Созопол, улица Странджа“ № 14. Една китна улица в началото

Созопол, улица „ Странджа “ № 14. Една китна улица при започване на новия град. Намира се на височинка, откъдето се вижда и морето. Точно тук е дребната скромна родна къща на огромния българин проф. Божидар Димитров. Дворче с доста зеленина, смокини, маслини, орех, ябълка, круша, праскова. Не липсват и домати и краставици, които имат позабравения усет на същинските зеленчуци. Само некрологът на вратата демонстрира, че това е домът на Божо, както всички го назоваха. Дом, изработен за живот, а не за бизнес.

Зет му – Георги Найденов, ме посреща на вратата и ме пита и аз ли желая да сложа цвете на оградата, виждайки дребния филиз невен, който нося в ръката си. А на оградата до некролога залепен за вратата, има спонтанна вазичка, която мъчно побира любовта на хората, изцяло непознати, които всеки ден минават оттова, с цел да видят къщата на историка.

Всички къщи по цялата уличка са големи, направени за туризъм, единствено две – Божовата и тази против нея, са сгушени измежду зеленина. Малки и най-обикновени. С Георги има още един младеж – показва ми майстора, който е извикал да пооправи малко къщата. Щях да се учудя, в случай че нямаше нарисувано българското знаме на къщата. Пред нея има маса с няколко стола. Единият от тях – мястото на историка. Запазено е единствено за него. „ Не дръзвам да седна на него, към този момент не давам никой различен да стори това. Все чакам да го видя седнал и зареял взор към морето “, въздъхва брачният партньор на дъщерята на професора Мария.

„ Елате да ви ви я покажа неговата градинка, знам, че желаете да я видите “, ми споделя Георги. На констатацията ми, че е много мъничка, той незабавно ме репликира: „ А, не е дребна, мястото е един декар, само че по средата е къщата, и за това по този начин ви се коства “. Пред очите ми се разкрива същински парадайс – от смокинови дръвчета, от маслини и всевъзможни други плодове. А доматите му таман към този момент са съвсем подготвени за ястие. Има няколко червени домати, които той незабавно откъсва – желае да ми ги даде – доста ще се радва да ги опитам.

Всяка смокиня е донесена отнякъде. Още преди доста години, когато пътувал с корабите на „ Океански лов на риба “, ги носел и засаждал в двора на родната си къща. „ Вижте тази, тя е на 50 години, донесъл я е от Средиземноморието “, демонстрира ми е едната от всичките петнайсетина смокини. „ Съжалявам, че не сте тук след месец, когато смокините ще са подготвени. Много са вкусни “, прибавя Георги.

А до момента в който обикаляме двора, непознати слагат следващото цвете на оградата с некролога…