Следва една история за необятните възможности и сила на човешкия

Следва една история за необятните благоприятни условия и мощ на човешкия дух. През октомври 1972 година аероплан с 45 младежи от Уругвай и техни близки се разрушава на близо 4 хиляди метра височина в заснежените хребети на Андите. Спасителната интервенция е несполучлива и е прекъсната 10 дни след рухването на машината. Следват мъчителни над два месеца и битка с глада и студа в планината. Спасяват се единствено 16 от тях, въпреки и на висока цена. За да оцелеят са принудени да прибегнат до канибализъм. Кошмар, който се пробват да не помнят цялостен живот. Днес се навършват тъкмо 50 години от спасяването на оживелите. С един от от тях беседва интернационалният ни редактор Елеонора Христозова.

Хората харесват вдъхновяващи образци. Тази невероятна история е един от най-забележителните. За оцеляването оттатък лимита на човешките благоприятни условия. За свръхчовешката воля и мощ на духа да оживееш, макар безусловно безнадеждната обстановка, в която си изпаднал. Не инцидентно животът дава най-невъзможните сюжети за филми, каквато тази история става. Наречена – „ Живи. Чудото в Андите ”.Преди 50 години – на 13 октомври 1972 аероплан, пътуващ от Уругвай за Чили се разрушава в Андите. В него пътуват 45 младежи, членове  на уругвайския тим по ръгби и техни родственици. Повечето от тях са сред 17 и 22 години.При рухването на самолета 12 души умират на място. Въпреки ужасяващия удар 33-ма оцеляват, въпреки и с пострадвания.На 3 600 метра височина обаче температурите са безчовечен,  храна съвсем няма. Живеят в останките на самолета и се надяват на помощ. Част от оживелите умират поради тежки пострадвания. На 10-тия ден схващат от радиостанцията, че светът ги счита за мъртви. И престават да ги търсят. Това е преломният миг, в който оживелите стартират да мисля по какъв начин да се спасят сами. Следва още едно тестване – засипва ги лавина, унищожава спонтанното им леговище и убива още 8 от тях.От 45 души на борда на съдбовния аероплан, оцеляват едвам 16 души. Ужасени чакат гибелта в продължение на 72 дни.Избавлението идва като знамение дни преди Коледа - на 22 декември 1972 година, когато те са избавени. Защото 2-ма от тях подхващат рискова експедиция надолу към цивилизацията, с цел да изминат 80 километра през безконечните снегове в последните 10 дни от тестването им и да намерят помощ.50 години по-късно удивително оцеляване, ви срещаме с Третия участник при започване на финалната експедиция – Антонио Висинтин, който е бил подготвен да се бори с приятелите си през снежните преспи в търсене на помощ. Един от 16-те оживели в Андите в тази ужасяваща история преди 50 години.

Разказ от първо лице, от Уругвай:

Искам да напомня тази безусловно невероятна история за невъзможното оцеляване за по-младите генерации, 50 години след спасяването на оживелите от самолетната злополука. Какво беше първото чувство, когато оцеляхте след разбиването на самолета - че получавате втори късмет и какво Ви следва?

Не можех да допускам, че съм оживял първоначално, когато самолета се разруши. После стартира чакането да ни спасят. Първите 2 дни чакахме избавителните екипи да се появят всеки миг. После започнаха да се прокрадват някои подозрения и попитах капитана на тима ни, по кое време счита, че спасителите ще ни открият. Той ми изясни, че се намираме на труднодостъпно място в Андите и допуска, че евентуално ще им отнеме известно време, до момента в който ни спасят. Затова и от самото начало чаках да ни спасят, до момента в който не чухме по радиостанцията, че стопират да ни търсят и избавителната акция е анулирана.

Когато на десетия ден разбрахте, че са спрели да ви търсят и са решили, че сте мъртви, това ли беше повратният миг?

Да, това беше доста мъчно. Да чуеш, че за света ти си починал. Никой не те търси. И ние бяхме самичък сами в планината. Бях ходил до Чили, с цел да видя какво съставлява снега. Така че за мен беше безспорен потрес да се окажем на съвсем 4000 метра височина в Андите, 3600 метра. В средата на нищото. В средата на Андите. Заобиколени единствено от заснежени хребети, планини с безконечен сняг. Беше извънредно мъчно. Когато се измъкнахме от останките на самолета и видяхме тези великански планински вериги, разбрахме, че ще е безусловно невероятно да се измъкнем от това място.

