Събота е. Малко истинска поезия срещу махмурлука, не само петъчен...
Снощи препрочетох стихове на Борис Христов – оня, дето се е заселил в Гоцеделчевското село Лещен. Там в Родопите е решил да прави… каквото е решил.
През 2010 година в намерено писмо до Министерския съвет, изпратено и до Българска телеграфна агенция, Борис Христов, написа, че е научил за предложение на държавното управление да бъде почетен с високо държавно отличие, само че отхвърля да го одобри.
Ето какво написа:
" Уважаеми дами и господа министри,
От медиите узнавам, че на съвещание от 26 май Министерският съвет е приел решение да бъда награден с медал " Св. Св. Кирил и Методий " - І степен - за заслуги в региона на културата.
Като правя оценка вашето самопризнание, известявам ви, че отхвърлям високото отличие, тъй като опонира на моето решение от времето надалеч преди измененията в България - да не одобрявам държавни оценки, без значение от това коя политическа мощ ръководи страната.
С признателност за разбирането: Борис Христов ".
Този отвод не е по силите на всеки.
Този отвод ни е необходим през днешния ден повече от всеки път.
Борис Христов е създател на „ Вечерен тромпет “ и „ Честен кръст “, стихосбирки, писани във времето, когато управляваше Тодор Живков. Отказът от ордена е от началото на интервала, когато да ни ръководи се захвана, а ние допуснахме – Бойко Борисов.
Поезията и изобщо творчеството нямат общо с тези двамата. Макар, че кой знае…
Автор е на романа " Бащата на яйцето " (1988), на новелите " Сляпото куче ", " Долината на обувките ", на книгите " Думи и графити " (1991), " Крилете на вестителя " (1991), " Смъртни петна " (1991), " Думи върху други думи " (1992), " Каменна книга " (2006).
Написал е сюжети за игрални, анимационни и документални филми: " Корабът " (1980), " Смъртта на заека " (1982), " Сънувам музика " (1983), " Лабиринти " (1984), " Бащата на яйцето " (1991) и други
Съставител е на сборници и антологии: " Български разкази на ХХ век " (1995), " Народни писмена " (1995), " Веда Словена " (1998).
Борис Христов
СЪБОТА
Пак лети неуморната събота
с дрънкало в ръка - ще събори стените.
И виенската люлка на въздуха
размотава звънливия смях на дамите.
Пак прогизва от вино следобеда.
Даже старците влизат в дълбокото
и от свойте угаснали кораби
махат веслата, гледат с биноклите.
Само ти ли, поете, в зелената шума
на стиха като бръмбар се ровиш
и се блъскаш, и плачеш над думи,
и достигнал стената, се връщаш още веднъж...
Остави пеперудата, дано играе -
карфицата тя сама ще откри...
И да тръгнем - навън трамвая
навива своята остаряла латерна.
Да се хвърлим в нощта, в тая мелница,
от звездите въртяна - дано ни смеле, -
като знаем какъв брой малко живеем
и какъв брой дълго ще бъдем умрели.
МОЛИТВА
Мъглата като балтон е провесила празни ръкави -
обличам балтона, изработен по моята мярка.
И апелирам се - никого в тая нощ не забравяй,
господи, слязъл на пътя с колесницата бяла.
Дай на бедняка успокоение - до обяд да подреме,
пари на простака - да се ядосва, когато ги харчи,
помогни на джуджето от бъчвата мед да си вземе
и да откри в театъра своето място играча;
предложения на вечеря поета - изпълни му писалката
и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове,
поседни до самотника в дългото негово очакване
и кихни зарад болния с най-сладкото кихане;
избери за палача някое друго предопределение,
смачкай кърлежа, който кара дамата да бяга,
затегни в самолета на децата коланите
и отведи до леглото стареца, който си ляга;
дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга,
парадайс направи за дървото, което на ъгъла чака...
А на мен помогни в тая нощ вкъщи да дойде
и да измия, господи, нозете на моята майка.
СТРАХ
Издъхва земята - остава без сили.
Като бик повален измежду вселената.
Колач е индивида - с секира и шило,
пристигнал на последното земно забавление.
Мирис на гнили треви и умряло
стига до тъмните ноздри на бога.
Слънцето ближе димящото тяло,
само че един е езика, а раните доста.
Да не бяха пастирите някакви луди,
а поети да водят човешкото паство,
нямаше да вали от небето барут и
да съска фитила към земното царство.
А каква е ориста през днешния ден на словесния
страдалец и родител на стихове -
да се кланя на хора по-малки от лешника
и да трепери от тяхното кихане.
Да живее раздиран от хиляди думи,
само че да мълчи в тишината съсирена,
като свирка в ръката на лудия
и като Йона в корема на рибата.
Да седи в полумрака на своята стая
и да разплита небесната кошница,
или пък починал - да отива към парадайса,
следван от дивото стадо доносници...
А когато затвори след него капака
тълпата свирепа, ноздри надула -
да гърмят небесата над гроба му, като че ли
боговете събарят вавилонската кула.
***
Потънали в народен махмурлук, оставаме слепи и глухи за думите - часовникът на съзнанието. Минахме през Съединението, Независимостта и Будителите - не оказва помощ. Опиване ли е, упойка ли? Или нашенската илюзия, че животът е безконечен и има време за всичко...
