Наръчник за оцеляване в Италия | Пътепис “Европа на релси” - Част IV
Случилото се в Италия не може да бъде разказано в текст, разказано в репортаж по малкия екран или пък предадено посредством фотоси. То би трябвало да се изживее. Въпреки това ще се опитам да предам оптимално правдиво какво претърпях за една седмица на Ботуша, прекосявайки го от Сицилия през Рим и Милано, та чак до Алпите.
Тръгвайки с трен от Загреб към хърватския Слънчев бряг - Сплит - си дадох сметка, че напълно скоро ще напусна Балканите. До този миг успявах най-малко поне да схвана локалните езици - от време на време това беше една дума, от време на време цели фрази. Отсега нататък обаче полиглотът в мен щеше да се съобщи пред разнообразието от латински езици. От другата страна на Адриатическо море ме очакваше нов свят. Западен. Нямах самообладание да се потопя в него.
Сплит е вторият по величина град в Хърватия и най-големият в. Това е входната врата към хърватските острови, които наброяват над 1200. Пристанището на Сплит е насочна точка и към страната на Ботуша. Малко след 19 часа всеки втори ден от седмицата от тук потегля ферибот, който на идната заран дебаркира в италианското градче Анкона. За пасажерите на борда фериботът предлага както спални каюти, по този начин и зона с пътнически седалки. Аз избрах да се поглезя и резервирах каюта.
Толкова се вълнувах от идната нощ на борда на транспортен съд, че за негативно време изгубих магнитната карта за достъп до стаята си. Впуснах се в интензивно търсене на изгубената пластика, с която тъкмо преди секунда бях съумял да вляза в каютата си. Търсих под дърво и камък - обърнах с главата надолу помещението с размери на затворническа килия, само че картата като че ли бе паднала зад борда. Корабът щеше да потегли всеки миг, а аз копнеех да следя отплаването от палубата. Бях изправен пред същинска алтернатива. Една алтернатива беше да продължа издирвателната интервенция. Аз избрах другата - събрах в една торба всичко най-важно за оцеляването ми през идващите часове (малко храна, вода и връхна дреха) и напуснах кабината - без да има по какъв начин да се върна назад вътре. Не и без магнитна карта. Някак си желанието ми да мечтателствам залеза от палубата на кораба, до момента в който той пори вълните в Адриатическо море, беше по-силно от вероятността да се наложи да дремя цяла нощ на пода в някой от коридорите на ферибота.
Седнах на ръждясалия железен корабен корпус и следих по какъв начин с всяка минала секунда тази същинска морска птица се отдалечаваше от хърватския бряг. Тюркуазено синята вода се пенеше, с цел да проправи път на моята грамадна лодка. Постепенно слънцето отстъпи място на луната и настана мрак. А когато си по средата на Адриатическо море, това е съпроводено със леден бриз, който кара кожата ти да настръхне. В последна сметка от рецепцията на ферибота (оказа се, че тя работи денонощно) получих препис на картата си, та съумях да се възползвам от удобствата на каютата си. Драмата с изгубения ключ завърши.
На идната заран се разсъниха от грохота на кораба - “Звукът ми е прочут. Чувал съм го във филмите. Това е сигнал, че акостираме!!! ”. Този умствен развой се разигра в главата ми за към минута и след още толкоз към този момент бях станал и събирах разпиляните си движимости от среднощната издирвателна интервенция. Докато се усетя, към този момент бях напуснал кораба и още веднъж бях на твърда земя. Три часа с трен по-късно стоях пред жп гарата в Рим. За удивление на мнозина скептици съумях да обиколя този безконечен град за по-малко от 24 часа. Дори ми остана време да опитам от известното италианско джелато.
Почти 11 вечерта е. Моят италиански гастрол занапред стартира. От Рим се насочих към о-с Сицилия. С трен. Пътят до там на релси продължава 13 часа, като пасажерите не е належащо да напущат влака в нито един миг - композицията се качва на ферибот и по този начин напуща континтална Италия. По-късно разбирам, че това е последният в Европа останал сходен жп маршрут. Пътуването обаче надалеч не беше най-необикновеното в тази нощ.
Билетът ми беше за спално място в кабина с общо четири места, т.е. чакам още трима спътници. Един по-един персонажите влизат в кабината и всеки заема отреденото му място. Първо влязоха Диана, към двайсетгодишна германка, дружно с татко си. Двамата са тръгнали на обиколка из Италия. Не след дълго при нас се причисли и последният член на дребния ни кабинен екипаж - сборен облик на героите от приказката “Маншон, полуобувка и мъхеста брада ” - невисок мъж на междинна възраст, от Бангладеш, тук-таме с дупки по облеклата, брадясал носещ в едната си ръка сак, а в другата бутилка от Кока-Кола със съмнителна жълта течност.
Нощта беше дълга и безсънна за всички без господина от Бангладеш, който хъркаше толкоз мощно, че, уверен съм, хората от прилежащите кабини също са имали опция да се насладят на тази симфония по всички стандарти на международната музикална сцена. На този декор аз и Диана се заливахме от смях, защото… Ами, единствено това можехме да създадем в тази другояче трагикомична обстановка.
Малко преди обяд на идната заран пристигнахме в Палермо и увековечихме тази паметна нощ със фотография. За страдание от нея липсва основният воин на нощта - Маншон, полуобувка и мъхеста брада в едно. Но споменът за него дълго ще кънти в ушите ми. Буквално.
Дните ми на остров Сицилия минаха под знака на гастрономията. Пазарът в Палермо предлага потапяне в локалната сицилианска кухня - от месни специалитети, през рибни деликатеси и сочна пица до обичайни сладки. Там можете да намерите всичко това, до момента в който на фона на италианска музика улични търговци ви приканват да купите чушки и домати на половин цена. Идилия.
