Как се обяви Независимостта
След революцията в Турция и поемането на властта от младотурците там се сътвори едно ново състояние на работите, което не можеше да се смята за обикновено и за закрепнало. Предвид на тези преференциални за България условия, ние, възползувани от една стачка по Източните железници, турихме ръка на тях и в същото време намислихме да провъзгласим независимостта на България.
По това време ние зачухме, че Австрия тъкми да анексира Босна и Херцеговина. Това доста ни насърчи.
За да понижим, колкото е допустимо, нашата отговорност и заплахата за страната ни, ние взехме решение да провъзгласим независимостта незабавно след провъзгласяването на анексията.
От едно скрито място узнахме, че саморъчното писмо на Франц Йосиф, с което се оповестява на Великите сили анексията на Босна и Херцеговина, щяло да бъде връчено на ръководителя на француската република Фалиер и на съветския император на 20 септемврий 1908. Затова определихме деня 21 септемврий за прокламиране нашата самостоятелност.
3а тази цел ние трябваше да отидем на 20 септемврий, гдето трябваше да дойде същия ден и Князът, който тогава беше в Унгария, и на другия ден – на 21 септемврий да отидем всички в Търново, с цел да прогласи Князът там независимостта.
Представителите на Русия и на Франция в София, Сементовски-Курило и Палеолог, бяха подушили, не зная по какъв начин, за нашето желание. Те постоянно дохождаха в Министерския съвет и посещаваха настрана всякакви министри, за да узнаят по какъв начин стои работата. Ние бяхме решили да запазим този въпрос в най-голяма загадка извънредно единствено сред Княза и министрите. Никому другиму нищо не трябваше да се оповестява, нито дори на ръководителя на Народното събрание. Предвид на това ние декларирахме на съветския и на француския представители, че не са правилни техните сведения, че сме решили да прогласяваме независимостта.
Сементовски обаче настояваше да твърди, че знае нашето решение и енергически протестираше срещу намерението ни. Той ни сподели, че съветското държавно управление по никой метод не желае да се повдига в този момент въпросът за независимостта и искаше да отложим тази работа до Гергьовден идущата 1909 година.
Един от нашите сътрудници бе мощно обезверен от съпротивлението на Русия, само че ние всички други настояхме за изпълнението на нашето решение, бяхме уверени, че в случай че изпуснем този комфортен миг, едва ли ще има към този момент България сходни сгодни условия за прокламиране на независимостта си. Обещанието на Сементовски за идущия Гергьовден беше явно едно просто залъгване.
Понеже в Търново трябваше да присътствува много доста народ, с цел да стане церемонията по-тържествена, търновският областен шеф бе поканен да свика от околните градове и села доста лица, под предлог, че сякаш в Търново на 21 септемврий, в неделя, ще се състои огромен протест, на който шефът на държавното управление, Малинов, ще държи програмна тирада.
На 20 септемврий Князът и ние, министрите, се събрахме в Русе.
Князът квартируваше в яхтата си на Дунава, гдето бяхме поканени на вечеря.
В същата яхта през нощта се състоя популярното историческо съвещание на Министерския съвет, под председателството на Княза, в което дефинитивно взехме решение въпроса за прокламиране на независимостта и определихме датата 22 септемврий за това провъгласяване.
Ние изменихме малко първичното си решение, като заменихме датата 21 септемврий с 22 септемврий, тъй като в последния миг се научихме, че писмото на австрийския император било връчено на Фалиер на избрания ден 20 септемврий, само че, че на съветския император въпросното писмо, по причина на някакво си закъсняване, щяло да бъде връчено на другия ден, 21 септемврий.
Освен това и суеверието игра немалка роля при определянето на датата. Изтъкна се, че понеделникът (22 септ.) бил по-хубав ден за почване сериозна работа, в сравнение с неделния ден (21 септ.). Посочи се също, че цифрата 22 било доста щастливо, тъй като в миналото си, на 22-я ден от някой си месец, станало не знам какво си събитие историческо, което се увенчало с блестящ триумф.
Веднага бе телеграфирано през нощта на търновския областен шеф, че търновският протест се отсрочва за понеделник, 22 септемврий сутринта, тъй като на 21 септемврий Малинов би трябвало да държи тирада в Русе.
Председателят на Народното събрание Славейков бе извикан телеграфически да пристигна незабавно, без да му се каже за какво е викан.
На 21 септемврий вечерта отпътувахме със специфичен влак за Търново. Спахме във вагоните. Тренът не влезе в Търново, а се спря на края, много надалеч от града.
Сутринта на 22 септемврий отидохме с карети в историческата черквица „ Св. Димитрий “, останала още от остарялото българско царство.
