Петър Воденски: Западът ще воюва с Русия „до последния украинец“. А като свършат украинците?
След неуспеха против Иран, Тръмп радикализира казуса с Украйна. Мир посредством дипломация е съвсем неосъществим
Петър Воденски
Авторът е дълготраен посланик. Бил е наш дипломат в Турция, Кипър и Молдова, както и два пъти началник на кабинета на външния министър. Автор на книгата „ А другояче дипломацията е сериозен поминък ”.
От десетилетия в света тече преформатиране на досегашния геополитически ред, основан след Втората международна война, като подмолната битка за превъзходство стартира да става все по-явна. Видяхме след рухването на Берлинската стена доброволното евакуиране на Съюз на съветските социалистически републики от Западна и Източна Европа. После – насилственото събаряне на режима на Саддам Хюсеин в Ирак и на Милошевич в някогашна Югославия, като и двете страни бяха раздрани на части и в тях се базираха военни на Съединени американски щати и НАТО.
Още преди този момент – войната на Съюз на съветските социалистически републики в Афганистан при късния и изкуфял към този момент Брежнев, а след това и войната там на Съединени американски щати и НАТО, които, също като Москва преди този момент, „ си счупиха зъбите “.
Постепенно, останалият единствен хегемон стартира да работи без да се преценява с интернационалното право и интернационалните организации, които бяха основани за поддържането на открития ред. Идеолози и политолози започнаха да приказват не за Международно право, а за „ правила “, които никой не знае къде са записани, какви са, кой ги открива, и които се менят съгласно интереса на „ хегемона “ и според от случая, като „ за нашите “ е едно, а когато същото създадат „ непознатите на нас “, е друго. Впрочем, този фрапантен двоен стандарт стартира да отвращава от ден на ден хора.
Нека на горния декор разгледаме видимо несъответстващото държание на президента Тръмп, който като че ли заран приказва едно, на обяд – друго, а вечерта - трето. Той бе определен втори мандат с обещания за MAGA, за еманципиране от „ дълбоката страна “, за осветление на корупцията преди него, преустановяване на финансирането на Неправителствени организации в чужбина и така нататък, все положителни неща, и беше последван от хора, които откровено имаха вяра в тази идея.
Но се оказа, че „ дълбоката страна “ много бързо го опитоми (дали с компромати в жанр Епщайн или с нещо друго?). И Тръмп, с пресметливостта и усета на предприемач, стартира да реализира тактиката на предшествениците си за покоряване на света, в който бяха почнали да се надигат съперници като БРИКС, Русия, пътьом занулявайки Европа, само че преди всичко битка с главния кандидат КНР.
Още изначало беше ясно, че Украйна е прокси на Съединени американски щати във войната с Русия за безсилие. А Зеленски - заслепен от отредената му от МИ-6 роля на „ популярен международен пълководец “ - се съгласи да води война до последния украинец и до цялостното заличаване на страната си (някои го оприличават на Горбачов, който пък бе платен отново от МИ-6 на база тщеславие).
След преизбирането си Тръмп демонстрира основна промяна. Например, във връзка с Москва, с обществените си изказвания Тръмп и Джей ди Ванс като че ли даваха тип, че оказват напън върху Киев. Организирани бяха гръмки каузи за корупция против Миндич, Ермак и други от близкото обграждане на Зеленски, за които се появи следено „ приключване “ информация кой е „ поръчителят “. Поетапно стартира ограничение на финансирането на Киев, на безплатните до тогава доставки на оръжие (за американското оръжие за Киев в този момент заплаща Европа, като Тръмп към този момент си изиска от европейците милиардите, които Съединени американски щати са дали на Киев при предходни президенти). Но зад тази демонстративна активност стартира да наднича друга цел на Вашингтон – печелене на време за прекачване на запас към Близкия Изток, напълно покрай КНР.
Пътуващата двойка „ дипломати “ Уиткоф и Кушнър даваха уверения на Москва, че „ Тръмп е в час по Украйна “ и се придържа към контрактуваното в Анкоридж. Кремъл се успокои и продължи да работи без изключително усърдие на западния фронт, разчитайки, че Тръмп ще си съблюдава обещанията. „ Приспиването “ на Москва продължаваше с мантрата „ в този момент ще натиснем още малко Киев, не се тормозете, всичко е под надзор “, с цел да могат американците да съсредоточат напъните си върху основната цел.
