Спорният паметник пред НДК в спомените ми
Случи се по този начин, че персонално присъствах на откриването на паметника „ 1300 години България “ през 1981 година По това време бях журналистка в Младежка редакция на БНР, само че нямах ангажимент да отбелязвам събитието - то не се водеше като „ младежко “, а като общонационално и сътрудници от други редакции имаха задачата да приготвят информациите за него.
Това написа в блога си Гергина Дворецка.
Бях там по своя самодейност, тъй като пребивавам в този квартал и с градинката, където изникна този монумент, ме свързваха мои доста ранни мемоари.
Като дребна, до момента в който живеехме на ул. „ 6 септември “ 26, баба ми ме водеше на разходка в тази градинка. После, когато се преместихме на различен адрес, покрай някогашната Втора мъжка гимназия (сега 22-о училище), и ме одобриха във Френската гимназия, всяка заран прекосявах същата градинка на път за учебно заведение. Минавах и около мемориала на починалите български бойци през Първата международна война. Помня и до момента трите големи стени с изписани от горе до долу имена. След толкоз години си мисля, че в случай че станалото шаблонно определение „ величествен монумент “ има прецизен и действителен еквивалент, то това бяха тези три големи стени с хиляди имена. Колко опростена форма и какъв брой въздействащ знак – многочислените паднали воини, сякаш прашинки във вихрушката на историята, се възправяха след гибелта си върху мощните каменни блокове и излъчваха мощ и непоколебимост!
Никога издигнатият по-късно на тяхно място монумент „ 1300 години България “ не е предизвиквал у мен такова чувство, въпреки че май ги превъзхождаше по височина. Покрай полемиките към този монумент някой уточняваше, че плочите с войнишките имена не са били бутнати поради него, а са се намирали малко по-навътре в градинката, само че това не е толкоз значимо. Заради изграждащия се в края на 70-те години на предишния век НДК трябваше да бъде освободен терен и много околни постройки бяха съборени.
И се връщам на откриването на паметника в един безоблачен ден на 1981 година Имаше много хора, множеството - публични лица, не обърнах внимание кои са. Случи се по този начин, че се намирах в по-предните редици на множеството и до момента в който вървяха тържествените речи, чух по какъв начин някой изкоментира на всеослушание какъв брой е противен този монумент. Хората към него се засмяха. Това ме изуми, тъй като индивидът, който дефинира творбата пред очите ни като грозна, по никакъв начин не се притесняваше да го съобщи намерено и думите му срещнаха очевидно утвърждение. Разсъждавайки и през днешния ден върху тази преживелица, си мисля, че с цел да прояви такава искреност, той би трябвало да е бил някой от формалните лица на събитието, тъй като по това време „ простосмъртните “ не биха рискували да изрекат рецензиите си обществено и да си навлекат ненужни неприятности – тогава бяхме привикнали да споделяме сходни мисли в стеснен кръг или с „ езоповски език “.
Честно казано, на мен паметникът „ 1300 години България “ по време на откриването му не ми се видя противен, само че естетиката му ме остави равнодушна. Още с появяването му обаче бяха измислени карикатурни избрания за него: „ Отварачка за консерви “ и още едно – с присмехулно сексуален подтекст. Тоест, този монумент, който и до момента провокира полемики, си беше противоречив от деня на откриването му.
Още през първите години от своето битие той се оказа и рисков в дословния смисъл на думата – като се изключи че започнаха да падат плочи от него, необяснимото за мен креативно решение да има голяма дупка в подножието му криеше заплаха някой по нехайство да се приближи прекалено много до ръба й и да падне от огромна височина. Когато разхождах бебето си в количка из градинката пред НДК през 1985 година, даже се чу, че едно детенце пропълзяло по плочите към ръба на дупката и политнало надолу. После, когато синът ми проходи, се стараех да го държа надалеч от това място.
Паметникът стартира да ми се вижда противен през идващите години, когато от ден на ден се разпадаше. Вярно е, че никой не се погрижи да поправи разрушенията, да му възвърне първичния тип, само че може би това беше израз на вътрешната опозиция у болшинството против този монумент. Да, пътят ми постоянно минаваше около него и виждах какво му се случва, само че го установяваха единствено очите ми, а сърцето ми в никакъв случай не трепна от състрадание. Приличаше ми на човек, който остарява некрасиво, само че намирах остаряването за неизбежно. Ако някого години наред го е боляло за този монумент, да се е борил за поддържането му! Лично на мен и през разум не ми е минало да пазя творба, която постоянно ме е оставяла безразлична.
Разбира се, изпитвам почитание към скулптора проф. Валентин Старчев, само че тъкмо това негово произведение не ме е въодушевявало в никакъв случай, а очевидно не въодушевява и доста други хора, въпреки че си има и почитатели. Тези почитатели станаха изключително дейни, откогато стартира демонтажът на паметника. Дори предходната нощ някои от тях са запалили крана, който извършваше демонтажа. Слава Богу, нямаше потърпевши!
