Как станах мултимилионер: Историята на Шефкет Чападжиев
Собственик на една от най-големите полиграфически компании в Съединени американски щати е българският бежанец Шефкет Чападжиев. Името на родопчанина се свързва както с триумфите му в бизнеса, по този начин и с филантропската му активност към общностите в България.
Той е дарил за страната над 1,7 млн. $ – за църкви, монументи и помощи за обществени домове, написа уеб сайтът BG VOICE.
Историята на Чап, както го назовават приятелите, стартира във време, когато е мъчно да осъществя фантазиите си. Той е роден през 1939 година в Мадан.
В един миг цялото семейство е насила да напусне родопския град по политически аргументи, защото татко му бил считан за човек от „ капиталистически ” генезис поради това, че имал магазин и земя преди 9 септември 1944 година Шефкет приключва гимназия в Котел, а по-късно се завръща в родния Мадан, където приключва междинното си обучение.
“Една вечер идват, с автомати бойци, чукат на вратата, отваряме, аз бях на 10 години, 49-а година и споделят – имате 15 минути да вземете ръчен багаж за 1-2 дни и тръгвайте – къде? Не знаем.
Отиваме в Асеновград, само че то доста, колона от коли, доста...в Асеновград ни карат в тези влакове, с които карат прасетата, отварят вратата, по 10 фамилии вътре, затварят вратата, няма прозорци, няма клозети и никой не ти споделя за какъв брой време, къде отиваш. Абсолютно същия метод като гледаш филмите за евреите, 1 към 1 ”, споделя той.
Семейството е насила да живее 6 години в село Боринци в Североизточна България. После се връщат в Мадан, само че не и в родния дом, написа bg-voice.com.
Ситуацията в комунистическа България обаче го води към решението да емигрира. Мечтаната дестинация са Съединени американски щати, а вдъхновението за това идва от пътеписа на Алеко Константинов “До Чикаго и обратно ”.
Неговият другар Хамид Русев споделя концепцията за бягство и двамата, още гимназисти, пробват да преминат южната граница на България на 31 декември 1958 година Опитът е осуетен – граничен патрул в с. Могилица ги хваща и младежите посрещат Нова година в милиционерския арест.
На идната година Чападжиев влиза в казармата, само че поради това, че е българин мюсюлманин, го изпращат като трудовак в Мадан и след това в Кърджали. Бягството им от България се отсрочва с две години, През 1963 година той и Русев вършат нов опит да изоставен страната – този път сполучлив. Двамата другари рискуват живота си, защото границата разполага освен с патрул, само че и със особено подготвени кучета и дълги телени мрежи.
“Отиваме при майка му, къщата беше горе на баира и от там се вижда границата и й споделяме – отиваме на кино. Отиваме на кино лентата и от там отидохме на една полянка. И там всичките са локални, ние носихме доста вино, ракия от Мадан и им дадохме да пият, те се изпонапиха…всички имат оръжие, локалните, те пазят повече от другите.
Ако видят, че не съм прочут с Хамид, незабавно ме рапортуват и идват да ме прибират. Не че някой от тях желае да ме съобщи, само че той в случай че ме види и не ме съобщи, различен ще ме съобщи и ще каже – за какво не си го изпреварил. Беше страшна работа, то необяснимо, един на различен се шпионират ”.
Докато локалните пият, Шефкет и Хамид минават границата.
“Наближаваме засадата, тя на хълм, по този начин на високо и двама граничари, гърци, с бинокли – гледат. Те ни споделиха да не мърдаме, ние вдигнахме ръце. И ние чакаме, седим по този начин. Те обкръжиха входа и пристигнаха при нас – то било минирано. По една случайност не сме стъпили на една мина, да се унищожаваме ”
Оттам отиват в Драма и след това – в Кавала.
“Там ни предават на американското разузнаване. Там са американците. Вътре хигиена – къпане всеки ден. Това за нас беше нещо ново ”.