Кулминацията на този план на кукловодите на Тръмп трябваше да стане неговото посещаване в Пекин, което той, прочее, отсрочи няколко пъти заради закъснение на подготовката на американската страна.
Тръмп искаше да отиде в Пекин с „ четири аса в ръцете си “.
Първото асо – в действителност надзор над Панамския канал, с който е покрил доста значим китайски път за навлизане и въздействие в този район. Второто – преформатиране на обстановката във Венецуела, което още повече усилва контрола върху пътя на КНР към района. Третото – хипотетичната победа над Иран, с която Съединени американски щати биха станали едноличен стопанин над енергоносителите в Близкия Изток. И четвъртото – договореностите с Русия за взаимна разработка на ресурсите в Арктика, при корав надзор на Съединени американски щати върху операторите и логистиката.
Именно с тези „ четири аса “ в ръка Тръмп беше решил да принуди Пекин на безмълвно, по китайски, признание на проваляне, още преди да стартира същинската „ гореща борба “ за разделяне на света.
Паралелно с това бе задействан механизъм за разрушение на евразийската триада Китай-Русия-Иран. Американските стратези разчитаха, че демонстрацията на триумф по иранското направление, дружно със сепаративно споразумение с Москва, ще провокира взаимни съмнения у дотогавашните сътрудници: Пекин ще заподозре Москва в двулична политика, а Москва от своя страна ще заподозре Китай, че се пробва да се контракти зад тила й с Вашингтон, в ущърб на съветските ползи. Вашингтон към този момент щеше да е в позиция да наложи на Москва по-твърди условия, поради изменената геополитическа обстановка, в която Съединени американски щати могат да работят от позицията на мощ по всички основни посоки.
Но… реализацията на тази тактика се спъна още на пункта „ Иран “. Съветниците на Тръмп – както в Съединени американски щати, по този начин и в Израел – разчитаха на бърза победа над Иран, в която просто физически ще избият ръководещия политически и боен хайлайф и ще го заменят с по-сговорчив и по-удобен за тях. След унищожаването на остарялата върхушка от вида „ ак сакал “ (стар влъхва – тур.) обаче, на власт пристигнаха не подготвяните от МОСАД сговорчиви ирански фрагменти, а млади духовни и военни ръководители, които доста бързо проведоха защита, освен това не просто защита, а дейно нахлуване над американски и израелски цели и разширение на обсега на войната измежду прилежащите страни, с което сринаха съществуващия до тогава мит в ключ „ нас Съединени американски щати ще ни защитят от враговете “. А със затварянето на Ормузкия пролив, войната се популяризира в икономическо отношение върху целия свят, който настръхна против случката на Тръмп и Нетаняху, засегнала енергийните доставки и цените на петрола, а дружно с това бръкнала надълбоко в джоба на техните жители.
Независимо от обществените похвали на Тръмп към Русия и КНР, че са запазили неутралитет във войната на Израел и Съединени американски щати против Техеран, действителната картина май е друга. Неутралитетът на Москва се оказа просто фасада, зад която се криеше действителна помощ за Техеран, под формата на разследваща информация, указване на военни цели за офанзива, и – доста евентуално – избрана военна помощ с оръжие. Така Русия, демонстрирайки обществено неутралитет, на процедура държеше в ръка личен коз, подготвена във всеки миг да заиграе наяве с Иран. Както Съединени американски щати, по този начин и Русия се оказаха в обстановка на взаимно надхитряне. Всяка от страните откровено разчиташе да измами другата, което стана основен фактор в по-нататъшното развиване на събитията.
Може би горното изяснява внезапната промяна на реториката на Тръмп по отношение на Русия. Той към този момент непосредствено съобщи, че Съединени американски щати не са неутрален медиатор и прикани Украйна да ускори ударите в дълбочина по обекти на съветската територия. С това в същото време се насочва сигнал към КНР, че Съединени американски щати се пробват да подходят във войната с тях „ от другата страна “. След неуспеха на интервенцията по отношение на Иран, в този момент Тръмп пристъпва към радикализиране на казуса с Украйна, с което притиска Русия до степен, в която Пекин би се принудил или да се дистанцира действително, или да поддържа Русия обществено, като изостави досегашната си амбивалентна позиция, оказала се печеливша без Китай да взе участие и без да заема страна.
