Седми ноември дарява на млада България историческата победа при Сливница
След незабравим преход от южната до западната граница към 7 ноември 1885 година на Сливнишката позиция идват най-боеспособните български войски. Числеността на бранителите доближава 32 000. Сърбите са към 40 000.
В ранната заран на 7 ноември край село Гургулят отрядът на капитан Христо Попов разрушава 3 сръбски батальона, една батарея и един ескадрон.
На северния фланг сръбските елементи настъпват и завладяват част от изгубените си позиции. Българите гневно контраатакуват. Командирът на 3-и пехотен бдински полк капитан Марин Маринов заповядва офанзива на нож, самичък повежда бойците си и скоро умира със гибелта на храбрите.
След „ бдинци, лъвове, титани” се втурват плевенските дружини. В безмилостна кланица сърбите губят храброст и побягват.
От този миг до края на войната единствено ще отстъпват.
В боевете при Сливница българските войски удържат историческа победа, която избавя от крах младата ни страна. България дава 1 800 свидни жертви. С живота си се простят 2 100 сръбски бойци.
Заедно със стотиците българи в доброволческите формирования се включват десетки младежи–турци, които не са подлежали на готовност. В 6-а шуменска доброволческа рота, която наброявала 160 души, 29 са млади български жители с турски имена. Списъкът им е оповестен нееднократно.
Командир на ротата е Симеон Арбов, а негов старши асистент - Реджеб Абдуланов. С бойните си подвизи през 1885 година българи и турци ни завещават етнически модел, който остава непостижим и до през днешния ден.
През Сръбско-българската война в Шуменско се развива интензивно доброволческо Помощно придвижване за фронта, в което най-активни са шуменските сдружения „ Червен кръст “ и женското „ Родолюбие “. Турското население от с. Върбици събира „ ризи, гащи, калцуни, платна, други потребности” и 400 лв. „ в интерес на пострадващите български бойци от актуалната война “.
През 1860 година Григор Пърличев написа поемата „ Сердарят “, която не трябва да забравяме:
„ Христос, Мохамед те почитат,
Великден славят наред с Рамазан всякога.
Свещеник и ходжа над мъртвите обреди вършат,
молебствия и двама четат…”
Но до момента прекомерно рядко сме обръщали внимание на различен фактор, съдействал за успеха на българското оръжие: нежеланието на сръбските бойци да се бият за идея, която им е непозната.
В сръбската армия царуват отчаяние, боязън и подозрение в смисъла на цялата акция. Част от сръбската интелигенция намерено недоволства против случката на крал Милан, чийто ламтеж за още българска земя, подклаждан от Русия и Австро-Унгария, праща на безсмислена гибел хиляди млади сърби.
Подлата роля на Русия е оценена от П. Тодоров с думите: „ Ако Русия не беше решила несправедливо да ни накаже, може би Балканите не щяха да преживеят неговата (на крал Милан) случка. А без нея сръбско-българските връзки не биха се влошили до тази степен. Руската дипломация вложи доста яд и възприятие по отношение на една млада и неопитна страна. Оттук и това наше надълбоко естествено оскърбление, първата психична опора на „ Drang nach Bulgаrien “; на онази изкуствено основана, предвзета наша външна политика и на онази религия в централните държави; която се промъкна изначало доста внимателно, обхвана и овладя част от върховете на народа и на нашето ръководство, по-късно една част от самия народ и, посредством пламъка на огромната война, изгори най-хубавите очаквания на българското племе”.
Големият публицист и хуманист Бранислав Нушич е в редиците на сръбските войски. Плод на негодуванието му против краля става сборникът „ Разкази на един ефрейтор за Сръбско-българската война”. Нушич демонстрира ужаса и безпомощността на сръбския селяндур измежду братоубийствената буря на войната и показва откровени благосклонности към българския народ.
Малко по-късно, през 1887 година, за сатирично стихотворение Нушич бива наказан на двегодишен затвор. От пандиза писателят излиза с още по–остро перо и с гражданска гняв против недъзите на обществото, които показва в сборника с фейлетони „ Странички от Пожаревацкия затвор”.