Кое беше най-страшното за Вас - да се справите със студа, с гладуването или с цялостното обезсърчение?

И трите. Гладуването беше доста тежко, само че ние трябваше да свикнем да се храним някак. Студът също беше отблъскващ, режещ, само че трябваше да се оправим с него. Ние нямахме нищо, което да облечем в допълнение, с цел да се затоплим. Така че трябваше да се оправим и с това. А за отчаянието...не бяхме толкоз обезверени. Мислехме, че нещо ще се случи, или че ние би трябвало да предприемем нещо, с цел да променим обстановката.

Имали сте жестока морална алтернатива, по какъв начин я преодоляхте?

В обстановката, в която се намирахме, алтернативите не бяха прекалено много. Едната беше да живеем. Другата беше да умрем. И ти би трябвало да избереш какво искаш да се случи. И ти се постанова да направиш неща, които не си и допускал, че в миналото може да ти се наложи да направиш. Но ние бяхме сами, на произвола на ориста, посред планинските хребети на Андите. И трябваше да се оправим сами някак. И имахме наши лични правила там.

Лавината, която падна, до момента в който се борехте да оцелеете, и загубата на още 8 души. Това ли е моментът, в който сте осъзнали, че би трябвало да намерите метод да се спасите сами?

В началото бяхме 33-ма оживели, а по-късно ни затрупа лавината, останахме 16. Непрекъснато се опитвахме да вършим дребни експедиции, с цел да се опитаме да разберем къде тъкмо се намираме в Андите. Без никакъв триумф. Знаехме, че сме някъде измежду високите върхове, тъй като имаше големи скатове, които се спускаха надолу с километри. Давахме си сметка, че сме някъде по средата на Андите. Трябваше да създадем нещо. Едно от тях беше да се съберем няколко другари. Това беше доста тежко решение. Но когато го вземеш, то е всичко. И то беше част от разпоредбите, които имахме в планината. Ние всички се опитвахме да намерим метод да се измъкнем от планината. Това беше главната ни цел. Всичките 16 трябваше да продължим напред, с цел да се измъкнем някак от планината. Така че започнахме да разделяме работата си. Започнахме да подхващаме по-често експедиции. Трябваше да изберем и кои да са участниците в тези преходи.

Спасителната експедиция бяхте вие и още двама души, Роберто Канеса и Фернандо Парадо. Но вие се връщате назад, за какво?

Да, първият екип бяхме Роберто Канеса, Фернандо Парадо и аз. Като начало ние бяхме другари още от учебно заведение, дружно с Рой Харли и Карло Паез. Затова казахме на групата, че това би трябвало да са участниците в експедицията. Но останалите взеха решение, че да тръгнат 5-ма е прекалено много. Затова взеха решение екипа за втурване да са трима души. От тези тримата бях определен единият да съм аз, а другите Роберто Канеса и Фернандо Парадо. Ние бяхме тези, които трябваше да се спуснат надолу от Андите, с цел да намерят метод да спасят момчетата от това място. Започнахме следващата експедиция, само че без триумф. Натъкнахме се на опашката на самолета. Намерихме акумулатори, трябваше да вземем радиостанцията, и други неща, които чакахме да работят. Но не, нищо не стана. Мислехме, че ще е елементарно, ще вземем батериите, радиостанцията и просто ще се обадим и ще кажем, ние сме тук, спасете ни. Нищо не беше елементарно там. Оказа се, че е невероятно техниката да работи. Така че след няколко експедиции до опашката на самолета, изчакахме за по-добро време. През декември там е летен сезон, тъй че към този момент нямаше снежни стихии. Така че взехме решение, че към този момент е чисто, с цел да тръгне новата експедиция на идващия ден. Така че тръгнахме, само че вместо да продължим на Изток, поехме на Запад. Защото предполагахме, че планините пред нас са огромно тестване и е проблем да бъдат изкатерени, с цел да се доближи до място, населявано от хора.

Когато най-сетне ви намират, множеството от вас са отслабнали с 30 кг. Вие по какъв начин бяхте?

Да, аз бях към 90 кг, когато паднахме в Андите, а когато ни избавиха бяхме единствено 60. Повече или по-малко съвсем цялата група загуби към 30 кг.