Огнян Стефанов
През 2010 година в намерено писмо до Министерския съвет, изпратено и до Българска телеграфна агенция, Борис Христов, написа, че е научил за предложение на държавното управление да бъде почетен с високо държавно отличие, само че отхвърля да го одобри.
Ето какво написа:
" Уважаеми дами и господа министри,
От медиите узнавам, че на съвещание от 26 май Министерският съвет е приел решение да бъда награден с медал " Св. Св. Кирил и Методий " - І степен - за заслуги в региона на културата.
Като правя оценка вашето самопризнание, известявам ви, че отхвърлям високото отличие, тъй като опонира на моето решение от времето надалеч преди измененията в България - да не одобрявам държавни оценки, без значение от това коя политическа мощ ръководи страната.
С признателност за разбирането: Борис Христов ".
Този отвод не е по силите на всеки.
Този отвод ни е необходим през днешния ден повече от всеки път.
Борис Христов е създател на „ Вечерен тромпет “ и „ Честен кръст “, стихосбирки, писани във времето, когато управляваше Тодор Живков. Отказът от ордена е от началото на интервала, когато да ни ръководи се захвана, а ние допуснахме – Бойко Борисов.
Поезията и изобщо творчеството нямат общо с тези двамата. Макар, че кой знае…
Автор е на романа " Бащата на яйцето " (1988), на новелите " Сляпото куче ", " Долината на обувките ", на книгите " Думи и графити " (1991), " Крилете на вестителя " (1991), " Смъртни петна " (1991), " Думи върху други думи " (1992), " Каменна книга " (2006).
Написал е сюжети за игрални, анимационни и документални филми: " Корабът " (1980), " Смъртта на заека " (1982), " Сънувам музика " (1983), " Лабиринти " (1984), " Бащата на яйцето " (1991) и други
Съставител е на сборници и антологии: " Български разкази на ХХ век " (1995), " Народни писмена " (1995), " Веда Словена " (1998).
Борис Христов
СЪБОТА
Пак лети неуморната събота
с дрънкало в ръка - ще събори стените.
И виенската люлка на въздуха
размотава звънливия смях на дамите.
Пак прогизва от вино следобеда.
Даже старците влизат в дълбокото
и от свойте угаснали кораби
махат веслата, гледат с биноклите.
Само ти ли, поете, в зелената шума
на стиха като бръмбар се ровиш
и се блъскаш, и плачеш над думи,
и достигнал стената, се връщаш още веднъж...
Остави пеперудата, дано играе -
карфицата тя сама ще откри...
И да тръгнем - навън трамвая
навива своята остаряла латерна.
Да се хвърлим в нощта, в тая мелница,
от звездите въртяна - дано ни смеле, -
като знаем какъв брой малко живеем
и какъв брой дълго ще бъдем умрели.
МОЛИТВА
Мъглата като балтон е провесила празни ръкави -
обличам балтона, изработен по моята мярка.
И апелирам се - никого в тая нощ не забравяй,
господи, слязъл на пътя с колесницата бяла.
Дай на бедняка успокоение - до обяд да подреме,
пари на простака - да се ядосва, когато ги харчи,
помогни на джуджето от бъчвата мед да си вземе
и да откри в театъра своето място играча;
предложения на вечеря поета - изпълни му писалката
и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове,
поседни до самотника в дългото негово очакване
и кихни зарад болния с най-сладкото кихане;
избери за палача някое друго предопределение,
смачкай кърлежа, който кара дамата да бяга,
затегни в самолета на децата коланите
и отведи до леглото стареца, който си ляга;
дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга,
парадайс направи за дървото, което на ъгъла чака...
А на мен помогни в тая нощ вкъщи да дойде
и да измия, господи, нозете на моята майка.
СТРАХ
Издъхва земята - остава без сили.
Като бик повален измежду вселената.
Колач е индивида - с секира и шило,
пристигнал на последното земно забавление.
Мирис на гнили треви и умряло
стига до тъмните ноздри на бога.
Слънцето ближе димящото тяло,
само че един е езика, а раните доста.
Да не бяха пастирите някакви луди,
а поети да водят човешкото паство,
нямаше да вали от небето барут и
да съска фитила към земното царство.
А каква е ориста през днешния ден на словесния
страдалец и родител на стихове -
да се кланя на хора по-малки от лешника
и да трепери от тяхното кихане.
Да живее раздиран от хиляди думи,
само че да мълчи в тишината съсирена,
като свирка в ръката на лудия
и като Йона в корема на рибата.
Да седи в полумрака на своята стая
и да разплита небесната кошница,
или пък починал - да отива към парадайса,
следван от дивото стадо доносници...
А когато затвори след него капака
тълпата свирепа, ноздри надула -
да гърмят небесата над гроба му, като че ли
боговете събарят вавилонската кула.
***
Потънали в народен махмурлук, оставаме слепи и глухи за думите - часовникът на съзнанието. Минахме през Съединението, Независимостта и Будителите - не оказва помощ. Опиване ли е, упойка ли? Или нашенската илюзия, че животът е безконечен и има време за всичко...
Огнян Стефанов
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