Според логиката на вашингтонските стратези, ескалацията на украинския фронт би принудила КНР – в възходящия безпорядък – да преразгледа съюзническите си цели. Също по този начин, не е изключено двойката Кушнър-Уиткоф да дойде още веднъж в Москва не с обществен дневен ред, а закрито да предложи по-нататъшно реформиране на съветския енергодобив и износ, само че към този момент единствено съгласно американските ползи, с обещания и ултиматум за скорошно довеждане докрай на войната в Украйна.
Смисълът на това е Русия да ограничи експорта на енергоносители в КНР, като се сътвори спомагателен лост за напън по отношение на Пекин за негови възможни бъдещи геополитически отстъпки.
Тръмп сподели, че в джоба си има всевъзможни правила, и в случай че някой от тях не се нрави на някого, той е подготвен да извади различен. Държавният секретар Рубио разгласи, че на срещата в Анкоридж нямало контрактувани съглашения, а единствено обмяна на мнения. Лавров доста дипломатично му подсети, че преди срещата на Тръмп и Путин, в Кремъл е дошъл специфичният делегат на американския президент Уиткоф, с избрани и съгласувани с Тръмп оферти, а на самата среща в Анкоридж, на която са участвали и Рубио, и Лавров, и Уиткоф, Путин е чел от приготвения лист американските оферти, точка-по-точка, и след всяко едно е поглеждал към Уиткоф и е питал „ това по този начин ли е? “, а Уиткоф е потвърждавал.
Сложността за Кремъл се крие във обстоятелството, че в сегашната „ просвета на договорености “ изцяло липсва доверие и продължителност. Преговорите са единствено техническо-тактически инструмент за реализиране на по-далечни цели, за легитимация на политическите ходове на шахматната дъска, в която страните не се усещат обвързани да съблюдават договореностите, а всичко се трансформира в хода на играта.
Изводът е много обезпокоителен. При тези дадености, приключването на войната в Украйна към този момент е (почти) невероятно по дипломатически път, със остарялата школа на дипломацията, така наречен „ old school diplomacy “. Проблемите към този момент би трябвало да се вземат решение или до цялостна победа на една от страните, с други думи шах-и-мат, или с цялостно преформатиране на сегашните правила, или пък, нагледно казано, появяването на някакъв „ черен лебед “, който да обърне шахматната дъска и да накара играчите да преразгледат самата основа на досегашната си тактика.
Именно в сходна „ зона на несигурност “ се развива сегашната динамичност на събитията, където всяка последваща стъпка на която и да е от страните се преглежда като продължение на войната за нейното евентуално привършване, само че това привършване не може да се планува какво ще бъде. Проблемът на войната в Украйна е, че режимът там може да ескалира непрекъснато офанзивите с дронове по обекти в дълбочина в Русия, без изобщо да се опасява от следствията. Помощ за тези набези оказват Съединени американски щати и НАТО – с оръжия, разследваща информация и ориентиране посредством Палантир и Старлинк. Производството на дронове е изцяло изнесено отвън Украйна. Колкото и да усилва Москва своята Противовъздушна отбрана, това няма да помогне, ежедневният брой на дроновете на Украйна, нападащи Русия, към този момент е по-голям от броя на съветските дронове против цели в Украйна.
Засилва се и реториката и действителните дейности против Русия от страна на Западна Европа – закани към Калининград, тласкане на Зеленски да насочва закани към Беларус, пиратски дейности против „ сенчестия съветски флот “ за транспорт на нефт, помагане на Киев да създава лична балистика, законодателни дейности за присъединение на Молдова към Румъния (какво би станало с Приднестровието и съветската военна база там?) и прочие Украински дронове падат в Прибалтика и Полша, морски украински дрон се взриви в румънското пристанище в Констанца, морски украински дрон бе обезвреден край крайбрежията на гръцки остров. Обясненията на Рюте, Урсула и така нататък, че за това носи виновност Русия, към този момент не устоят на рецензия и вършат упоменатите за смях пред необятната аудитория.