Тръгвайки с трен от Загреб към хърватския Слънчев бряг - Сплит - си дадох сметка, че напълно скоро ще напусна Балканите. До този миг успявах най-малко поне да схвана локалните езици - от време на време това беше една дума, от време на време цели фрази. Отсега нататък обаче полиглотът в мен щеше да се съобщи пред разнообразието от латински езици. От другата страна на Адриатическо море ме очакваше нов свят. Западен. Нямах самообладание да се потопя в него.
Сплит е вторият по величина град в Хърватия и най-големият в. Това е входната врата към хърватските острови, които наброяват над 1200. Пристанището на Сплит е насочна точка и към страната на Ботуша. Малко след 19 часа всеки втори ден от седмицата от тук потегля ферибот, който на идната заран дебаркира в италианското градче Анкона. За пасажерите на борда фериботът предлага както спални каюти, по този начин и зона с пътнически седалки. Аз избрах да се поглезя и резервирах каюта.
Толкова се вълнувах от идната нощ на борда на транспортен съд, че за негативно време изгубих магнитната карта за достъп до стаята си. Впуснах се в интензивно търсене на изгубената пластика, с която тъкмо преди секунда бях съумял да вляза в каютата си. Търсих под дърво и камък - обърнах с главата надолу помещението с размери на затворническа килия, само че картата като че ли бе паднала зад борда. Корабът щеше да потегли всеки миг, а аз копнеех да следя отплаването от палубата. Бях изправен пред същинска алтернатива. Една алтернатива беше да продължа издирвателната интервенция. Аз избрах другата - събрах в една торба всичко най-важно за оцеляването ми през идващите часове (малко храна, вода и връхна дреха) и напуснах кабината - без да има по какъв начин да се върна назад вътре. Не и без магнитна карта. Някак си желанието ми да мечтателствам залеза от палубата на кораба, до момента в който той пори вълните в Адриатическо море, беше по-силно от вероятността да се наложи да дремя цяла нощ на пода в някой от коридорите на ферибота.
Седнах на ръждясалия железен корабен корпус и следих по какъв начин с всяка минала секунда тази същинска морска птица се отдалечаваше от хърватския бряг. Тюркуазено синята вода се пенеше, с цел да проправи път на моята грамадна лодка. Постепенно слънцето отстъпи място на луната и настана мрак. А когато си по средата на Адриатическо море, това е съпроводено със леден бриз, който кара кожата ти да настръхне. В последна сметка от рецепцията на ферибота (оказа се, че тя работи денонощно) получих препис на картата си, та съумях да се възползвам от удобствата на каютата си. Драмата с изгубения ключ завърши.
На идната заран се разсъниха от грохота на кораба - “Звукът ми е прочут. Чувал съм го във филмите. Това е сигнал, че акостираме!!! ”. Този умствен развой се разигра в главата ми за към минута и след още толкоз към този момент бях станал и събирах разпиляните си движимости от среднощната издирвателна интервенция. Докато се усетя, към този момент бях напуснал кораба и още веднъж бях на твърда земя. Три часа с трен по-късно стоях пред жп гарата в Рим. За удивление на мнозина скептици съумях да обиколя този безконечен град за по-малко от 24 часа. Дори ми остана време да опитам от известното италианско джелато.
Почти 11 вечерта е. Моят италиански гастрол занапред стартира. От Рим се насочих към о-с Сицилия. С трен. Пътят до там на релси продължава 13 часа, като пасажерите не е належащо да напущат влака в нито един миг - композицията се качва на ферибот и по този начин напуща континтална Италия. По-късно разбирам, че това е последният в Европа останал сходен жп маршрут. Пътуването обаче надалеч не беше най-необикновеното в тази нощ.
Билетът ми беше за спално място в кабина с общо четири места, т.е. чакам още трима спътници. Един по-един персонажите влизат в кабината и всеки заема отреденото му място. Първо влязоха Диана, към двайсетгодишна германка, дружно с татко си. Двамата са тръгнали на обиколка из Италия. Не след дълго при нас се причисли и последният член на дребния ни кабинен екипаж - сборен облик на героите от приказката “Маншон, полуобувка и мъхеста брада ” - невисок мъж на междинна възраст, от Бангладеш, тук-таме с дупки по облеклата, брадясал носещ в едната си ръка сак, а в другата бутилка от Кока-Кола със съмнителна жълта течност.
Нощта беше дълга и безсънна за всички без господина от Бангладеш, който хъркаше толкоз мощно, че, уверен съм, хората от прилежащите кабини също са имали опция да се насладят на тази симфония по всички стандарти на международната музикална сцена. На този декор аз и Диана се заливахме от смях, защото… Ами, единствено това можехме да създадем в тази другояче трагикомична обстановка.
Малко преди обяд на идната заран пристигнахме в Палермо и увековечихме тази паметна нощ със фотография. За страдание от нея липсва основният воин на нощта - Маншон, полуобувка и мъхеста брада в едно. Но споменът за него дълго ще кънти в ушите ми. Буквално.
Дните ми на остров Сицилия минаха под знака на гастрономията. Пазарът в Палермо предлага потапяне в локалната сицилианска кухня - от месни специалитети, през рибни деликатеси и сочна пица до обичайни сладки. Там можете да намерите всичко това, до момента в който на фона на италианска музика улични търговци ви приканват да купите чушки и домати на половин цена. Идилия.
Източник: euronewsbulgaria.com
КОМЕНТАРИ