Там беше се събрал към този момент много доста народ.
Едно младо попче отслужи черковната работа. Владиката инцидентно отсътствуваше от града. Беше отишъл да освещава някои нови черкви из епархията.
Щом се свърши службата, Князът прочете вътре в черквата манифеста, с който се прогласява България за „ без значение царство “, а нейният Господар за „ Цар на България “.
Това създаде огромна изненада на присъствуващите. Едни от тях се кръстеха, други плачеха от наслада, трети с бурни одобрителни крясъци дадоха израз на преголемия си възторг.
Малинов сподели една прекомерно къса приветствена към Царя тирада, като захвана с думите „ Царю честитий “, по старобългарския бит.
След това попчето отслужи молебен.
Като излязохме от черквата, отидохме на Хисаря, гдето Царят държа една къса трогателна тирада към народа, а Малинов прочете още един път манифеста.
Там бяхме фотографирани с Царя по средата ни от един инцидентно пристигнал там фотограф.
Царят ни даде пиршество в Преображенския манастир, няходящ се вън от града Търново, в дефилето, от лява страна на пътя за Русе. Преди почване на яденето бяхме почерпени в дребни ликьорени чашки с едно стогодишно токайско вино, което имало историческо значение, по причина на годината от предишното столетие, когато е правено това вино, и по причина на притежателите на избите, в които то е лежало. Главното ядене беше тюрлю-гювеч.
Щом се прогласи независимостта, ние трябваше да отдаваме на Царя новите му трофеи. Мнозина обаче се объркаха и като говореха за него, вместо да кажат „ Негово величество “ или „ Царя “, те по остарял табиет споделяха „ Негово царско височество “. За да ги отвикна от това, аз ги заплаших, че като финансов министър ще глобя с 10 лв. всекиго, който се сбърка. Царят се смееше радостно на тази смешка.
Най-много се бъркаше адютантът на Царя, военачалник Марков, който не можеше да отвикне да споделя: „ Негово царско височество “. Често се бъркаха и моите сътрудници.
Веднъж се сбърка и Царят. Той ни говореше нещо за разменените сред него и Царицата телеграми релативно провъзгласяването на независимостта и вместо да каже „ Царицата “, той сподели „ Княгинята “. Аз изведнаж го прекъснах, като му заявих, че го глобявам с 10 лв..
Веднага след провъзгласяването на независимостта, Царят изпрати до султана, до съветския император и до румънския крал телеграми, с които им заяви свършения факт, с молба да го признаят.
Доколкото помня, телеграмите съдържаха почти следното. На султана се изтъкваше, че новото състояние е в интереса на двете страни, тъй като с него се основава почва за по-нормални и по-приятелски връзки сред Турция и България. На съветския император се изказваше по този мотив признателността на България към Русия за подарената ѝ от нея независимост и се твърдеше, че осъщественото от нас е непосредствено разследване от великото съветско освободително дело. На румънския крал се припомнюваше благодарността на българския народ, загдето той персонално и войската му взеха едно време присъединяване в Освободителната война.
Отговорите на съветския император и на румънския крал бяха удобни. Вместо султана отговори великият везир. Телеграмата му беше много мека. Той в действителност не одобряваше осъщественото, само че пък и не протестираше прекомерно решително и пламенно. От наличието на отговора му се виждаше, че Турция дава на Великите сили да се произнесат по въпроса.
Новосъздаденото в България състояние бе разгласено навсякъде посредством дипломатическите ни представители в странство и посредством телеграфните организации.
*Иван Салабашев е роден през 1853 година в Ески Заара, през днешния ден Стара Загора. Завършва гимназия в град Табор, Чехия (1872) и математика в Пражката политехника (1876). Участва като доброволец в Сръбско-турската война през 1876 година, а през 1877-1879 година е преподавател в Болградската гимназия. След Освобождението се връща в Пловдив, където заема разнообразни постове в ръководството на Източна Румелия, включва се и в локалната Либерална партия. След Съединението се включва в Народнолибералната партия и взе участие в държавното управление на Стефан Стамболов като министър на финансите (1888-1890; 1892-1894) и министър на правораздаването (1892). През 1903 година минава към Демократическата партия и е още веднъж министър на финансите при Александър Малинов (1908-1910), след което е пълномощен министър в Австро-Унгария (1910-1914). Превежда романа на Жул Верн „ Пътувание към света в 80 дни “ (Изд. „ Хр. Г. Данов “). Той е един от първите български шахматисти и пръв ръководител на основания по негова самодейност Софийски шахматен клуб. Публикуваният тук текст за оповестяването на Независимостта е откъс от неговите Спомени, изд. на Българската академия на науките и изкуствата от 1943 година
**Текстът е оповестен в Портал " Култура ".
По това време ние зачухме, че Австрия тъкми да анексира Босна и Херцеговина. Това доста ни насърчи.