Помогна ли ви това, че бяхте млади - единствено на 19 години? Най-младият беше на 17 години?

Аз бях 19 годишен, Карлитоз Паез също. Разликата е, че мой другар Октаво, който умря, е през юли, а Карлитоз през ноември. Но, да имаше много на 19 години.

Освен физически, е трябвало да оцелеете и душевен, по какъв начин се справихте с това? Как се възстановихте душевен от това прекарване?

Това е забавен въпрос. Мисля си, че малко не осъзнавахме обстановката. Не знаехме, че би трябвало да се борим против планината. Тук в Уругвай няма планини. Така че трябваше да проявим почитание към планината, към големите преспи, да се научим да се оправяме със снега. Ние бяхме привикнали да вървим единствено през зелени поля. След време се научихме, към този момент знаехме по какъв начин да вървим през снега, по какъв начин да обикаляме. Но в никакъв случай не сме чувствали, че сме в заплаха, тъй като заплахата беше част от играта. Винаги рискувахме, доста, с цел да можем да оживеем. Някои споделят, че сме били доста мощни духом. Но основното нещо, което мислехме е, че желаеме да се приберем у дома, да бъдем още веднъж с бащите, майките и братята си. И това беше главната ни цел. Ние имахме още доста основни неща, които направихме, с цел да запазим живота си. Дисциплината в другите хора от тима - някои приготвяха храната, други оправяха самолета като леговище, трети разтопяваха вода, други правеха спални чували. Всеки имаше отговорности и отговорности. И мисля, че това беше доста значимо, с цел да се измъкнем от планината. Но в това време да държим съзнанието си заето. Но също и заето с главната ни цел - да успеем да се спасим.

Събирате ли се с другите оживели?

Да ние се събираме на 22 декември, организираме огромна вечеря с задачите си фамилии. Вече не сме 16, останахме 15, тъй като един умря. Но се събираме 150 души с нашите синове и внуци. Вече сме доста хора. Наричаме се между тях братя. Защото преминахме през ужасяващи прекарвания. И това, през което преминахме в Андите, това е прекарване, което в никакъв случай няма да забравим. То ще бъде постоянно част от нашия живот. И ние ще продължим да живеем с него, до момента в който сме живи.

Още един път Ви благодаря, за мен беше чест. Бъдете здрави Вие и останалите невероятни хора в тази невъзможна история за оцеляване.

Благодаря доста, за мен беше наслаждение да приказвам с вас и да споделя част от историята.

Продължаваме с нашият сътрудник, журналистът от „ Клуб Z “ Момчил Инджов , който ми оказа помощ да открия Антонио. Той ще ни опише за останалите огромни герои в тази история Роберто Канеса и Карлитоз Паес, с които е приказвал преди време. Двамата изминават 80 км. с цел да намерят помощ.

Да стартира с това, че те са основни герои съгласно популярния филм " Живи ", в който ролята на Фернандо Парадо изиграва превъзходно Итън Хоук. Джош Хамилтън изигра Роберто Канеса. Джон Малкович изигра Карлитоз Паес, само че на остарели години, не младия Карлитоз. Разговарял съм с Карлитоз, с Роберто Канеса и с господин Атонио Висинтин, и с Густаво Сербино. Използвам случая да го поздравя.

Всеки е воин от тях, всички споделят, че са герои. Няма някой, който да е по-голям воин от другите. Да, несъмнено студентите по медицина, те са тези които споделят какво би трябвало да се направи – Роберто Канеса, Густаво Сербино и Диего Сторм, който обаче умира при лавината.

Те са медици, те знаят по какъв начин човек може да оцелее. Трябва да се знае, че този аероплан е за къси полети, отиват да изиграят един мач в Сантяго по ръгби. И да се върнат по-късно, след един-два дни. Самолета е 2-3 часа полета, на борда има бонбони, лешници, бадеми, вино.

Но тази храна доста бързо свършва….

Естествено за 3 дни свършва.

Как след това Роберто Канеса съумява да ги убеди в това, което е доста мъчно задоволително за доста хора тогава?