И тъй като украинците на фронта понижават поголовно, като или умират, или дезертират и бягат на Запад, Зеленски изиска и някои европейски страни към този момент започнаха да постановат ограничавания при приемането на украински мъже в наборна възраст на своя територия. Оказа се истина мантрата, че Западът ще води война с Русия „ до последния украинец “. А след това, като свършат украинците? Западните оръжия и разследващи данни би трябвало да бъдат ръководени „ на терен “ от някого, кой ще е той? Нашите момчета и девойки? Или ще активизираме дежурните диванни коментатори във ФБ?
Подобна ескалация слага Москва пред доста сложен избор, който тя непрекъснато се опитваше да отсрочи във времето. Но това време непреклонно идва, към този момент ще е мъчно за Кремъл да имитира активност пред личното си население посредством „ пренасяне “ на алените линии. Путин до момента ловко лавираше – сред съюз с Китай, без Пекин да получава прекомерно доста (Пекин не крие апетитите си към ресурсите в Сибир), съблюдаване на прилична отдалеченост към проблемите в Близкия Изток, битка с подмолната англо-американска активност на Кавказ, двойствеността на Лукашенко, който се пробва да седне на два-и-повече стола, и прочие Но в този момент „ прозорецът на вероятното “ лавиране се стесни до рискова степен и би трябвало да се вземат смели решения.
Все повече стават въпросите към Кремъл от вида: за какво военните към този момент пет години не унищожиха мостовете на Днепър, кой им е забранил и по какви аргументи? Защо Съединени американски щати и НАТО вземат участие във войната посредством разузнаване и ориентиране на ракети в дълбочина на съветска територия, с което нарушават към момента съществуващите договорености за взаимна сигурност с Русия, а Русия, спазвайки тези контракти, уведомява авансово Съединени американски щати и НАТО за идните удари с балистика, като по този метод действително уведомява Украйна, която да се защищити от съветските удари? Кога Кремъл ще стартира да води война за страната си действително, а не както до момента с една – нагледно казано - вързана на гърба ръка? Ако досегашният хайлайф в Кремъл е „ омекнал “ от възрастта, дали да не бъде сменен с по-млади ръководители?
В класическата дипломация има една максима, че не би трябвало да притискаш събеседника/противника в ъгъла и да не му оставяш някаква алтернатива за излаз, тъй като по този начин рискуваш да получиш несъразмерен и непредвиден отговор, с тежки за теб и твоята страна последици. За страдание, не мога да направя оптимистична прогноза за бъдещото развиване на обстановката.
Петър Воденски
Авторът е дълготраен посланик. Бил е наш дипломат в Турция, Кипър и Молдова, както и два пъти началник на кабинета на външния министър. Автор на книгата „ А другояче дипломацията е сериозен поминък ”.
От десетилетия в света тече преформатиране на досегашния геополитически ред, основан след Втората международна война, като подмолната битка за превъзходство стартира да става все по-явна. Видяхме след рухването на Берлинската стена доброволното евакуиране на Съюз на съветските социалистически републики от Западна и Източна Европа. После – насилственото събаряне на режима на Саддам Хюсеин в Ирак и на Милошевич в някогашна Югославия, като и двете страни бяха раздрани на части и в тях се базираха военни на Съединени американски щати и НАТО.
Още преди този момент – войната на Съюз на съветските социалистически републики в Афганистан при късния и изкуфял към този момент Брежнев, а след това и войната там на Съединени американски щати и НАТО, които, също като Москва преди този момент, „ си счупиха зъбите “.
Постепенно, останалият единствен хегемон стартира да работи без да се преценява с интернационалното право и интернационалните организации, които бяха основани за поддържането на открития ред. Идеолози и политолози започнаха да приказват не за Международно право, а за „ правила “, които никой не знае къде са записани, какви са, кой ги открива, и които се менят съгласно интереса на „ хегемона “ и според от случая, като „ за нашите “ е едно, а когато същото създадат „ непознатите на нас “, е друго. Впрочем, този фрапантен двоен стандарт стартира да отвращава от ден на ден хора.
Нека на горния декор разгледаме видимо несъответстващото държание на президента Тръмп, който като че ли заран приказва едно, на обяд – друго, а вечерта - трето. Той бе определен втори мандат с обещания за MAGA, за еманципиране от „ дълбоката страна “, за осветление на корупцията преди него, преустановяване на финансирането на Неправителствени организации в чужбина и така нататък, все положителни неща, и беше последван от хора, които откровено имаха вяра в тази идея.