За да понижим, колкото е допустимо, нашата отговорност и заплахата за страната ни, ние взехме решение да провъзгласим независимостта незабавно след провъзгласяването на анексията.
От едно скрито място узнахме, че саморъчното писмо на Франц Йосиф, с което се оповестява на Великите сили анексията на Босна и Херцеговина, щяло да бъде връчено на ръководителя на француската република Фалиер и на съветския император на 20 септемврий 1908. Затова определихме деня 21 септемврий за прокламиране нашата самостоятелност.
3а тази цел ние трябваше да отидем на 20 септемврий, гдето трябваше да дойде същия ден и Князът, който тогава беше в Унгария, и на другия ден – на 21 септемврий да отидем всички в Търново, с цел да прогласи Князът там независимостта.
Представителите на Русия и на Франция в София, Сементовски-Курило и Палеолог, бяха подушили, не зная по какъв начин, за нашето желание. Те постоянно дохождаха в Министерския съвет и посещаваха настрана всякакви министри, за да узнаят по какъв начин стои работата. Ние бяхме решили да запазим този въпрос в най-голяма загадка извънредно единствено сред Княза и министрите. Никому другиму нищо не трябваше да се оповестява, нито дори на ръководителя на Народното събрание. Предвид на това ние декларирахме на съветския и на француския представители, че не са правилни техните сведения, че сме решили да прогласяваме независимостта.
Сементовски обаче настояваше да твърди, че знае нашето решение и енергически протестираше срещу намерението ни. Той ни сподели, че съветското държавно управление по никой метод не желае да се повдига в този момент въпросът за независимостта и искаше да отложим тази работа до Гергьовден идущата 1909 година.
Един от нашите сътрудници бе мощно обезверен от съпротивлението на Русия, само че ние всички други настояхме за изпълнението на нашето решение, бяхме уверени, че в случай че изпуснем този комфортен миг, едва ли ще има към този момент България сходни сгодни условия за прокламиране на независимостта си. Обещанието на Сементовски за идущия Гергьовден беше явно едно просто залъгване.
Понеже в Търново трябваше да присътствува много доста народ, с цел да стане церемонията по-тържествена, търновският областен шеф бе поканен да свика от околните градове и села доста лица, под предлог, че сякаш в Търново на 21 септемврий, в неделя, ще се състои огромен протест, на който шефът на държавното управление, Малинов, ще държи програмна тирада.
На 20 септемврий Князът и ние, министрите, се събрахме в Русе.
Князът квартируваше в яхтата си на Дунава, гдето бяхме поканени на вечеря.
В същата яхта през нощта се състоя популярното историческо съвещание на Министерския съвет, под председателството на Княза, в което дефинитивно взехме решение въпроса за прокламиране на независимостта и определихме датата 22 септемврий за това провъгласяване.
Ние изменихме малко първичното си решение, като заменихме датата 21 септемврий с 22 септемврий, тъй като в последния миг се научихме, че писмото на австрийския император било връчено на Фалиер на избрания ден 20 септемврий, само че, че на съветския император въпросното писмо, по причина на някакво си закъсняване, щяло да бъде връчено на другия ден, 21 септемврий.
Освен това и суеверието игра немалка роля при определянето на датата. Изтъкна се, че понеделникът (22 септ.) бил по-хубав ден за почване сериозна работа, в сравнение с неделния ден (21 септ.). Посочи се също, че цифрата 22 било доста щастливо, тъй като в миналото си, на 22-я ден от някой си месец, станало не знам какво си събитие историческо, което се увенчало с блестящ триумф.
Веднага бе телеграфирано през нощта на търновския областен шеф, че търновският протест се отсрочва за понеделник, 22 септемврий сутринта, тъй като на 21 септемврий Малинов би трябвало да държи тирада в Русе.
Председателят на Народното събрание Славейков бе извикан телеграфически да пристигна незабавно, без да му се каже за какво е викан.
На 21 септемврий вечерта отпътувахме със специфичен влак за Търново. Спахме във вагоните. Тренът не влезе в Търново, а се спря на края, много надалеч от града.
Сутринта на 22 септемврий отидохме с карети в историческата черквица „ Св. Димитрий “, останала още от остарялото българско царство.
Там беше се събрал към този момент много доста народ.
