалния хайлайф и неговата морална безотговорност?
Бойко Илиев: Може и по този начин да се вземе... Аз не знам кой е този хайлайф. Има заигравка. Нашият хайлайф е много политкоректен, напоследък се изявява в тази посока и продължава да печели дивиденти. Това ме връща във времето преди 1989 година, за жалост, когато се действаше по същия метод. Неслучайно тези митинги, които шестват по улицата, сякаш ни връщат във времето. Това е една тъжна констатация. Затова, може би, моите спектакли в последно време стават малко по-истерични, по-крайни... Това, че се връщат времената и нищо не се е кой знае какъв брой трансформирало, ме натъжава и ме кара по-емоционално и по-истерично да отвръщам.
Николай Урумов: Някой може да го прочете и по този начин. Аз го прочитам като наивните хора, които могат да бъдат манипулирани дотам, с цел да пернат спусъка или да бъдат вкарани в пандиза, без да са дръпнали спусъка. Наивитетът, който носи моят воин, и наивитетът, който носят доста наши сънародници, за жал, може да ги изкара на площади, може да ги накара да влязат в Капитолия, да вземем за пример. Така че наивитетът може да докара до толкоз мощни и страшни неща, че да се натисне копчето от това секретно куфарче. За да се появи гъбата над някоя страна...
Автор – Даниел Димитров
Оператор – Борислав Бориславов
Монтаж – Валя Ковачева
Пиесата се играе на сцената на Малък градски спектакъл „ Зад канала “ .
Николай Урумов дефинира текста като „ класическа престъпна комедия по учебник “, умишлено построена от жанрови архетипи и цитати: „ Авторът жонглира с класическите мостри – Марлоу, Уди Алън, Коломбо … Ще видите ревнивост, невярност, убийства, четири натрупа, бягство от пандиза, съдбовната жена, наивния специалист счетоводител “. Според него Бобрик не поучава, а разобличава нелепостта на самия акт на убийството: „ Показвайки нелепостта в задачата и в мотива за едно ликвидиране, Бобрик ни припомня, че актът на убийството не взема решение нито един проблем “.
Режисьорът споделя, че „ Убийство по учебник “ не може да бъде редуциран до лека престъпна комедия: „ В никакъв случай не е лековата тази комедия. Тя минава през иронията и самоиронията към света, в който живеем “. За него драматургията на Бобрик носи мощен кинематографичен отпечатък и съзнателно унищожава жанровите рамки: „ Може би е черна комедия, може би комедия на парадокса. Жанрът е мъчно определим, само че тъкмо това го прави забавен “. И двамата свързват пиесата директно със актуалната действителност, в която насилието се е трансформирало в норма: „ Няма ден, в който някъде да не се е случил атентат “ (Урумов), „ Насилието се трансформира в промишленост – от действителността в киното и назад “ (Илиев).
Според режисьора спектакълът заема ясна морална позиция, въпреки и без декларативност: „ Казваме „ Не на насилието “, само че по естетически метод. Иначе това „ не “ звучи смешно и неуместно, тъй като всички го споделят, а след това вършат каквото си желаят “. По думите му смехът би трябвало да бъде и почтен, и неуместен, и нечовечен.
„ Смехът би трябвало да бъде като смеха на Жокера и като смеха на Уди Алън “ , съгласно Николай Урумов. Иронията, съгласно режисьора, не би трябвало да унищожава напрежението, а да го задълбочава: „ Не е значима престъпната достоверност, значимо е човек да не стопира да се забавлява, даже със гибелта “. Това е горчивият смях – смехът на Чарли Чаплин , добавя Илиев.
В представлението с автентично заглавие It’s Only Murder действието се развива в дома на богат и сполучлив публицист на престъпни романи, който е женен за доста по-млада жена. Тя има ухажор, а тримата дружно стартират да разискват, изцяло невъзмутимо и интелектуално, по какъв начин би могло да бъде осъществено „ идеалното ликвидиране “, без причинителят да бъде оголен. Разговорът минава от теоретична игра към действителни проекти, границата сред литературна фикция и същинско закононарушение стартира да се размива, персонажите непрестанно си разменят функциите на жертва, палач и манипулатор...
Участват още Александра Майдавска, Христина Караиванова, Таня Пашанкова, Емил Котев и Атанас Чопов . Сценографията е на Петя Стойкова . Преводът е на Татяна Иванова .