Преди генералното стълкновение, когато малобройните български роти водят прикриващи бойни дейности и чакат подкрепления, няколко луди глави тормозят сръбските войски с нощни офанзиви. Подобни ексцентрични бойни дейности дават мотив на сръбските бойци да бягат от позициите си и постепенно, след ангажименти и закани да се връщат на първа бойна линия.
На пияна глава кавалеристът Аврам Гуджев подвига ескадрона си през нощта и се втурва да сече палатките и часовите на спящите сръбски бойци. Ужасени от стрелбата и от препускащите българи, сърбите бягат няколко километра във вътрешността в страната си и повече от половин ден са събирани от командирите.
На другия ден полуизтрезнелият Аврам Гуджев е извикан при началниците на Сливнишката позиция и е застрашен с боен съд. Но като виждат резултатите от нощния му набег, младите капитани, учили военно дело дружно с нощния гамен, му изричат хвалба.
В Сръбско-българската война за първи път излизат на бойното поле и организациите на Червения кръст от двете православни страни. Българският и Сръбският червен кръст откриват контакти между тях, грижат се за ранените и болните, поставят старания да не бъдат позволени свирепост и безчовечни дейности по отношение на пленени или ранени бойци, а след войната спомагат за цивилизована замяна на пленници.
Така за първи път на размирните Балкани две воюващи страни ползват и съблюдават клаузите на първата Женевска спогодба от 1864 година
Принос за спада на бойния дух измежду сърбите дава и „ народната” дипломация, водена в локалните кръчми. След залез слънце малобройните пивници към Сливница, Гургулят и другите села, край които са ситуирани войски, се препълват от българи и сърби. Без да се се договаряли, двете страни повтарят подиуми, станали преди двайсетина години по време на Гражданската война в Съединени американски щати (1861-1864 г.). И там южняци и северняци пият дружно, намират общи познати, черпят се един различен и при разлъка си споделят като ключова дума и проклинание: „ Ще се срещнем на следващия ден на бойното поле” (See tomorrow on battlefield).
И преди, и след Освобождението на България границата не е била охранявана изключително усърдно. А преди 1830 година, когато съветски офицери чертаят картата на бъдещата сръбска страна и късат исконни части от историческото българско землище, в този регион живеят единствено българи.
Селяните от пограничните села нееднократно хващат и връщат на притежателите им избягали крави, волове или овце, търгуват аграрни инвентар, оказват помощ си при естествени бедствия.
След като Сърбия получава автономия, изначало по-плахо, а след това все по-ожесточено сръбските управляващи стартират да обезбългаряват отнетите от страната ни територии.
Та в тези студени вечери преди основното стълкновение сърби и българи си приказват човешки, пият заедно и псуват това „ кюлхане” Милан, хвърлило във война едни бедняци против други. И българи, и сърби знаят песента:
Хай Милане, крал Милане,
с коя глупос ти си пошел
да се бийш с бугарете,
с бугарете, с наши братя.
Нихно царство седем годин,
наше царство от 100 годин!
Ако да им надвийеме,
нищо не че да здобийеме:
сва Европа че ни сапре;
в случай че ли ни па надвия,
позор че ни е дур до века.
Не знаеш ли бугарете,
че са тийе твърдоглафци,
твърдоглафци, инатлии,
така са неска на пердах мощни,
не знаеш ли, ка се бихме,
ка се бихме сас Турция?
Очевидци си спомнят, че изначало сърби и българи пият безмълвно, като на заравяне. Когато настроението се покачва, някой от бойците поръчва кана вино за прилежащата маса, където седят бойци на съперника и пита за свои съседи или познати измежду сърбите. Битът, предишното и езикът на хората са толкоз близки, че се схващат без преводач.
– Па ти не ли си Йован от Пирот? – ще попита някой българин.
– Я сум брате. Па ти како си? – стиска ръката му мустакат сърбин.
– Епа како? Ни сум лепо. Тепаме се.
– Оти се тепаме, брате? Ща имаме да разделяме? Бедни ора сме.
– Майцу му поебем Милану! – изръмжава някой от по-младите сърби и всички пият нека по-скоро да пукне Милан и тая война да се свърши…
През 1919 година известният британски публицист Берлайн посещава Видин и написа в дописката си за града: „ България има един монумент на успехите, какъвто на никое място в просветена Европа няма. Умиращият гренадир, въпреки и победител, съжалява за братоубийствената война със сърбите. На това мъжество единствено българинът е способен… “
Васил Данов
В ранната заран на 7 ноември край село Гургулят отрядът на капитан Христо Попов разрушава 3 сръбски батальона, една батарея и един ескадрон.
