Мъже на 70-80 години водят шествието към паметника на цар Освобод...
Снимката е направена на 22 февруари 1948 година във Военното учебно заведение в Sofia, Bulgaria. На нея виждате отляво надясно – Васил Джабарски, Кръстю Янков Попов и Тодор Калоянов. Публикувана е от “Операция „ История “.
Какви са техните ориси?
Васил Джабарски е роден през 1848 година в село Угърчин, Ловешко. Учи се на занаяти и търговия, пробва шанса си в Австро-Унгария, Египет и Влашко. Точно тук, на север от Дунав, се записва като доброволец в 4-та тайфа на Българското опълчение, взе участие самоуверено в сраженията при Шипка и Шейново, за което получава Георгиевски кръст „ За смелост ”. След раждането на новата българска страна се завръща в Ловеч и подхваща търговията. За малко става кмет на града, а синовете му Георги и Минчо умират в борбите при Дойран. Дядо Васил е един от огромните донори на Ловеч и Угърчин. Отива си от този свят, навършил 100 години, на 15 март 1949 година.
Опълченецът в средата на фотографията е Кръстю Попов Янков. Сражавал се е в 4-та тайфа. Според откривателите, това е най-дълго живелият опълченец. Умира в Sofia, Bulgaria през 1954 на 104 години. Във фонда на БНР - Българско национално радио има неповторим запис на негови думи от 1950 година, в които той изяснява на бойци смисъла на клетвата. Когато човек чуе неговото послание „ Мои чеда… ”, някак си настръхва, като че ли му приказва самата история.
Третият дядо, най-вдясно, Тодор Калоянов, е от Панагюрище. Участник в Априлското въстание и опълченец от 1-ва тайфа. Герой от сраженията при Стара Загора, Шипка, Шейново. Изключително почитан човек, същински патриарх на възрожденския дух. Умира при безразсъден случай на 28 юни 1948 година на 96 годишна възраст. Негов е блестящият и покъртителен спомен наименуван „ Отдихание до Оборище ”, когато на напреднала възраст още веднъж се качва на мястото на бунтовната клетва.
Ето част от него:
„ Друго е отечеството свободно. Кога почуках с бастуня по камъните на Балкана, като че чуех гласа му. Кой с файтон, кой с муле, а аз с дечицата - пеш. На гръдта ми - ордените, памет тогавашна, без тях може, само че без сърце не може!
При паметника наш Минчо панагюрчето дума:
- Дядо Тодоре, остарял си, а по какъв начин можа да дойдеш до тук без конче?
Рекох му:
- Таз земля ме познава, като я почукам с бастуня, аз знам коя пътека е най-кратка, коя минимум ще ме измори... И слязохме от Оборището пеша, всички в този момент дружно, по пътечките, които аз зная. Че то камъните и гората и пътеките са историята. Трябва човек да ги почука с дряновицата, с цел да им чуй мъдростта. ”
Защо ви описвам тези къси истории и ви демонстрирам тази много известна снимка. Защото, когато човек я види, когато прочете даже малко за тези хора, като че ли „ дряновицата ” на дядо Тодор Калоянов те „ почуква по главата ” и можеш да си кажеш:
„ Да поспрем за момент и помълчим. Гледа ни българската съвест и мъдрост. ”, написа създателят на “Операция „ История “ Росен Петров.
На 22. против 23. август 1877г. малко преди разсъмване, стартира решителната борба на Шипка!
На тази фотография са снимани последните живи опълченци, които отиват към паметника на Цар Освободител, с цел да изразят своята благодарност и респект към своите братя, паднали в борба за свободата на България!
Снимката – отрезка от вестник е оповестена от Митко Иванов, " История на Бургас. Иванов е ръководител на сдружението на художниците, само че е и създател на три книги и над 20 научни труда, свързани с културно-историческото завещание на Бургас.
" Последните живи опълченци отиват към паметника на Цар Освободител. Годината е към 1930 година Тези, на които царя повери " прохода, войната и себе даже! “, споделя Митко Иванов.
Иванов е положил всички старания с цел да открие оригинала, само че даже индивидът, който е дал фотографията, не е съумял да го откри.
В Бургас също са живели трима опълченци. Архивите пишат, че те са от Бургас, само че се допуска, че те не са родом от града, а са се преселили да живеят в него.
Снимка: БГНЕС
Паметникът на Свободата по самодейност на последните опълченци
Инициативата за неговото изграждане е на останалите живи опълченци, които се събират през 1920 година. Тази тяхна концепция е подета и последователно се включва целият българския народ, който събира средства за това свято дело.
Парите са събрани и през 1922 година е положен първият камък от спечелилите състезанието за построяването на паметника Иван Данчов и Георги Скордев. Но завършването на този монумент лишава цели 8 години – ето какви спънки има по този път.
Отказ на първата бригада
Екипът по градежа се управлява от занаятчия Илия Мъглов. Проблем за построяването на паметника са доставянето на материали на толкоз високо и труднодостъпно място. Освен това неприятните метеорологични условия водят след себе си до отвод на служащите взели участие в строeжa. Така се стига до заветната поява на един именит, само че малко прочут занаятчия – Пеньо Колев или Пеньо Бомбето, който съумява да приключи плана.
