След три дена и това ще премине. Когото хванали от

След три дни и това ще премине. Когото хванали от притежателите на тези домове - хванали. Ще се снишат малко, ще пооправят малко нещата, че четвъртият ден ще пристигна и никой повече няма да си спомни за старците. Колкото си спомняхме за изгорелите живи старци в един подобен дом. Докато не разровихме малко жарта и се посипаха искри от нея... Разбира се, ще се пипне някой закон обществен на напред. Де видели, де не видели. Някой от притежателите ще " опере пешкира ", че " Пак поглеж - дий, воле, дий "... Защото казусът с тези домове не е в неприятното законодателство. Проблемът е в разпада на патриархалното. Проблемът не е даже в децата, захвърлили родителите си в тези домове.
Проблемът е в самите родители. Преди години писах, че след измененията през 89 година ние лишихме децата си от обич. Прибирахме се с пазарски чанти, изтощени от работа на няколко места, казвахме на децата да ни оставят, нали виждат, че хладилниците са цялостни... А децата желаеха внимание. Искаха другар у дома, желаеха обич. Но им посочваха за сметка на желанията им камерите на хладилниците. Ние превърнахме сърцата си във фризери. Отчуждението последователно завладя домовете ни, връзките се разпадаха. Авторитетите се сриваха. Бюстовете на довчерашните герои се сриваха от пиедесталите, улиците сменяха имената си. Децата се възпитаваха от уличните герои... Тръгваха по чужбина. Изоставяха родители по този начин, както се изоставя... Не знам дали сте забелязали, само че това отношение се придвижи и към отвъдното. Нямаше кой да прекопае гробовете на околните, внуците не знаеха къде са заровени дядовците и бабите им. Вместо на гробища водехме децата на психолози и психиатри. А отношението към мъртвите е отношение сред живите. Децата стопираха да се прибират от чужбина. Родителите от ден на ден приличаха на изхвърлени и непотребни лодки.

В най-хубавия случай докарваха родителите си до някой старешки дом и в случай че не се наложи да им оповестят за гибелта на някой непосредствен забравяха пътя към дома. Всеки ден вървях по няколко пъти в продължение на две години до един подобен дом при леля ми. Носех храна, тъй като знаех, че не е добра " котловата ". Налагах друго отношение към леля ми. Съседката й по легло беше забравена. При живи деца, които се появиха да уредят наследствената къща. Беше дала всичко вуйна Ваня на тези деца. Само не патриархално образование. Заради леля ми личният състав трансформира в оазис стаята на вуйна Ваня и леля. Защото знаеха, че съм там и виждам. Че изисквам особено отношение. Но аз съм възпитаван по различен метод и в друго време. Включително и от леля ми, която бе престиж за мен. От дете. Но другите в дома не бяха престижи и с тях правеха каквото си желаят. Един другар, леко да му е небето, преди месец умря в един подобен дом. Беше зам. шеф по екологията в АЕЦ " Козлодуй ". Домът, в който умря бе на двадесетина метра от къщата му. Децата го изхвърлиха там. Беше му мъчно да се оправя поради паркинсоновата болест. Опитваше се да придобие някаква автономия, само че все по-трудно се получаваше. Беше разглезил до разхайтване децата си. Купуваше им жилища, те ги продаваха и изиграваха на комар. Плати инвитрото на единия от синовете, които не разрешиха даже на внучките му да го поздравяват, в случай че инцидентно минеха около дома.

Единствената ми вяра обаче е, че децата копират родителите си. Че отношението на децата към родителите автоматизирано става отношение на внуците към децата... Но това се назовава отмъщение. Това не е смяна. Това е отмъщение. Време е да върнем малко патриархат. И да не се извиняваме, че това е 21 век, че светът се трансформира, и че патриархатът... Но патриархатът в Япония прави работа - несъмнено там не го назовават по този начин, само че всъщност... Спомняте ли си Жан Жак Русо: " Назад към природата "... Време е за патриархат... Другото е раздробяване на обществото...

Христо СТОЯНОВ