Слонът е голям, затова и следите му в пясъка са

Слонът е огромен, по тази причина и следите му в пясъка са огромни, нали по този начин? Значи, в случай че възприятията са огромни и всепоглъщащи, в случай че това е същинската обич (винаги има един миг, в който ни се коства такава), то и проявленията ѝ би следвало да са значими… по този начин да се каже, запаметяващи се: в случай че ще е разходка, дано да е с въздушен балон; в случай че ще е вечеря, би трябвало да е в ресторант с тип на Казанската катедрала; в случай че са цветя – най-малко 100 едновременно (нищо работа, всички онлайн магазини се надпреварват да оферират „ вземете кошница със 100 червени рози, с цел да изразите любовта си и да покажете на своята годеница, че е същинска жена, че е всичко за вас “). Не съм ли прав?

Помните ли песента „ милион, милион червени рози… ще видиш през прозореца… “? Много сантиментална, наистина… Една красива легенда за художника, който по удивителен метод посочил възприятията си на своята изгора, като разпръснал на площада пред прозорците ѝ море от цветя. Само че, в случай че погледнем края на историята, виждаме, че обектът на пристрастеността изчезва и те в никакъв случай повече не се срещат. Някак си не се получава доста добре…

Маша е женена от пет години. Бракът ѝ е спокоен и балансиран, и утвърден от родителите на двамата. Той има жилище и кола. Тя е с осанка на модел, има тапия от добър университет и работи като преводач в влиятелна компания. Всичко е безпрепятствено, равно и безоблачно. Никакви пристрастености, никакви отклонения.

Запознаха се на някаква женитба и по-късно започнаха понякога дружно да вървят на изложения и типичен концерти. Между другото, и двамата, към този момент към трийсетте, бяха наясно, че е време да се задомят. Неговата майка му проглуши ушите:
– Това момиче не е за изпускане! Веднага ѝ предлагай брак!

Той поразмисли малко и отиде да избере пръстен. На идващия ден, до момента в който вечеряха в някакъв ресторант, отвори кутийката с пръстена и я попита с еднакъв звук:
– Ще се омъжиш ли за мен?
Не се вълнуваше кой знае какъв брой от отговора. И да откаже – нищо ужасно. Все ще откри с кого да излиза.
– Ще си помисля – сподели тя.

Нейната майка също настояваше:
– Моите приятелки към този момент внучета дундуркат, съученичките ти родиха по две деца, а ти! Какво се чудиш? Виж какъв мъж е – сериозен, гарантиран, има апартамент, беемве… няма деца, издръжки не плаща…

Маша поразмисли малко и на идната среща му сподели, че е съгласна. Вдигнаха женитба, тя се придвижи при него и заживяха спокойно и щастливо.

Миша, мъжът на Маша, се отнесе съществено към новата си роля на брачен партньор и даже същински заобича жена си. Беше типичен примерен брак в жанр „ деветнайсети век “ – оженили се по сметка, а след това последователно пристигнала любовта. Като човек с необятна душа той стартира да дава веществен израз на възприятията си – подаряваше ѝ големи плюшени мечета, за трийсетия рожден ден ѝ купи червен кабриолет (само за нея), водеше я по известни курорти, купуваше ѝ скъпи дрехи…

Маша също обичаше мъжа си. За да одобри да се омъжи за него, въпреки всичко имаше някакви усеща. А с времето тези усеща се трансфораха в обвързаност и даже сдържана обич. С други думи, всичко беше наред. Да не приказваме за подаръците и ефектните изненади (като да вземем за пример легло, обсипано с розови листенца, или малко кафене на пристанището, резервирано единствено за двамата)…

Но нещо не ѝ достигаше… Нещо ѝ липсваше в целия този спокоен и спретнат брак. (Това не бяха децата – двамата дружно бяха решили към този момент да нямат деца.)

И един ден… Маша си откри ухажор. Без семейство, без пари, без потекло… Господин Никой. Но пък с каква пристрастеност ѝ поднасяше кафето в леглото, когато оставаше „ да спи при другарка “ или беше „ в командировка “. Правеше за нея най-хубавото кафе на света! И постоянно помнеше с какъв брой лъжички захар го обича. Пишеше ѝ есемеси: „ Днес ще вали, вземи си чадър “, а когато тя забравяше да го вземе, той отиваше до работата ѝ да ѝ занесе – купуваше някакъв на ниска цена чадър и ѝ го носеше в точния час, когато трябваше да излезе под дъжда. Когато се разхождаха в парка, ѝ поднасяше приказни букети от полски цветя и го правеше по този начин, като че ли са най-скъпите букети от първокласен цветарски магазин. А какви похвали ѝ правеше… Когато оставаше при него, собственоръчно переше облеклата ѝ, с цел да може на сутринта да ги облече чисти и свежи. Не, той не беше „ мъж под чехъл “. Нито пък се опитваше да измъкне от Маша някакви пари. Той просто знаеше по какъв начин да достави наслада на обичан човек. И в никакъв случай не го забравяше.

И по този начин, един прелестен ден Маша разбра, че не желае повече розови листенца в леглото и персонален кабриолет. Единственото, което искаше, бяха букетите от полски цветя и есемесите: „ Ще вали. Вземи си чадър “. Тогава отиде при мъжа си и му сподели, че го напуща, тъй като обича различен.
– Но как… Дадох ти всичко… – недоумяваше брачният партньор ѝ, пробвайки всевъзможни причини. – Нима той ще може да ти обезпечи подобен живот? Нима ще те обича като мен?

– Казваш, че ме обичаш? А най-малко веднъж, един-единствен път за толкоз време, сервира ли ми кафе в леглото? – съкруши го право в сърцето Маша. – Дойде ли в миналото да ми донесеш чадъра, когато го забравях у дома?

– Какво кафе, по дяволите? Минимум веднъж в седмицата резервирам маса в безценен ресторант – пий кафе колкото искаш! – възмущаваше се брачният партньор. – Купил съм ти кола, с цел да не вървиш под дъжда… пък и постоянно можеш да си вземеш такси, в никакъв случай не съм те ограничавал в разходите…

Маша единствено въздъхна, постави на масата ключовете от кабриолета и напусна жилището. А когато излезе от входа, там я чакаше нейният обичан.
– Жени… не можеш да ги схванеш какво искат… – сподели Миша на най-хубавия си другар, откакто му описа за случилото се.

А дяволът е в детайлите…

Автор: © Олег Рой; Превод: Гнездото