Чуха се отзиви, че това, което е останало от паметника, би трябвало да бъде непокътнато като удостоверение за социалистическото ни минало и даже да го демонстрираме на задграничните посетители, когато България поеме Председателството на Съвета на Европейски Съюз. Мисля, че това би коствало доста по-скъпо от самия ремонт на останките. Защо ли? Защото ще би трябвало да се издаде в огромен тираж една обемна листовка, в която да обясняваме на чужденците типичната за тези времена история на стърчащите в небето железарии: по какъв начин в цялата страна се подхваща грандиозно строителство във връзка 1300-годишнината на българската страна през 1981 година, по какъв начин за издигането на този съответен монумент се прави вътрешен конкурс, в който са поканени да вземат участие единствено трима скулптори: арх. Валентин Старчев, Величко Минеков и Борис Гондов. Как обществеността по този начин и не е видяла предложенията на другите двама създатели и е трябвало да одобри като даденост разновидността на спечелилия в състезанието проф. Старчев. Как за своя план той получава сума, с която по това време могат да се купят няколко жилището. Как в паметника проф. Старчев е употребявал скулптурни фигури, които към този момент е направил за други обекти: статуята „ Работник леяр “, която стоеше най-отгоре на паметника „ 1300 година България “, е основана още през 1976 година за културен дом на металурга и сега се намира в двора на министерството на външните работи, а скулптурната комбинация на майката, държаща убития си наследник, е направена през 1978 година за Партизанския мемориал в Плевен. По този метод, както се споделя, с подръчни средства, скулпторът сглобява своята творба-победител в състезанието. После в осведомителната листовка би трябвало да се изясни на чужденците по какъв начин, с цел да бъде открит в точния момент паметникът, е била претупана небрежно работата по сглобяването му и това се е отразило на техническото му осъществяване - скоро от него са почнали да падат обособени елементи и още от този момент е началото на разпада, на който са очевидци през днешния ден.
Лично аз си мисля, че е по-добре да си спестим пред чужденците дългите пояснения за какво тази полуразрушена структура е на толкоз видно място в София и най-нормалното е тя просто да се махне оттова.
По принцип съм срещу разрушаването на монументи, само че въпреки всичко зависи по какъв начин наподобяват. Паметниците се поставят на публични места и е значимо да провокират утвърждението на повече хора. Ако се вършат единствено за тънки познавачи на изкуството, по-добре е те да им се възхищават в обособени за специалисти пространства.
А в случай че желаеме да покажем по време на Председателството нещо, сътворено във връзка 1300-годишнината на България, самият НДК е добър образец – вътрешното му оформление приказва ясно за оня интервал.
Това написа в блога си Гергина Дворецка.
Бях там по своя самодейност, тъй като пребивавам в този квартал и с градинката, където изникна този монумент, ме свързваха мои доста ранни мемоари.
Като дребна, до момента в който живеехме на ул. „ 6 септември “ 26, баба ми ме водеше на разходка в тази градинка. После, когато се преместихме на различен адрес, покрай някогашната Втора мъжка гимназия (сега 22-о училище), и ме одобриха във Френската гимназия, всяка заран прекосявах същата градинка на път за учебно заведение. Минавах и около мемориала на починалите български бойци през Първата международна война. Помня и до момента трите големи стени с изписани от горе до долу имена. След толкоз години си мисля, че в случай че станалото шаблонно определение „ величествен монумент “ има прецизен и действителен еквивалент, то това бяха тези три големи стени с хиляди имена. Колко опростена форма и какъв брой въздействащ знак – многочислените паднали воини, сякаш прашинки във вихрушката на историята, се възправяха след гибелта си върху мощните каменни блокове и излъчваха мощ и непоколебимост!
Никога издигнатият по-късно на тяхно място монумент „ 1300 години България “ не е предизвиквал у мен такова чувство, въпреки че май ги превъзхождаше по височина. Покрай полемиките към този монумент някой уточняваше, че плочите с войнишките имена не са били бутнати поради него, а са се намирали малко по-навътре в градинката, само че това не е толкоз значимо. Заради изграждащия се в края на 70-те години на предишния век НДК трябваше да бъде освободен терен и много околни постройки бяха съборени.
И се връщам на откриването на паметника в един безоблачен ден на 1981 година Имаше много хора, множеството - публични лица, не обърнах внимание кои са. Случи се по този начин, че се намирах в по-предните редици на множеството и до момента в който вървяха тържествените речи, чух по какъв начин някой изкоментира на всеослушание какъв брой е противен този монумент. Хората към него се засмяха. Това ме изуми, тъй като индивидът, който дефинира творбата пред очите ни като грозна, по никакъв начин не се притесняваше да го съобщи намерено и думите му срещнаха очевидно утвърждение. Разсъждавайки и през днешния ден върху тази преживелица, си мисля, че с цел да прояви такава искреност, той би трябвало да е бил някой от формалните лица на събитието, тъй като по това време „ простосмъртните “ не биха рискували да изрекат рецензиите си обществено и да си навлекат ненужни неприятности – тогава бяхме привикнали да споделяме сходни мисли в стеснен кръг или с „ езоповски език “.