Всичко настава на 10-тия ден, когато чуват по радиото, един от хората чува по радиото, имат транзистори, съумява да хване и чува, че никой към този момент не ги търси и ги считат за починали. И тъкмо тогава съгласно кино лентата Фернандо Пародо го сподели, само че в действителност студентите по медицина са тези, които го споделят. Да, Фернандо споделя - аз ще изям водача, тъй като той ни нахендри тук. Но истината е, нали знаете, че в един филм постоянно има живописен детайл. Студентите по медицина споделят, не може да се каже кой тъкмо първи от тримата. Но някой от тях споделя, момчета с цел да оцелеем имаме храна. Има, ето я храната.

Въпросът е, че това е бил единствения им късмет да оцелеят.

Това е единственият късмет и някои от тях се ужасяват, по тази причина вземат решение да се молят. Първо една вечер на размисли. Те са католици. Да размишляват какво ще се окаже. Какво ще стане от тях. Всъщност те не ядат живи хора. Те се хранят с труповете на мъртъвците. И всеки дава клетва в последна сметка, че е склонен и упорства, че в случай че той почине, другите да се възползват. Това е думата – да се възползват от неговото тяло, с цел да могат да се спасят и да оцелеят. Вижте, това е напълно разбираемо...

Интересно е, че роднините им простят....

Да, простят им, тъй като това което са се разбрали е, че те в никакъв случай няма да кажат обществено с чии тела са се избавили. Карлитоз Паес ми сподели, че са към 20 души. Без да кажат имена. Казали са с кого са се нахранили единствено на околните. Близките освен, че не са им се разсърдили. Те са горди, че техните починали деца са послужили за избавяне на оживелите.

Като форма на донорство, самите родственици го назовават форма на донорство.

Да, несъмнено, че е донорство, също така има доста огромно значение, че всички тези, които пътуват в самолета, цялата група от 45 индивида, те се познават. Те са студенти, от едни по-висши пластове на обществото в Уругвай, висшата междинна класа – “upper middle class ”. И родителите им се познават. От доста години са били дружно, тъй че е доста по-лесно да се преживее това. Много значим миг е, че защото са католици, Папа Павел VI тогава персонално ги опрощава и споделя, че те не са създали нещо неприятно. Една част от тези хора в този момент се занимават с мотивационни речи, най-много Карлитос Паес. Той е един тип всекидневен представител на групата. Той дава конференции, против пари несъмнено, само че това е за екипна работа. Важна е екипната работа. Аз съм чел неговата чудесна книга „ След десетия ден “ не на вятъра след чуват че не ги търсят. Той споделя, че капитанът на тима Марсело Перез се счита себе си за основния провинен, тъй като той е провел мача и той престава да бъде водач. Психически рухва, само че всички останали го убеждават, че не е отговорен. Капитанът умира за жалост в лавината. Всички доста го оплакват. През първите три дни той разпределя храната, която намират на борда първоначално, тъй че да има за всички и да не свърши бързо.

Преди 12 години имаше едни затрупани чилийски миньори. Един от групата оживели - отиде да ги поддържа от горната страна.

Густаво Сербино – един от създателите на концепцията за спасяването е пък подстрекател на уругвайския националния тим по футбол. На това международно състезание Уругвай се показа едва, само че на предходното стигна до четвърт край и победи Португалия. Звездата на тима беше Единсон Кавани и персонално Густаво Сербино е един тип индивидът, който непрестанно го окуражава „ днеска би трябвало да играеш, днеска би трябвало да вкараш гол “ – нищо общо с оцеляването, само че той го окуражава.

Алфредо Делгадо е доста значим човек. Tой е по́ на назад във времето като че ли, само че той е индивидът, който афишира първи какво са правили. Това е доста значим миг, когато те оцеляват, избавят ги и дават конференция и ги питат какво ядохте, тъй като към този момент стартират към този момент да се досещат. И той става и споделя „ Както Христос с причастието, по този начин и ние “. И както разказва Карлитос Паес в книгата си след към минута тишина следват овации. И от този момент към този момент отношението към тези хора е такова, че... тези хора и днеска се употребяват с едно огромно почитание и несъмнено вярно.

Ще завърша с това, с което ми сподели Карлитос Паес преди години, че в случай че днеска попадне в такова състояние, ще направи същото.

Някои от тях беше споделил, че не би се качил на този аероплан.

Карлитос Паес сподели, че обича да пътува.

Важно е, че това е една страхотна вдъхновяваща история за доста хора и по тази причина искахме да я напомним тъкмо 50 години, откакто те са открити и избавени на 22 декември 1972 година

Това е победа на духа – на човешкия дух и човешката воля.