Как Пеньо Бомбето приключва плана
В непокътнатите мемоари на Пеньо Бомбето непокътнати в Държавния списък в град Търговище се загатват доста забавни перипети пред които той се изправя. Той е помолен от неговия другар Иван Данчов да се заеме с довършването та обекта. Майсторът посещава мястото, само че вижда компликациите които са пред него и вътрешно е взел решение да се откаже от работата. Но внезапно нещата се трансформират.
Как молбата на 1 опълченец трансформира всичко
През април 1928 година майсторът решил да посети върхът дружно членовете на инициативното сдружение по основаването на паметника и 1 опълченец. По спомените на Пеньо Колев, опълченецът паднал на колене на мястото, целунал земята и споделил, че ето на това място дружно със своите приятели е проливал кръвта си за освобождението на България. Това пречупило вътрешно майстора, който си споделил, че тези хора са умирали за България, тъй че няма да се дадем на компликациите по реализирането на самодейността.
Трудностите по довеждане докрай на плана
В спомените на Пеньо Колев има непокътнати някои забавни моменти от реализирането на плана:
Първите служащи, които наел се отказали като видели при какви условия би трябвало да работят. Поради тази причина, той наел балканджии от Габрово, които са привикнали с тези условия и се приспособяват бързо. Строят землянки, в които да се скрият от неприятното време
Затруднения с материалите – Материалите е било доста мъчително да се изкачват до това място. Има проблеми с тяхното снабдяване, само че това е най-много с находището за пясък, по тази причина се принуждават да намерят ново находище по-близо до върха.
Помощта на локалното население – Местните поданици виждат, че майсторът не отбива номера, а се стреми да приключи градежа. Поради тази причина те се включват в разширението на пътя към върха и в доставянето на продоволствия на служащите, с цел да може да се свърши работата.
Нападение на мечка – В спомените си, Пеньо Колев загатва за сходен вид случай. Тогава служащите се скрили в направените землянки, само че въпеки това имало жертви. Едно от магаренцата – кръстено Върбана – не съумяло да се скрие от следващото нахлуване на мечка стръвница и става нейна жертва.
Така с интензивен труд сред април и октомври в 3 следващи години – 1928, 1929 и 1930, Паметника на Свободата бива издигнат. Официално е открит чак на 26 август 1934 година от цар Борис III. За страдание Пеньо Бомбето не е поканен и неговата съществена заслуга за изграждане на Паметника не му бива приета. Както и този опълченец, който с горещата си молба към него, съумява да склони майстора да се заеме с тази непостижима за другите задача.
Какви са техните ориси?
Васил Джабарски е роден през 1848 година в село Угърчин, Ловешко. Учи се на занаяти и търговия, пробва шанса си в Австро-Унгария, Египет и Влашко. Точно тук, на север от Дунав, се записва като доброволец в 4-та тайфа на Българското опълчение, взе участие самоуверено в сраженията при Шипка и Шейново, за което получава Георгиевски кръст „ За смелост ”. След раждането на новата българска страна се завръща в Ловеч и подхваща търговията. За малко става кмет на града, а синовете му Георги и Минчо умират в борбите при Дойран. Дядо Васил е един от огромните донори на Ловеч и Угърчин. Отива си от този свят, навършил 100 години, на 15 март 1949 година.
Опълченецът в средата на фотографията е Кръстю Попов Янков. Сражавал се е в 4-та тайфа. Според откривателите, това е най-дълго живелият опълченец. Умира в Sofia, Bulgaria през 1954 на 104 години. Във фонда на БНР - Българско национално радио има неповторим запис на негови думи от 1950 година, в които той изяснява на бойци смисъла на клетвата. Когато човек чуе неговото послание „ Мои чеда… ”, някак си настръхва, като че ли му приказва самата история.
Третият дядо, най-вдясно, Тодор Калоянов, е от Панагюрище. Участник в Априлското въстание и опълченец от 1-ва тайфа. Герой от сраженията при Стара Загора, Шипка, Шейново. Изключително почитан човек, същински патриарх на възрожденския дух. Умира при безразсъден случай на 28 юни 1948 година на 96 годишна възраст. Негов е блестящият и покъртителен спомен наименуван „ Отдихание до Оборище ”, когато на напреднала възраст още веднъж се качва на мястото на бунтовната клетва.
Ето част от него:
„ Друго е отечеството свободно. Кога почуках с бастуня по камъните на Балкана, като че чуех гласа му. Кой с файтон, кой с муле, а аз с дечицата - пеш. На гръдта ми - ордените, памет тогавашна, без тях може, само че без сърце не може!
При паметника наш Минчо панагюрчето дума:
- Дядо Тодоре, остарял си, а по какъв начин можа да дойдеш до тук без конче?