На северния фланг сръбските елементи настъпват и завладяват част от изгубените си позиции. Българите гневно контраатакуват. Командирът на 3-и пехотен бдински полк капитан Марин Маринов заповядва офанзива на нож, самичък повежда бойците си и скоро умира със гибелта на храбрите.
След „ бдинци, лъвове, титани” се втурват плевенските дружини. В безмилостна кланица сърбите губят храброст и побягват.
От този миг до края на войната единствено ще отстъпват.
В боевете при Сливница българските войски удържат историческа победа, която избавя от крах младата ни страна. България дава 1 800 свидни жертви. С живота си се простят 2 100 сръбски бойци.
Заедно със стотиците българи в доброволческите формирования се включват десетки младежи–турци, които не са подлежали на готовност. В 6-а шуменска доброволческа рота, която наброявала 160 души, 29 са млади български жители с турски имена. Списъкът им е оповестен нееднократно.
Командир на ротата е Симеон Арбов, а негов старши асистент - Реджеб Абдуланов. С бойните си подвизи през 1885 година българи и турци ни завещават етнически модел, който остава непостижим и до през днешния ден.
През Сръбско-българската война в Шуменско се развива интензивно доброволческо Помощно придвижване за фронта, в което най-активни са шуменските сдружения „ Червен кръст “ и женското „ Родолюбие “. Турското население от с. Върбици събира „ ризи, гащи, калцуни, платна, други потребности” и 400 лв. „ в интерес на пострадващите български бойци от актуалната война “.
През 1860 година Григор Пърличев написа поемата „ Сердарят “, която не трябва да забравяме:
„ Христос, Мохамед те почитат,
Великден славят наред с Рамазан всякога.
Свещеник и ходжа над мъртвите обреди вършат,
молебствия и двама четат…”
Но до момента прекомерно рядко сме обръщали внимание на различен фактор, съдействал за успеха на българското оръжие: нежеланието на сръбските бойци да се бият за идея, която им е непозната.
В сръбската армия царуват отчаяние, боязън и подозрение в смисъла на цялата акция. Част от сръбската интелигенция намерено недоволства против случката на крал Милан, чийто ламтеж за още българска земя, подклаждан от Русия и Австро-Унгария, праща на безсмислена гибел хиляди млади сърби.
Подлата роля на Русия е оценена от П. Тодоров с думите: „ Ако Русия не беше решила несправедливо да ни накаже, може би Балканите не щяха да преживеят неговата (на крал Милан) случка. А без нея сръбско-българските връзки не биха се влошили до тази степен. Руската дипломация вложи доста яд и възприятие по отношение на една млада и неопитна страна. Оттук и това наше надълбоко естествено оскърбление, първата психична опора на „ Drang nach Bulgаrien “; на онази изкуствено основана, предвзета наша външна политика и на онази религия в централните държави; която се промъкна изначало доста внимателно, обхвана и овладя част от върховете на народа и на нашето ръководство, по-късно една част от самия народ и, посредством пламъка на огромната война, изгори най-хубавите очаквания на българското племе”.
Големият публицист и хуманист Бранислав Нушич е в редиците на сръбските войски. Плод на негодуванието му против краля става сборникът „ Разкази на един ефрейтор за Сръбско-българската война”. Нушич демонстрира ужаса и безпомощността на сръбския селяндур измежду братоубийствената буря на войната и показва откровени благосклонности към българския народ.
Малко по-късно, през 1887 година, за сатирично стихотворение Нушич бива наказан на двегодишен затвор. От пандиза писателят излиза с още по–остро перо и с гражданска гняв против недъзите на обществото, които показва в сборника с фейлетони „ Странички от Пожаревацкия затвор”.
Преди генералното стълкновение, когато малобройните български роти водят прикриващи бойни дейности и чакат подкрепления, няколко луди глави тормозят сръбските войски с нощни офанзиви. Подобни ексцентрични бойни дейности дават мотив на сръбските бойци да бягат от позициите си и постепенно, след ангажименти и закани да се връщат на първа бойна линия.