Режисьорът Бойко Илиев и артистът Николай Урумов пред Българска телеграфна агенция, в диалог с Даниел Димитров – престъпна комедия или игра със самата концепция за морал, фарс или психическа комедия, и по какъв начин пиесата звучи през днешния ден, във време на цинизъм и иронично отношение към насилието. И още: Колко надалеч можем да стигнем с иронията, без да разрушим напрежението? Има ли моменти, в които смехът би трябвало да „ заседне в гърлото “? Можем ли да четем „ Учебник по ликвидиране “ като коментар за интелектуалния хайлайф и неговата морална безотговорност?
Това лека престъпна комедия ли е или игра със самата концепция за морал? По-близо ли сме до фарс или до психическа комедия?
Николай Урумов: Това си е класическа престъпна комедия, такава каквато е по-учебник, както дефинира своята пиеса и Сам Бобрик. Той е прочут на нашата сцена, където преди няколко години Борето Чакринов, светла му памет, сложи неговите три пиеси – „ Умопомрачение “, „ Ревност “ и „ Психокриминале “, все в превод на Татяна Иванова. Прекрасен превод и прелестни текстове.
И самият Бобрик, който написа както за театъра, по този начин и за киното, както пиеси, по този начин и сюжети, в тази ситуация е повлиян и леко се майтапи, и жонглира с класическите мостри в този род престъпна комедия. Ще видите доста подиуми, които ще Ви припомнят – било на Марлоу, било на Удиалъновите герои, било на Коломбо и по този начин нататък... Ще видите ревнивост, ще видите невярност, ще видите убийства, ще видите четири натрупа, бягство от пандиза и по този начин нататък. Ще видите класическата жена вамп, ще видите съдбовната жена, ще видите наивния специалист счетоводител, който би трябвало да е евентуалната жертва... Но всичко е с толкоз доста обрати и толкоз непредвидими ходове – по този начин както се прави в една хубава класическа престъпна комедия.
Бойко Илиев: Жанрът е мъчно определим. Самият създател е изкушен от киното и това дава на драматургията му един забавен, любопитен метод на фрагментарност и крайности в изображението, гоненето на действието. В никакъв случай не може да се събере в определението престъпна комедия, а може би черна комедия, може би комедия на парадокса, даже. Трудно определим род, само че любопитен за мен и доста благодаря на Малък градски спектакъл „ Зад канала “, че одобри да се впуснем в това премеждие. Защото не бях правил такава драматургия. Актьорите се оказаха доста отворени към такова експериментаторство, в хубавия смисъл на думата. Опитахме се в действителност да проследим тази история, която е сякаш елементарна история. Случва се с всеки от нас в един миг, опитваме се да живеем в един свят, в който желаеме да намерим някакво благополучие, естетика в него, само че това все по-трудно става и се случва...
Какво се случва с един елементарен човек като нас, който се пробва да откри своето благополучие, само че се сблъсква с други хора, които също се пробват да намерят своето благополучие, което за множеството от хората се лимитира в границите на материалното, на парите, на властта, на операциите, на изневерите. Тоест подготвени са на всичко, с цел да го реализиран, да минат през индивида даже.
Така че въобще не е лековата тази комедия, тя е през възприятието на подигравка, на самоирония, на предизвикването по отношение на света, който ни заобикаля, по тази причина и ние се опитваме да дадем своята дан в това, което се случва с нас самите в близост.
Как пиесата звучи през днешния ден, във време на цинизъм и иронично отношение към насилието?
Николай Урумов: Според мен звучи обикновено. Звучи като нещо, което не е извънредно. За жал. Защото няма ден, в който някъде да не се е случил някакъв атентат, да не се е случило нещо в някакво американско учебно заведение, да влезе някой, да простреля половината народ. Същото се случва по летища, на улицата... Тази неустановеност, измежду която живеем в днешния ден, по някакъв метод намира отражение в пиесата на Сам Бобрик.
Бойко Илиев: Надяваме се да споделяме безапелационното си отношение „ Не на насилието, на омразата “, което непрекъснато се повтаря в близост. Разбира се, това да го споделяме, е толкоз смешно и неуместно, тъй като всеки го споделя и след това прави каквото си желае... Ние се опитваме да го кажем по един естетически метод. Неслучайно създателят се заиграва с филмовото произвеждане на Холивуд, защото там е един отпечатък, който влиза в нас самите. Там, знаете, насилието е превърнато в норма и с него завоюваха доста пари, не престават да печелят доста пари – и артисти, и студия, и продуценти и по този начин нататък. Тоест насилието се трансформира в една промишленост, която влиза в действителността, от действителността влиза в киното, от киното влиза в действителността... И по този начин се въртим в един обаян кръг, от който няма излизане. Така че ние, в случай че нещо вършим тук, на сцената, то е по един любопитен, забавен и занимателен метод, и в същото време доста ясно и изрично споделяме, че това може единствено да стигне до едно самоизтребление. Накрая, неслучайно хвърляме една торба с пари, които се пръсват по сцената... Зрителите могат да дойдат и да видят, че има и друга валута. Освен лев и евро, има и $, който продължава да шества по земята и да ръководи света. Ние с това евро можем единствено да се опитваме да влезем в тази игра, само че към момента сме надалеч от нея...
