Фискалният излишък – начин на употреба
Сложен е изборът сред реализирането на дълготрайни цели и решаването на социално-икономически проблеми
Напоследък насъбраният от началото на годината фискален остатък се оказа в центъра на разнообразни тълкования и кавги. В основата на всичко стои концепцията, че този остатък би трябвало по някакъв метод да бъде изхарчен, естествено в интерес на едни или други заинтригувани групи. В изискванията на България сходни подозрения не са неоснователни, въпреки че остатъкът, самичък по себе си, не трансформира нищо от позиция на разпоредбите за потребление на обществените средства.
Това навежда на мисълта, че феноменът фискален „ остатък “ се нуждае от освен това от повторение или превъзнасяне. Всъщност, реализирането на забележителен остатък, в случай, че Законът за държавния бюджет възнамерява недостиг, не е безусловно нещо позитивно. Необходимо е ясно обрисуване на значение му за устойчивото развиване на стопанската система.
Първата реакция е във връзка с самия термин „ остатък “. В най-бедната страна от Европейски Съюз, където всички браншове и действия, подвластни от страната, са малко или повече недофинансирани, мъчно можем да приказваме за непотребни средства. Излишъкът за някакъв интервал просто значи, че постъпленията на страната надвишават разноските, т.е. става въпрос за някакво краткотрайно позитивно салдо при осъществяването на консолидираната фискална стратегия или държавния бюджет. Подобни позитивни салда могат да бъдат разследване на преизпълнение на приходите, нереализиране на разноските или и на двете. Терминът „ остатък “, общопризнат в Закона за обществените финанси, в този смисъл е неудобен и подвеждащ.
При съществуването на „ остатъци “ естествено пораждат редица вторични въпроси- първо, има ли въобще такива остатъци и в случай че да, то какви са съответните аргументи за тяхната поява; второ, какво да вършим с тези остатъци и трето, потребно ли е, от макроикономическа позиция, да осъществяваме редовно остатъци, в случай, че сме възнамерявали дефицити.
Нека стартираме с настоящия „ остатък “. Според доклада на държавното управление за първата половина на 2018 година, бюджетното салдо по консолидираната фискална стратегия към юни същата година е позитивно в размер на 1 713,9 млн. лева (1,6 % от прогнозния БВП) и се образува от остатък по националния бюджет в размер на 2 014,4 млн. лева и недостиг по европейските средства в размер на 300,5 млн. лв.. Самият остатък по националния бюджет е разследване от преизпълнение на приходите, основно директните налози и недоизпълнение на разноските. Трябва да отбележим, че самата консолидирана стратегия е планувана с недостиг от над 600 млн. лв., т.е. остатъкът трансформира изцяло макроикономическата картина на българската стопанска система. Дали тази смяна подтиква или забавя деловата интензивност, е въпрос на доста сериозен разбор.
Все отново, при тава състояние, би следвало да чакаме касовата позиция на държавното управление да се усъвършенства, т.е. парите по сметките на страната в Българска народна банка и комерсиалните банки да набъбнат. Това обаче не се следи. Фискалният запас на държавното управление към 30 юни 2018 година е 10,83 милиарда лв., до момента в който при започване на годината възлиза на 11,186 милиарда С други думи, остатък, като касово струпване на пари по сметките на държавното управление, няма. Това, апропо, е добре, защото увеличението на фискалния запас не е нищо друго, с изключение на стесняване, при други равни условия, на парите в послание и предоставяне на отрицателен подтик на вътрешното търсене.
Съчетанието на фискален остатък с намаляващи ликвидни средства на страната значи, че остатъкът може да е обвързван само с ръководството на държавния дълг и вътрешно покриване на дефицити- да вземем за пример на краткотрайния недостиг, подбуден от потреблението на еврофондовете. И в действителност, държавното управление регистрира негативно чисто финансиране както във връзка с вътрешния, по този начин и на външния дълг в размер общо на към 1,13 милиарда лв.. Като сумираме негативното финансиране на дълга, т.е. фактическото понижаване на отговорностите на страната и покриването на вътрешните дефицити на консолидираната фискална стратегия, получаваме примерно размера на остатъка. Този остатък обаче не е касов, а съставлява понижаване на някакви бъдещи заплащания и в този смисъл не съществува, т.е. това е остатък на начислена основа. Следователно, упованията за съществуването на някакви парични средства, които би трябвало незабавно да бъдат изхарчени, не дава отговор на действителността.