Но се оказа, че „ дълбоката страна “ много бързо го опитоми (дали с компромати в жанр Епщайн или с нещо друго?). И Тръмп, с пресметливостта и усета на предприемач, стартира да реализира тактиката на предшествениците си за покоряване на света, в който бяха почнали да се надигат съперници като БРИКС, Русия, пътьом занулявайки Европа, само че преди всичко битка с главния кандидат КНР.
Още изначало беше ясно, че Украйна е прокси на Съединени американски щати във войната с Русия за безсилие. А Зеленски - заслепен от отредената му от МИ-6 роля на „ популярен международен пълководец “ - се съгласи да води война до последния украинец и до цялостното заличаване на страната си (някои го оприличават на Горбачов, който пък бе платен отново от МИ-6 на база тщеславие).
След преизбирането си Тръмп демонстрира основна промяна. Например, във връзка с Москва, с обществените си изказвания Тръмп и Джей ди Ванс като че ли даваха тип, че оказват напън върху Киев. Организирани бяха гръмки каузи за корупция против Миндич, Ермак и други от близкото обграждане на Зеленски, за които се появи следено „ приключване “ информация кой е „ поръчителят “. Поетапно стартира ограничение на финансирането на Киев, на безплатните до тогава доставки на оръжие (за американското оръжие за Киев в този момент заплаща Европа, като Тръмп към този момент си изиска от европейците милиардите, които Съединени американски щати са дали на Киев при предходни президенти). Но зад тази демонстративна активност стартира да наднича друга цел на Вашингтон – печелене на време за прекачване на запас към Близкия Изток, напълно покрай КНР.
Пътуващата двойка „ дипломати “ Уиткоф и Кушнър даваха уверения на Москва, че „ Тръмп е в час по Украйна “ и се придържа към контрактуваното в Анкоридж. Кремъл се успокои и продължи да работи без изключително усърдие на западния фронт, разчитайки, че Тръмп ще си съблюдава обещанията. „ Приспиването “ на Москва продължаваше с мантрата „ в този момент ще натиснем още малко Киев, не се тормозете, всичко е под надзор “, с цел да могат американците да съсредоточат напъните си върху основната цел.
Кулминацията на този план на кукловодите на Тръмп трябваше да стане неговото посещаване в Пекин, което той, прочее, отсрочи няколко пъти заради закъснение на подготовката на американската страна.
Тръмп искаше да отиде в Пекин с „ четири аса в ръцете си “.
Първото асо – в действителност надзор над Панамския канал, с който е покрил доста значим китайски път за навлизане и въздействие в този район. Второто – преформатиране на обстановката във Венецуела, което още повече усилва контрола върху пътя на КНР към района. Третото – хипотетичната победа над Иран, с която Съединени американски щати биха станали едноличен стопанин над енергоносителите в Близкия Изток. И четвъртото – договореностите с Русия за взаимна разработка на ресурсите в Арктика, при корав надзор на Съединени американски щати върху операторите и логистиката.
Именно с тези „ четири аса “ в ръка Тръмп беше решил да принуди Пекин на безмълвно, по китайски, признание на проваляне, още преди да стартира същинската „ гореща борба “ за разделяне на света.
Паралелно с това бе задействан механизъм за разрушение на евразийската триада Китай-Русия-Иран. Американските стратези разчитаха, че демонстрацията на триумф по иранското направление, дружно със сепаративно споразумение с Москва, ще провокира взаимни съмнения у дотогавашните сътрудници: Пекин ще заподозре Москва в двулична политика, а Москва от своя страна ще заподозре Китай, че се пробва да се контракти зад тила й с Вашингтон, в ущърб на съветските ползи. Вашингтон към този момент щеше да е в позиция да наложи на Москва по-твърди условия, поради изменената геополитическа обстановка, в която Съединени американски щати могат да работят от позицията на мощ по всички основни посоки.
