Соцносталгията изобщо не е някакво невинно пенсионерско умиление. Появила се

Соцносталгията въобще не е някакво почтено пенсионерско трогване. Появила се след рухването на тоталитарните режими в страните от някогашния руски блок, тя е закъсняла демонстрация на така наречения Стокхолмски синдром. Той разказва ирационално положение, при което се привързваш към похитителя си, изпитваш даже състрадание към него и си подготвен да го защитаваш.

Вярно е, че соцносталгията има и някои разбираеми психически и обществени предпоставки. Тя владее основно поколението, чиято младост ( " златните години”) е предходна през социализма. Това съвпадане на време и място от единствено себе си идеализира режима - и гради подсъзнателния мираж, че в случай че обществото беше останало същото, и ти щеше да си същият като тогава. Естествена причина на соцносталгията е и всеобщото отчаяние от проточилия се с десетилетия преход. На никого не му харесва да сме " най-бедната и най-корумпираната страна в ЕС”, само че соцносталгиците извличат от това мотив без връзка със здравия разсъдък: щом в този момент животът е неприятен, значи преди е бил добър. Логиката е по-скоро противоположната: животът в този момент не е добър, тъй като не съумяваме да изживеем провалите, нанесени от живота преди. Чак когато успеем, преходът най-накрая ще свърши.

Този прекрасен, прекрасен комунизъм

Въпреки предпоставките обаче, соцносталгията надали щеше да се радва на известност отвън тясната среда на остарялата номенклатура и нейните доближени, в случай че не се поддържаше с бликаща точно от тази среда дейна агитация. И вместо с годините да затихва, пропагандният резултат се ускорява, тъй като обитаваме във време на постистина, в което тече замяна на обстоятелствата с персонални отзиви. Из медийното пространство и изключително в интернет през днешния ден можеш да чуеш доста повече отзиви, оплакващи социализма, в сравнение с в края на предишния век. Но те би трябвало да са точно персонални. Защото когато са партийни и им проличи политическият интерес (като при Корнелия Нинова с нейното " какво ни лиши демокрацията”), историческата им неплатежоспособност незабавно лъсва. Затова днешната агитация на социализма търси маскировъчни форми, желае да наподобява като диалог сред другари, показва се за разчувствана мемоаристика. Така минава основният номер на „ мениджърите” на соцносталгията: с цел да не проличава уродливостта на цялостния обществен модел, животът тогава се показва в неговите емоционално-битови елементи, които на всички места са повече или по-малко близки и работят предразполагащо. Дори животът в Северна Корея, редуциран до всекидневни ритуали и детска шум, ще звучи задоволително.

Разбира се, най-добре подготвени в легендирането са фрагментите на някогашната Държавна сигурност, които освен още не са отпаднали от обществената връзка, само че и сполучливо са се качили на новите ѝ платформи. Те имат специфичен претекст за разпалването на соцносталгията - за тях тя е един тип „ оправдателна присъда” с днешна дата. Един подобен неотдавна отново пусна текст с най-баналните фалшификации на паметта за близкото минало. И в случай че се съди по интереса, който провокира, ловът на наивници в България очевидно е изключително сполучлив. Не е нужно даже да измисляш нещо ново - задоволително е от време на време да им хвърляш все същата примамка.