След като разузнавачите откриват, че двамата не са комунистически шпиони, ги водят в бежански лагер където ги питат къде желаят да отидат.
“Аз персонално бях за Чикаго пък Хамид имаше хора в Арда, избягали тук, в Чикаго. Идеята ми се зароди от книгата на Алеко Константинов „ До Чикаго и обратно “. Викам щом индивидът го е направил, що и аз да не отида. Викам – показа си да отидеш, да го видиш това нещо ”.
Двамата се качват на транспортен съд и потеглят за своето премеждие в Съединени американски щати. Там Чап стартира от нулата. В джоба си разполага единствено с 75 цента, по тази причина незабавно се хваща на работа – популяризира олио пред небостъргач в Чикаго, а след това работи като сервитьор в ресторанта на Международния валутен фонд (МВФ).
През 70-те години тегли заем от 10 хиляди $ и с тях купува три остарели печатници, с които стартира личен бизнес. През 1976 година записва корпорация “CHAP’S BINDERY CORP ”.
Провървява му и купува първата си фабрика, която след това се подрежда измежду най-големите полиграфски заводи в Съединени американски щати. Така, с една фантазия и доста работа, на шестата година от започването на своя бизнес, Чападжиев натрупа и първия си милион.
В Чикаго наема помещение в една печатница, раздава визитки и чака клиенти. През 1977 година извършва първата огромна поръчка – сгъва 7 милиона писма и получава 9 000 $.
Скоро намира и съдружници. На година стартират да печелят по 500 000 $. Става постоянен изложител на огромните полиграфически панаири в Германия, Англия и Швейцария. Неговото произвеждане, с помощта на актуалните машини, с които към този момент развива бизнеса си, притегля доста фенове и клиенти.
Чап е почетен жител на щата Илинойс, както и на родния си град Мадан, където оказва помощ за реставрирането и построяването на черква и джамия.
“Не съм желал да бъда богат. Обичал съм парите дотам да мога да отида да видя това, което желая. Парите ги употребявам да посрещам потребностите си, да споделят той е богат – so what ”, споделя предприемачът пред Ясен Дараков.
Той е дарил за страната над 1,7 млн. $ – за църкви, монументи и помощи за обществени домове, написа уеб сайтът BG VOICE.
Историята на Чап, както го назовават приятелите, стартира във време, когато е мъчно да осъществя фантазиите си. Той е роден през 1939 година в Мадан.
В един миг цялото семейство е насила да напусне родопския град по политически аргументи, защото татко му бил считан за човек от „ капиталистически ” генезис поради това, че имал магазин и земя преди 9 септември 1944 година Шефкет приключва гимназия в Котел, а по-късно се завръща в родния Мадан, където приключва междинното си обучение.
“Една вечер идват, с автомати бойци, чукат на вратата, отваряме, аз бях на 10 години, 49-а година и споделят – имате 15 минути да вземете ръчен багаж за 1-2 дни и тръгвайте – къде? Не знаем.
Отиваме в Асеновград, само че то доста, колона от коли, доста...в Асеновград ни карат в тези влакове, с които карат прасетата, отварят вратата, по 10 фамилии вътре, затварят вратата, няма прозорци, няма клозети и никой не ти споделя за какъв брой време, къде отиваш. Абсолютно същия метод като гледаш филмите за евреите, 1 към 1 ”, споделя той.
Семейството е насила да живее 6 години в село Боринци в Североизточна България. После се връщат в Мадан, само че не и в родния дом, написа bg-voice.com.
Ситуацията в комунистическа България обаче го води към решението да емигрира. Мечтаната дестинация са Съединени американски щати, а вдъхновението за това идва от пътеписа на Алеко Константинов “До Чикаго и обратно ”.
Неговият другар Хамид Русев споделя концепцията за бягство и двамата, още гимназисти, пробват да преминат южната граница на България на 31 декември 1958 година Опитът е осуетен – граничен патрул в с. Могилица ги хваща и младежите посрещат Нова година в милиционерския арест.