Но… реализацията на тази тактика се спъна още на пункта „ Иран “. Съветниците на Тръмп – както в Съединени американски щати, по този начин и в Израел – разчитаха на бърза победа над Иран, в която просто физически ще избият ръководещия политически и боен хайлайф и ще го заменят с по-сговорчив и по-удобен за тях. След унищожаването на остарялата върхушка от вида „ ак сакал “ (стар влъхва – тур.) обаче, на власт пристигнаха не подготвяните от МОСАД сговорчиви ирански фрагменти, а млади духовни и военни ръководители, които доста бързо проведоха защита, освен това не просто защита, а дейно нахлуване над американски и израелски цели и разширение на обсега на войната измежду прилежащите страни, с което сринаха съществуващия до тогава мит в ключ „ нас Съединени американски щати ще ни защитят от враговете “. А със затварянето на Ормузкия пролив, войната се популяризира в икономическо отношение върху целия свят, който настръхна против случката на Тръмп и Нетаняху, засегнала енергийните доставки и цените на петрола, а дружно с това бръкнала надълбоко в джоба на техните жители.
Независимо от обществените похвали на Тръмп към Русия и КНР, че са запазили неутралитет във войната на Израел и Съединени американски щати против Техеран, действителната картина май е друга. Неутралитетът на Москва се оказа просто фасада, зад която се криеше действителна помощ за Техеран, под формата на разследваща информация, указване на военни цели за офанзива, и – доста евентуално – избрана военна помощ с оръжие. Така Русия, демонстрирайки обществено неутралитет, на процедура държеше в ръка личен коз, подготвена във всеки миг да заиграе наяве с Иран. Както Съединени американски щати, по този начин и Русия се оказаха в обстановка на взаимно надхитряне. Всяка от страните откровено разчиташе да измами другата, което стана основен фактор в по-нататъшното развиване на събитията.
Може би горното изяснява внезапната промяна на реториката на Тръмп по отношение на Русия. Той към този момент непосредствено съобщи, че Съединени американски щати не са неутрален медиатор и прикани Украйна да ускори ударите в дълбочина по обекти на съветската територия. С това в същото време се насочва сигнал към КНР, че Съединени американски щати се пробват да подходят във войната с тях „ от другата страна “. След неуспеха на интервенцията по отношение на Иран, в този момент Тръмп пристъпва към радикализиране на казуса с Украйна, с което притиска Русия до степен, в която Пекин би се принудил или да се дистанцира действително, или да поддържа Русия обществено, като изостави досегашната си амбивалентна позиция, оказала се печеливша без Китай да взе участие и без да заема страна.
Според логиката на вашингтонските стратези, ескалацията на украинския фронт би принудила КНР – в възходящия безпорядък – да преразгледа съюзническите си цели. Също по този начин, не е изключено двойката Кушнър-Уиткоф да дойде още веднъж в Москва не с обществен дневен ред, а закрито да предложи по-нататъшно реформиране на съветския енергодобив и износ, само че към този момент единствено съгласно американските ползи, с обещания и ултиматум за скорошно довеждане докрай на войната в Украйна.
Смисълът на това е Русия да ограничи експорта на енергоносители в КНР, като се сътвори спомагателен лост за напън по отношение на Пекин за негови възможни бъдещи геополитически отстъпки.
Тръмп сподели, че в джоба си има всевъзможни правила, и в случай че някой от тях не се нрави на някого, той е подготвен да извади различен. Държавният секретар Рубио разгласи, че на срещата в Анкоридж нямало контрактувани съглашения, а единствено обмяна на мнения. Лавров доста дипломатично му подсети, че преди срещата на Тръмп и Путин, в Кремъл е дошъл специфичният делегат на американския президент Уиткоф, с избрани и съгласувани с Тръмп оферти, а на самата среща в Анкоридж, на която са участвали и Рубио, и Лавров, и Уиткоф, Путин е чел от приготвения лист американските оферти, точка-по-точка, и след всяко едно е поглеждал към Уиткоф и е питал „ това по този начин ли е? “, а Уиткоф е потвърждавал.
Сложността за Кремъл се крие във обстоятелството, че в сегашната „ просвета на договорености “ изцяло липсва доверие и продължителност. Преговорите са единствено техническо-тактически инструмент за реализиране на по-далечни цели, за легитимация на политическите ходове на шахматната дъска, в която страните не се усещат обвързани да съблюдават договореностите, а всичко се трансформира в хода на играта.
Изводът е много обезпокоителен. При тези дадености, приключването на войната в Украйна към този момент е (почти) невероятно по дипломатически път, със остарялата школа на дипломацията, така наречен „ old school diplomacy “. Проблемите към този момент би трябвало да се вземат решение или до цялостна победа на една от страните, с други думи шах-и-мат, или с цялостно преформатиране на сегашните правила, или пък, нагледно казано, появяването на някакъв „ черен лебед “, който да обърне шахматната дъска и да накара играчите да преразгледат самата основа на досегашната си тактика.