Едно младо попче отслужи черковната работа. Владиката инцидентно отсътствуваше от града. Беше отишъл да освещава някои нови черкви из епархията.
Щом се свърши службата, Князът прочете вътре в черквата манифеста, с който се прогласява България за „ без значение царство “, а нейният Господар за „ Цар на България “.
Това създаде огромна изненада на присъствуващите. Едни от тях се кръстеха, други плачеха от наслада, трети с бурни одобрителни крясъци дадоха израз на преголемия си възторг.
Малинов сподели една прекомерно къса приветствена към Царя тирада, като захвана с думите „ Царю честитий “, по старобългарския бит.
След това попчето отслужи молебен.
Като излязохме от черквата, отидохме на Хисаря, гдето Царят държа една къса трогателна тирада към народа, а Малинов прочете още един път манифеста.
Там бяхме фотографирани с Царя по средата ни от един инцидентно пристигнал там фотограф.
Царят ни даде пиршество в Преображенския манастир, няходящ се вън от града Търново, в дефилето, от лява страна на пътя за Русе. Преди почване на яденето бяхме почерпени в дребни ликьорени чашки с едно стогодишно токайско вино, което имало историческо значение, по причина на годината от предишното столетие, когато е правено това вино, и по причина на притежателите на избите, в които то е лежало. Главното ядене беше тюрлю-гювеч.
Щом се прогласи независимостта, ние трябваше да отдаваме на Царя новите му трофеи. Мнозина обаче се объркаха и като говореха за него, вместо да кажат „ Негово величество “ или „ Царя “, те по остарял табиет споделяха „ Негово царско височество “. За да ги отвикна от това, аз ги заплаших, че като финансов министър ще глобя с 10 лв. всекиго, който се сбърка. Царят се смееше радостно на тази смешка.
Най-много се бъркаше адютантът на Царя, военачалник Марков, който не можеше да отвикне да споделя: „ Негово царско височество “. Често се бъркаха и моите сътрудници.
Веднъж се сбърка и Царят. Той ни говореше нещо за разменените сред него и Царицата телеграми релативно провъзгласяването на независимостта и вместо да каже „ Царицата “, той сподели „ Княгинята “. Аз изведнаж го прекъснах, като му заявих, че го глобявам с 10 лв..
Веднага след провъзгласяването на независимостта, Царят изпрати до султана, до съветския император и до румънския крал телеграми, с които им заяви свършения факт, с молба да го признаят.
Доколкото помня, телеграмите съдържаха почти следното. На султана се изтъкваше, че новото състояние е в интереса на двете страни, тъй като с него се основава почва за по-нормални и по-приятелски връзки сред Турция и България. На съветския император се изказваше по този мотив признателността на България към Русия за подарената ѝ от нея независимост и се твърдеше, че осъщественото от нас е непосредствено разследване от великото съветско освободително дело. На румънския крал се припомнюваше благодарността на българския народ, загдето той персонално и войската му взеха едно време присъединяване в Освободителната война.
Отговорите на съветския император и на румънския крал бяха удобни. Вместо султана отговори великият везир. Телеграмата му беше много мека. Той в действителност не одобряваше осъщественото, само че пък и не протестираше прекомерно решително и пламенно. От наличието на отговора му се виждаше, че Турция дава на Великите сили да се произнесат по въпроса.
Новосъздаденото в България състояние бе разгласено навсякъде посредством дипломатическите ни представители в странство и посредством телеграфните организации.
*Иван Салабашев е роден през 1853 година в Ески Заара, през днешния ден Стара Загора. Завършва гимназия в град Табор, Чехия (1872) и математика в Пражката политехника (1876). Участва като доброволец в Сръбско-турската война през 1876 година, а през 1877-1879 година е преподавател в Болградската гимназия. След Освобождението се връща в Пловдив, където заема разнообразни постове в ръководството на Източна Румелия, включва се и в локалната Либерална партия. След Съединението се включва в Народнолибералната партия и взе участие в държавното управление на Стефан Стамболов като министър на финансите (1888-1890; 1892-1894) и министър на правораздаването (1892). През 1903 година минава към Демократическата партия и е още веднъж министър на финансите при Александър Малинов (1908-1910), след което е пълномощен министър в Австро-Унгария (1910-1914). Превежда романа на Жул Верн „ Пътувание към света в 80 дни “ (Изд. „ Хр. Г. Данов “). Той е един от първите български шахматисти и пръв ръководител на основания по негова самодейност Софийски шахматен клуб. Публикуваният тук текст за оповестяването на Независимостта е откъс от неговите Спомени, изд. на Българската академия на науките и изкуствата от 1943 година
**Текстът е оповестен в Портал " Култура ".
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