На пияна глава кавалеристът Аврам Гуджев подвига ескадрона си през нощта и се втурва да сече палатките и часовите на спящите сръбски бойци. Ужасени от стрелбата и от препускащите българи, сърбите бягат няколко километра във вътрешността в страната си и повече от половин ден са събирани от командирите.
На другия ден полуизтрезнелият Аврам Гуджев е извикан при началниците на Сливнишката позиция и е застрашен с боен съд. Но като виждат резултатите от нощния му набег, младите капитани, учили военно дело дружно с нощния гамен, му изричат хвалба.
В Сръбско-българската война за първи път излизат на бойното поле и организациите на Червения кръст от двете православни страни. Българският и Сръбският червен кръст откриват контакти между тях, грижат се за ранените и болните, поставят старания да не бъдат позволени свирепост и безчовечни дейности по отношение на пленени или ранени бойци, а след войната спомагат за цивилизована замяна на пленници.
Така за първи път на размирните Балкани две воюващи страни ползват и съблюдават клаузите на първата Женевска спогодба от 1864 година
Принос за спада на бойния дух измежду сърбите дава и „ народната” дипломация, водена в локалните кръчми. След залез слънце малобройните пивници към Сливница, Гургулят и другите села, край които са ситуирани войски, се препълват от българи и сърби. Без да се се договаряли, двете страни повтарят подиуми, станали преди двайсетина години по време на Гражданската война в Съединени американски щати (1861-1864 г.). И там южняци и северняци пият дружно, намират общи познати, черпят се един различен и при разлъка си споделят като ключова дума и проклинание: „ Ще се срещнем на следващия ден на бойното поле” (See tomorrow on battlefield).
И преди, и след Освобождението на България границата не е била охранявана изключително усърдно. А преди 1830 година, когато съветски офицери чертаят картата на бъдещата сръбска страна и късат исконни части от историческото българско землище, в този регион живеят единствено българи.
Селяните от пограничните села нееднократно хващат и връщат на притежателите им избягали крави, волове или овце, търгуват аграрни инвентар, оказват помощ си при естествени бедствия.
След като Сърбия получава автономия, изначало по-плахо, а след това все по-ожесточено сръбските управляващи стартират да обезбългаряват отнетите от страната ни територии.
Та в тези студени вечери преди основното стълкновение сърби и българи си приказват човешки, пият заедно и псуват това „ кюлхане” Милан, хвърлило във война едни бедняци против други. И българи, и сърби знаят песента:
Хай Милане, крал Милане,
с коя глупос ти си пошел
да се бийш с бугарете,
с бугарете, с наши братя.
Нихно царство седем годин,
наше царство от 100 годин!
Ако да им надвийеме,
нищо не че да здобийеме:
сва Европа че ни сапре;
в случай че ли ни па надвия,
позор че ни е дур до века.
Не знаеш ли бугарете,
че са тийе твърдоглафци,
твърдоглафци, инатлии,
така са неска на пердах мощни,
не знаеш ли, ка се бихме,
ка се бихме сас Турция?
Очевидци си спомнят, че изначало сърби и българи пият безмълвно, като на заравяне. Когато настроението се покачва, някой от бойците поръчва кана вино за прилежащата маса, където седят бойци на съперника и пита за свои съседи или познати измежду сърбите. Битът, предишното и езикът на хората са толкоз близки, че се схващат без преводач.
– Па ти не ли си Йован от Пирот? – ще попита някой българин.
– Я сум брате. Па ти како си? – стиска ръката му мустакат сърбин.
– Епа како? Ни сум лепо. Тепаме се.
– Оти се тепаме, брате? Ща имаме да разделяме? Бедни ора сме.
– Майцу му поебем Милану! – изръмжава някой от по-младите сърби и всички пият нека по-скоро да пукне Милан и тая война да се свърши…
През 1919 година известният британски публицист Берлайн посещава Видин и написа в дописката си за града: „ България има един монумент на успехите, какъвто на никое място в просветена Европа няма. Умиращият гренадир, въпреки и победител, съжалява за братоубийствената война със сърбите. На това мъжество единствено българинът е способен… “
Васил Данов
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