Именно в сходна „ зона на несигурност “ се развива сегашната динамичност на събитията, където всяка последваща стъпка на която и да е от страните се преглежда като продължение на войната за нейното евентуално привършване, само че това привършване не може да се планува какво ще бъде. Проблемът на войната в Украйна е, че режимът там може да ескалира непрекъснато офанзивите с дронове по обекти в дълбочина в Русия, без изобщо да се опасява от следствията. Помощ за тези набези оказват Съединени американски щати и НАТО – с оръжия, разследваща информация и ориентиране посредством Палантир и Старлинк. Производството на дронове е изцяло изнесено отвън Украйна. Колкото и да усилва Москва своята Противовъздушна отбрана, това няма да помогне, ежедневният брой на дроновете на Украйна, нападащи Русия, към този момент е по-голям от броя на съветските дронове против цели в Украйна.
Засилва се и реториката и действителните дейности против Русия от страна на Западна Европа – закани към Калининград, тласкане на Зеленски да насочва закани към Беларус, пиратски дейности против „ сенчестия съветски флот “ за транспорт на нефт, помагане на Киев да създава лична балистика, законодателни дейности за присъединение на Молдова към Румъния (какво би станало с Приднестровието и съветската военна база там?) и прочие Украински дронове падат в Прибалтика и Полша, морски украински дрон се взриви в румънското пристанище в Констанца, морски украински дрон бе обезвреден край крайбрежията на гръцки остров. Обясненията на Рюте, Урсула и така нататък, че за това носи виновност Русия, към този момент не устоят на рецензия и вършат упоменатите за смях пред необятната аудитория.
И тъй като украинците на фронта понижават поголовно, като или умират, или дезертират и бягат на Запад, Зеленски изиска и някои европейски страни към този момент започнаха да постановат ограничавания при приемането на украински мъже в наборна възраст на своя територия. Оказа се истина мантрата, че Западът ще води война с Русия „ до последния украинец “. А след това, като свършат украинците? Западните оръжия и разследващи данни би трябвало да бъдат ръководени „ на терен “ от някого, кой ще е той? Нашите момчета и девойки? Или ще активизираме дежурните диванни коментатори във ФБ?
Подобна ескалация слага Москва пред доста сложен избор, който тя непрекъснато се опитваше да отсрочи във времето. Но това време непреклонно идва, към този момент ще е мъчно за Кремъл да имитира активност пред личното си население посредством „ пренасяне “ на алените линии. Путин до момента ловко лавираше – сред съюз с Китай, без Пекин да получава прекомерно доста (Пекин не крие апетитите си към ресурсите в Сибир), съблюдаване на прилична отдалеченост към проблемите в Близкия Изток, битка с подмолната англо-американска активност на Кавказ, двойствеността на Лукашенко, който се пробва да седне на два-и-повече стола, и прочие Но в този момент „ прозорецът на вероятното “ лавиране се стесни до рискова степен и би трябвало да се вземат смели решения.
Все повече стават въпросите към Кремъл от вида: за какво военните към този момент пет години не унищожиха мостовете на Днепър, кой им е забранил и по какви аргументи? Защо Съединени американски щати и НАТО вземат участие във войната посредством разузнаване и ориентиране на ракети в дълбочина на съветска територия, с което нарушават към момента съществуващите договорености за взаимна сигурност с Русия, а Русия, спазвайки тези контракти, уведомява авансово Съединени американски щати и НАТО за идните удари с балистика, като по този метод действително уведомява Украйна, която да се защищити от съветските удари? Кога Кремъл ще стартира да води война за страната си действително, а не както до момента с една – нагледно казано - вързана на гърба ръка? Ако досегашният хайлайф в Кремъл е „ омекнал “ от възрастта, дали да не бъде сменен с по-млади ръководители?
В класическата дипломация има една максима, че не би трябвало да притискаш събеседника/противника в ъгъла и да не му оставяш някаква алтернатива за излаз, тъй като по този начин рискуваш да получиш несъразмерен и непредвиден отговор, с тежки за теб и твоята страна последици. За страдание, не мога да направя оптимистична прогноза за бъдещото развиване на обстановката.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