Анализът на настоящия остатък демонстрира значително какво става с периодическото „ изгубване “ на насъбраните през предишните години остатъци. Те или водят до касово струпване на парични средства и повишаване на фискалния запас, основно в Българска народна банка, или до понижаване на държавния дълг. Използването им за спомагателни разноски изисква, в случай че се съблюдават условията на Закона за обществените финанси, промяна на държавния бюджет със съответната глоба на Народното събрание.
Друг е въпросът, че самият Закон за обществените финанси страда от съществени дефекти. Той е фокусиран само върху налагането на наказания и приемането на ограничения за ограничение на фискалните дефицити. Това е значително ненужно, защото настоящия в Европейски Съюз механизъм на надзор и съгласуваност на фискалните политики (т. нар. европейски семестър) е задоволително непоколебим и в детайли регламентиран. За сметка на това обаче, въпросът с остатъците в действителност не се контролира от нашето законодателство, евентуално като несъществена детайлност. Нещо повече, упоменатият закон даже преглежда генерирането на интензивно бюджетно салдо като желателна фискална цел. При това състояние, органите, които би следвало да одитират държавното управление и да осведомят обществеността за проблемите с осъществяването на бюджета, а точно Сметната палата и неотдавна основаният Фискален съвет, в действителност нямат законови учредения да повдигат въпроса с ръководството на фискалните остатъци, защото последните са оповестени за нещо потребно по определение.
Това виждане е надълбоко неправилно. Ако страната осъществя остатъци, изключително в изискванията на валутен ръб, това в вероятност ще докара до цялостно погасяване на държавния дълг, непрестанно изземване на парични средства от стопанската система и тяхното вложение в задгранични валутни активи като част от валутния запас на Българска народна банка. На процедура това води до редовно стесняване на вътрешното търсене и закъснение на икономическия напредък.
Следователно проблемите, подбудени от генерирането на остатъци, би трябвало да намерят своето контролиране в Закона за обществените финанси, сходно на тези с бюджетния недостиг. При съществуването на структурни остатъци, естествено поражда въпросът за преформатиране на приходната и разходната част на бюджета, обществената и пенсионната политика. Възниква също по този начин и въпросът за вярното ръководство на фискалния запас и държавния дълг. С други думи, би трябвало да се дефинира процедура, при която фискалните остатъци да бъдат следени по един най-благоприятен метод, а не въз основата на неразбираеми правила и импровизации. Това е значим проблем, защото размерите на тези остатъци доближават 2-3% от Брутният вътрешен продукт и съставляват значим фактор за динамизиране на стопанската система и преструктуриране на социално-икономическата политика.
Що се отнася до настоящия остатък, то при опазване на сегашните трендове той следва да се усили до над 2% от Брутният вътрешен продукт, изключително в случай че салдото по интервенциите със структурните фондове на Европейски Съюз се усъвършенства. Натрупването на запаси и по-нататъшното стесняване на държавния дълг са една от вариантите за потребление на остатъка. Този вид има своите преимущества, само че по-нататъшното стесняване на релативно ниския държавен дълг в изискванията на ниски лихви, не е безусловно най-хубавото решение.
От друга страна остатъкът значи, че държавното управление явно има запас и за преструктуриране на разходната си политика, поставяйки си по-амбициозни цели в региона на приходите, обществената политика, пенсиите, вложенията, образованието и опазването на здравето, освен това без да рискува макроикономическата непоклатимост на страната. Това е и база за сериозна полемика за усъвършенстване на фискалната политика, изключително при очертаващите се обществени спорове, свързани с бюджетното финансиране- да вземем за пример на хората в неравностойно състояние.
Следователно, потреблението на така наречен фискални остатъци слага ръководещите пред комплицирания избор сред реализирането на дълготрайни цели и решаването на настоящите социално-икономически проблеми.