Смехът би трябвало ли да е почтен или леко неуместен?
Бойко Илиев: Мисля, че има от всичко. Или най-малко сме се пробвали – и почтен, и неуместен, и комфортен, и нечовечен. Понякога смехът е подигравателен, сардонистичен даже. Богатството на изразните средства беше една от моите цели, т.е., да не се ограничаваме в нищо. Опитах се да проследя, дружно с актьорите, цялата палитра от иронии, от ирония, от пародии, с цел да мога да кажа това, което желая да кажа – по един забавен, любопитен, сценичен метод. Никога не би трябвало да забравяме, че всичко е единствено един спектакъл.
Николай Урумов: Смехът би трябвало да бъде като смеха на Жокера и като смеха на Уди Алън. Защото Сам Бобрик гледа с усмивка и подигравка на тези неща. В никакъв случай не желае да бъде назидателен, моралистичен, а просто показвайки нелепоста в убийството, нелепоста в задачата и в мотива за едно ликвидиране. Защото, в последна сметка, актът на убийството не взема решение нито един проблем. Той може единствено да задълбочи нечий различен проблем, пък и на този, който натиска спусъка. В последна сметка, живеем в такова общество и в такива времена, където най-малката провокация може да изкара човек отвън нерви и да натисне спусъка. И това е предизвестие. Защото времето, в което живеем, е нездравословно.
Колко надалеч можем да се стигне с иронията, без да се унищожи напрежението?
Бойко Илиев: Това е любопитен въпрос. Надявам се да го има оня баланс сред едното и другото, с цел да не изгубя напрежението. Авторът самичък го споделя и аз се пробвах да се повеждам по това, че в последна сметка не е значима престъпната достоверност, а човек да не стопира да се забавлява, даже и с най-страшното, и със гибелта. Опитахме се да намерим този баланс сред напрежението и иронията, да не загубим едното за сметка на другото.
Има ли моменти, в които смехът би трябвало да „ заседне “ в гърлото?
Бойко Илиев: Надявам се, в последна сметка това да се усети. Този смях, който в последна сметка е горчив. Смехът на Чарли Чаплин. Заигравайки се с филмите на Уди Алан и с Тарантино, се опитваме и в музикалното формуление да вършим цитати с други мостри на холивудската промишленост, които са ни влезнали в главите. Не вършим нищо преднамерено, те са в нас, тъй че заиграването е част от естетиката на спектакъла и на драматургията.
Можем ли да четем „ Учебник по ликвидиране “ като коментар за интелектуалния хайлайф и неговата морална безотговорност?
Бойко Илиев: Може и по този начин да се вземе... Аз не знам кой е този хайлайф. Има заигравка. Нашият хайлайф е много политкоректен, напоследък се изявява в тази посока и продължава да печели дивиденти. Това ме връща във времето преди 1989 година, за жалост, когато се действаше по същия метод. Неслучайно тези митинги, които шестват по улицата, сякаш ни връщат във времето. Това е една тъжна констатация. Затова, може би, моите спектакли в последно време стават малко по-истерични, по-крайни... Това, че се връщат времената и нищо не се е кой знае какъв брой трансформирало, ме натъжава и ме кара по-емоционално и по-истерично да отвръщам.
Николай Урумов: Някой може да го прочете и по този начин. Аз го прочитам като наивните хора, които могат да бъдат манипулирани дотам, с цел да пернат спусъка или да бъдат вкарани в пандиза, без да са дръпнали спусъка. Наивитетът, който носи моят воин, и наивитетът, който носят доста наши сънародници, за жал, може да ги изкара на площади, може да ги накара да влязат в Капитолия, да вземем за пример. Така че наивитетът може да докара до толкоз мощни и страшни неща, че да се натисне копчето от това секретно куфарче. За да се появи гъбата над някоя страна...
Автор – Даниел Димитров
Оператор – Борислав Бориславов
Монтаж – Валя Ковачева
Източник: bta.bg
КОМЕНТАРИ