На идната година Чападжиев влиза в казармата, само че поради това, че е българин мюсюлманин, го изпращат като трудовак в Мадан и след това в Кърджали. Бягството им от България се отсрочва с две години, През 1963 година той и Русев вършат нов опит да изоставен страната – този път сполучлив. Двамата другари рискуват живота си, защото границата разполага освен с патрул, само че и със особено подготвени кучета и дълги телени мрежи.
“Отиваме при майка му, къщата беше горе на баира и от там се вижда границата и й споделяме – отиваме на кино. Отиваме на кино лентата и от там отидохме на една полянка. И там всичките са локални, ние носихме доста вино, ракия от Мадан и им дадохме да пият, те се изпонапиха…всички имат оръжие, локалните, те пазят повече от другите.
Ако видят, че не съм прочут с Хамид, незабавно ме рапортуват и идват да ме прибират. Не че някой от тях желае да ме съобщи, само че той в случай че ме види и не ме съобщи, различен ще ме съобщи и ще каже – за какво не си го изпреварил. Беше страшна работа, то необяснимо, един на различен се шпионират ”.
Докато локалните пият, Шефкет и Хамид минават границата.
“Наближаваме засадата, тя на хълм, по този начин на високо и двама граничари, гърци, с бинокли – гледат. Те ни споделиха да не мърдаме, ние вдигнахме ръце. И ние чакаме, седим по този начин. Те обкръжиха входа и пристигнаха при нас – то било минирано. По една случайност не сме стъпили на една мина, да се унищожаваме ”
Оттам отиват в Драма и след това – в Кавала.
“Там ни предават на американското разузнаване. Там са американците. Вътре хигиена – къпане всеки ден. Това за нас беше нещо ново ”.
След като разузнавачите откриват, че двамата не са комунистически шпиони, ги водят в бежански лагер където ги питат къде желаят да отидат.
“Аз персонално бях за Чикаго пък Хамид имаше хора в Арда, избягали тук, в Чикаго. Идеята ми се зароди от книгата на Алеко Константинов „ До Чикаго и обратно “. Викам щом индивидът го е направил, що и аз да не отида. Викам – показа си да отидеш, да го видиш това нещо ”.
Двамата се качват на транспортен съд и потеглят за своето премеждие в Съединени американски щати. Там Чап стартира от нулата. В джоба си разполага единствено с 75 цента, по тази причина незабавно се хваща на работа – популяризира олио пред небостъргач в Чикаго, а след това работи като сервитьор в ресторанта на Международния валутен фонд (МВФ).
През 70-те години тегли заем от 10 хиляди $ и с тях купува три остарели печатници, с които стартира личен бизнес. През 1976 година записва корпорация “CHAP’S BINDERY CORP ”.
Провървява му и купува първата си фабрика, която след това се подрежда измежду най-големите полиграфски заводи в Съединени американски щати. Така, с една фантазия и доста работа, на шестата година от започването на своя бизнес, Чападжиев натрупа и първия си милион.
В Чикаго наема помещение в една печатница, раздава визитки и чака клиенти. През 1977 година извършва първата огромна поръчка – сгъва 7 милиона писма и получава 9 000 $.
Скоро намира и съдружници. На година стартират да печелят по 500 000 $. Става постоянен изложител на огромните полиграфически панаири в Германия, Англия и Швейцария. Неговото произвеждане, с помощта на актуалните машини, с които към този момент развива бизнеса си, притегля доста фенове и клиенти.
Чап е почетен жител на щата Илинойс, както и на родния си град Мадан, където оказва помощ за реставрирането и построяването на черква и джамия.
“Не съм желал да бъда богат. Обичал съм парите дотам да мога да отида да видя това, което желая. Парите ги употребявам да посрещам потребностите си, да споделят той е богат – so what ”, споделя предприемачът пред Ясен Дараков.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