Рекох му:
- Таз земля ме познава, като я почукам с бастуня, аз знам коя пътека е най-кратка, коя минимум ще ме измори... И слязохме от Оборището пеша, всички в този момент дружно, по пътечките, които аз зная. Че то камъните и гората и пътеките са историята. Трябва човек да ги почука с дряновицата, с цел да им чуй мъдростта. ”
Защо ви описвам тези къси истории и ви демонстрирам тази много известна снимка. Защото, когато човек я види, когато прочете даже малко за тези хора, като че ли „ дряновицата ” на дядо Тодор Калоянов те „ почуква по главата ” и можеш да си кажеш:
„ Да поспрем за момент и помълчим. Гледа ни българската съвест и мъдрост. ”, написа създателят на “Операция „ История “ Росен Петров.
На 22. против 23. август 1877г. малко преди разсъмване, стартира решителната борба на Шипка!
На тази фотография са снимани последните живи опълченци, които отиват към паметника на Цар Освободител, с цел да изразят своята благодарност и респект към своите братя, паднали в борба за свободата на България!
Снимката – отрезка от вестник е оповестена от Митко Иванов, " История на Бургас. Иванов е ръководител на сдружението на художниците, само че е и създател на три книги и над 20 научни труда, свързани с културно-историческото завещание на Бургас.
" Последните живи опълченци отиват към паметника на Цар Освободител. Годината е към 1930 година Тези, на които царя повери " прохода, войната и себе даже! “, споделя Митко Иванов.
Иванов е положил всички старания с цел да открие оригинала, само че даже индивидът, който е дал фотографията, не е съумял да го откри.
В Бургас също са живели трима опълченци. Архивите пишат, че те са от Бургас, само че се допуска, че те не са родом от града, а са се преселили да живеят в него.
Снимка: БГНЕС
Паметникът на Свободата по самодейност на последните опълченци
Инициативата за неговото изграждане е на останалите живи опълченци, които се събират през 1920 година. Тази тяхна концепция е подета и последователно се включва целият българския народ, който събира средства за това свято дело.
Парите са събрани и през 1922 година е положен първият камък от спечелилите състезанието за построяването на паметника Иван Данчов и Георги Скордев. Но завършването на този монумент лишава цели 8 години – ето какви спънки има по този път.
Отказ на първата бригада
Екипът по градежа се управлява от занаятчия Илия Мъглов. Проблем за построяването на паметника са доставянето на материали на толкоз високо и труднодостъпно място. Освен това неприятните метеорологични условия водят след себе си до отвод на служащите взели участие в строeжa. Така се стига до заветната поява на един именит, само че малко прочут занаятчия – Пеньо Колев или Пеньо Бомбето, който съумява да приключи плана.
Как Пеньо Бомбето приключва плана
В непокътнатите мемоари на Пеньо Бомбето непокътнати в Държавния списък в град Търговище се загатват доста забавни перипети пред които той се изправя. Той е помолен от неговия другар Иван Данчов да се заеме с довършването та обекта. Майсторът посещава мястото, само че вижда компликациите които са пред него и вътрешно е взел решение да се откаже от работата. Но внезапно нещата се трансформират.
Как молбата на 1 опълченец трансформира всичко
През април 1928 година майсторът решил да посети върхът дружно членовете на инициативното сдружение по основаването на паметника и 1 опълченец. По спомените на Пеньо Колев, опълченецът паднал на колене на мястото, целунал земята и споделил, че ето на това място дружно със своите приятели е проливал кръвта си за освобождението на България. Това пречупило вътрешно майстора, който си споделил, че тези хора са умирали за България, тъй че няма да се дадем на компликациите по реализирането на самодейността.
Трудностите по довеждане докрай на плана
В спомените на Пеньо Колев има непокътнати някои забавни моменти от реализирането на плана:
Първите служащи, които наел се отказали като видели при какви условия би трябвало да работят. Поради тази причина, той наел балканджии от Габрово, които са привикнали с тези условия и се приспособяват бързо. Строят землянки, в които да се скрият от неприятното време
Затруднения с материалите – Материалите е било доста мъчително да се изкачват до това място. Има проблеми с тяхното снабдяване, само че това е най-много с находището за пясък, по тази причина се принуждават да намерят ново находище по-близо до върха.
Помощта на локалното население – Местните поданици виждат, че майсторът не отбива номера, а се стреми да приключи градежа. Поради тази причина те се включват в разширението на пътя към върха и в доставянето на продоволствия на служащите, с цел да може да се свърши работата.
Нападение на мечка – В спомените си, Пеньо Колев загатва за сходен вид случай. Тогава служащите се скрили в направените землянки, само че въпеки това имало жертви. Едно от магаренцата – кръстено Върбана – не съумяло да се скрие от следващото нахлуване на мечка стръвница и става нейна жертва.
Така с интензивен труд сред април и октомври в 3 следващи години – 1928, 1929 и 1930, Паметника на Свободата бива издигнат. Официално е открит чак на 26 август 1934 година от цар Борис III. За страдание Пеньо Бомбето не е поканен и неговата съществена заслуга за изграждане на Паметника не му бива приета. Както и този опълченец, който с горещата си молба към него, съумява да склони майстора да се заеме с тази непостижима за другите задача.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