Честно казано, на мен паметникът „ 1300 години България “ по време на откриването му не ми се видя противен, само че естетиката му ме остави равнодушна. Още с появяването му обаче бяха измислени карикатурни избрания за него: „ Отварачка за консерви “ и още едно – с присмехулно сексуален подтекст. Тоест, този монумент, който и до момента провокира полемики, си беше противоречив от деня на откриването му.
Още през първите години от своето битие той се оказа и рисков в дословния смисъл на думата – като се изключи че започнаха да падат плочи от него, необяснимото за мен креативно решение да има голяма дупка в подножието му криеше заплаха някой по нехайство да се приближи прекалено много до ръба й и да падне от огромна височина. Когато разхождах бебето си в количка из градинката пред НДК през 1985 година, даже се чу, че едно детенце пропълзяло по плочите към ръба на дупката и политнало надолу. После, когато синът ми проходи, се стараех да го държа надалеч от това място.
Паметникът стартира да ми се вижда противен през идващите години, когато от ден на ден се разпадаше. Вярно е, че никой не се погрижи да поправи разрушенията, да му възвърне първичния тип, само че може би това беше израз на вътрешната опозиция у болшинството против този монумент. Да, пътят ми постоянно минаваше около него и виждах какво му се случва, само че го установяваха единствено очите ми, а сърцето ми в никакъв случай не трепна от състрадание. Приличаше ми на човек, който остарява некрасиво, само че намирах остаряването за неизбежно. Ако някого години наред го е боляло за този монумент, да се е борил за поддържането му! Лично на мен и през разум не ми е минало да пазя творба, която постоянно ме е оставяла безразлична.
Разбира се, изпитвам почитание към скулптора проф. Валентин Старчев, само че тъкмо това негово произведение не ме е въодушевявало в никакъв случай, а очевидно не въодушевява и доста други хора, въпреки че си има и почитатели. Тези почитатели станаха изключително дейни, откогато стартира демонтажът на паметника. Дори предходната нощ някои от тях са запалили крана, който извършваше демонтажа. Слава Богу, нямаше потърпевши!
Чуха се отзиви, че това, което е останало от паметника, би трябвало да бъде непокътнато като удостоверение за социалистическото ни минало и даже да го демонстрираме на задграничните посетители, когато България поеме Председателството на Съвета на Европейски Съюз. Мисля, че това би коствало доста по-скъпо от самия ремонт на останките. Защо ли? Защото ще би трябвало да се издаде в огромен тираж една обемна листовка, в която да обясняваме на чужденците типичната за тези времена история на стърчащите в небето железарии: по какъв начин в цялата страна се подхваща грандиозно строителство във връзка 1300-годишнината на българската страна през 1981 година, по какъв начин за издигането на този съответен монумент се прави вътрешен конкурс, в който са поканени да вземат участие единствено трима скулптори: арх. Валентин Старчев, Величко Минеков и Борис Гондов. Как обществеността по този начин и не е видяла предложенията на другите двама създатели и е трябвало да одобри като даденост разновидността на спечелилия в състезанието проф. Старчев. Как за своя план той получава сума, с която по това време могат да се купят няколко жилището. Как в паметника проф. Старчев е употребявал скулптурни фигури, които към този момент е направил за други обекти: статуята „ Работник леяр “, която стоеше най-отгоре на паметника „ 1300 година България “, е основана още през 1976 година за културен дом на металурга и сега се намира в двора на министерството на външните работи, а скулптурната комбинация на майката, държаща убития си наследник, е направена през 1978 година за Партизанския мемориал в Плевен. По този метод, както се споделя, с подръчни средства, скулпторът сглобява своята творба-победител в състезанието. После в осведомителната листовка би трябвало да се изясни на чужденците по какъв начин, с цел да бъде открит в точния момент паметникът, е била претупана небрежно работата по сглобяването му и това се е отразило на техническото му осъществяване - скоро от него са почнали да падат обособени елементи и още от този момент е началото на разпада, на който са очевидци през днешния ден.
Лично аз си мисля, че е по-добре да си спестим пред чужденците дългите пояснения за какво тази полуразрушена структура е на толкоз видно място в София и най-нормалното е тя просто да се махне оттова.
По принцип съм срещу разрушаването на монументи, само че въпреки всичко зависи по какъв начин наподобяват. Паметниците се поставят на публични места и е значимо да провокират утвърждението на повече хора. Ако се вършат единствено за тънки познавачи на изкуството, по-добре е те да им се възхищават в обособени за специалисти пространства.
А в случай че желаеме да покажем по време на Председателството нещо, сътворено във връзка 1300-годишнината на България, самият НДК е добър образец – вътрешното му оформление приказва ясно за оня интервал.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