Напоследък насъбраният от началото на годината фискален остатък се оказа в центъра на разнообразни тълкования и кавги. В основата на всичко стои концепцията, че този остатък би трябвало по някакъв метод да бъде изхарчен, естествено в интерес на едни или други заинтригувани групи. В изискванията на България сходни подозрения не са неоснователни, въпреки че остатъкът, самичък по себе си, не трансформира нищо от позиция на разпоредбите за потребление на обществените средства.
Това навежда на мисълта, че феноменът фискален „ остатък “ се нуждае от освен това от повторение или превъзнасяне. Всъщност, реализирането на забележителен остатък, в случай, че Законът за държавния бюджет възнамерява недостиг, не е безусловно нещо позитивно. Необходимо е ясно обрисуване на значение му за устойчивото развиване на стопанската система.
Първата реакция е във връзка с самия термин „ остатък “. В най-бедната страна от Европейски Съюз, където всички браншове и действия, подвластни от страната, са малко или повече недофинансирани, мъчно можем да приказваме за непотребни средства. Излишъкът за някакъв интервал просто значи, че постъпленията на страната надвишават разноските, т.е. става въпрос за някакво краткотрайно позитивно салдо при осъществяването на консолидираната фискална стратегия или държавния бюджет. Подобни позитивни салда могат да бъдат разследване на преизпълнение на приходите, нереализиране на разноските или и на двете. Терминът „ остатък “, общопризнат в Закона за обществените финанси, в този смисъл е неудобен и подвеждащ.
При съществуването на „ остатъци “ естествено пораждат редица вторични въпроси- първо, има ли въобще такива остатъци и в случай че да, то какви са съответните аргументи за тяхната поява; второ, какво да вършим с тези остатъци и трето, потребно ли е, от макроикономическа позиция, да осъществяваме редовно остатъци, в случай, че сме възнамерявали дефицити.
Нека стартираме с настоящия „ остатък “. Според доклада на държавното управление за първата половина на 2018 година, бюджетното салдо по консолидираната фискална стратегия към юни същата година е позитивно в размер на 1 713,9 млн. лева (1,6 % от прогнозния БВП) и се образува от остатък по националния бюджет в размер на 2 014,4 млн. лева и недостиг по европейските средства в размер на 300,5 млн. лв.. Самият остатък по националния бюджет е разследване от преизпълнение на приходите, основно директните налози и недоизпълнение на разноските. Трябва да отбележим, че самата консолидирана стратегия е планувана с недостиг от над 600 млн. лв., т.е. остатъкът трансформира изцяло макроикономическата картина на българската стопанска система. Дали тази смяна подтиква или забавя деловата интензивност, е въпрос на доста сериозен разбор.
Все отново, при тава състояние, би следвало да чакаме касовата позиция на държавното управление да се усъвършенства, т.е. парите по сметките на страната в Българска народна банка и комерсиалните банки да набъбнат. Това обаче не се следи. Фискалният запас на държавното управление към 30 юни 2018 година е 10,83 милиарда лв., до момента в който при започване на годината възлиза на 11,186 милиарда С други думи, остатък, като касово струпване на пари по сметките на държавното управление, няма. Това, апропо, е добре, защото увеличението на фискалния запас не е нищо друго, с изключение на стесняване, при други равни условия, на парите в послание и предоставяне на отрицателен подтик на вътрешното търсене.
Съчетанието на фискален остатък с намаляващи ликвидни средства на страната значи, че остатъкът може да е обвързван само с ръководството на държавния дълг и вътрешно покриване на дефицити- да вземем за пример на краткотрайния недостиг, подбуден от потреблението на еврофондовете. И в действителност, държавното управление регистрира негативно чисто финансиране както във връзка с вътрешния, по този начин и на външния дълг в размер общо на към 1,13 милиарда лв.. Като сумираме негативното финансиране на дълга, т.е. фактическото понижаване на отговорностите на страната и покриването на вътрешните дефицити на консолидираната фискална стратегия, получаваме примерно размера на остатъка. Този остатък обаче не е касов, а съставлява понижаване на някакви бъдещи заплащания и в този смисъл не съществува, т.е. това е остатък на начислена основа. Следователно, упованията за съществуването на някакви парични средства, които би трябвало незабавно да бъдат изхарчени, не дава отговор на действителността.
Анализът на настоящия остатък демонстрира значително какво става с периодическото „ изгубване “ на насъбраните през предишните години остатъци. Те или водят до касово струпване на парични средства и повишаване на фискалния запас, основно в Българска народна банка, или до понижаване на държавния дълг. Използването им за спомагателни разноски изисква, в случай че се съблюдават условията на Закона за обществените финанси, промяна на държавния бюджет със съответната глоба на Народното събрание.
Друг е въпросът, че самият Закон за обществените финанси страда от съществени дефекти. Той е фокусиран само върху налагането на наказания и приемането на ограничения за ограничение на фискалните дефицити. Това е значително ненужно, защото настоящия в Европейски Съюз механизъм на надзор и съгласуваност на фискалните политики (т. нар. европейски семестър) е задоволително непоколебим и в детайли регламентиран. За сметка на това обаче, въпросът с остатъците в действителност не се контролира от нашето законодателство, евентуално като несъществена детайлност. Нещо повече, упоменатият закон даже преглежда генерирането на интензивно бюджетно салдо като желателна фискална цел. При това състояние, органите, които би следвало да одитират държавното управление и да осведомят обществеността за проблемите с осъществяването на бюджета, а точно Сметната палата и неотдавна основаният Фискален съвет, в действителност нямат законови учредения да повдигат въпроса с ръководството на фискалните остатъци, защото последните са оповестени за нещо потребно по определение.
Това виждане е надълбоко неправилно. Ако страната осъществя остатъци, изключително в изискванията на валутен ръб, това в вероятност ще докара до цялостно погасяване на държавния дълг, непрестанно изземване на парични средства от стопанската система и тяхното вложение в задгранични валутни активи като част от валутния запас на Българска народна банка. На процедура това води до редовно стесняване на вътрешното търсене и закъснение на икономическия напредък.
Следователно проблемите, подбудени от генерирането на остатъци, би трябвало да намерят своето контролиране в Закона за обществените финанси, сходно на тези с бюджетния недостиг. При съществуването на структурни остатъци, естествено поражда въпросът за преформатиране на приходната и разходната част на бюджета, обществената и пенсионната политика. Възниква също по този начин и въпросът за вярното ръководство на фискалния запас и държавния дълг. С други думи, би трябвало да се дефинира процедура, при която фискалните остатъци да бъдат следени по един най-благоприятен метод, а не въз основата на неразбираеми правила и импровизации. Това е значим проблем, защото размерите на тези остатъци доближават 2-3% от Брутният вътрешен продукт и съставляват значим фактор за динамизиране на стопанската система и преструктуриране на социално-икономическата политика.
Що се отнася до настоящия остатък, то при опазване на сегашните трендове той следва да се усили до над 2% от Брутният вътрешен продукт, изключително в случай че салдото по интервенциите със структурните фондове на Европейски Съюз се усъвършенства. Натрупването на запаси и по-нататъшното стесняване на държавния дълг са една от вариантите за потребление на остатъка. Този вид има своите преимущества, само че по-нататъшното стесняване на релативно ниския държавен дълг в изискванията на ниски лихви, не е безусловно най-хубавото решение.
От друга страна остатъкът значи, че държавното управление явно има запас и за преструктуриране на разходната си политика, поставяйки си по-амбициозни цели в региона на приходите, обществената политика, пенсиите, вложенията, образованието и опазването на здравето, освен това без да рискува макроикономическата непоклатимост на страната. Това е и база за сериозна полемика за усъвършенстване на фискалната политика, изключително при очертаващите се обществени спорове, свързани с бюджетното финансиране- да вземем за пример на хората в неравностойно състояние.
Следователно, потреблението на така наречен фискални остатъци слага ръководещите пред комплицирания избор сред реализирането на дълготрайни цели и решаването на настоящите социално-икономически проблеми.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