След операцията срещу Венецуела се появи удобната версия, че Николас

След интервенцията против Венецуела се появи комфортната версия, че Николас Мадуро е бил предаден от личното си обграждане, с цел да бъде „ избавена “ страната. Но има ли обстоятелства зад тази теза – или тя прикрива доста по-неприятна истина? В този публицистично-аналитичен прочит се разграничават доказуемото от спекулациите и се стига до парадокса на актуалната мощ: когато една империя може да вземе индивида, само че не и страната – и когато успеха без продължение се трансформира в граница.
Изкушението на огромната версия
Има моменти в историята, когато събитията са толкоз внезапни, толкоз необикновени и толкоз демонстративни, че човешкото схващане отхвърля да ги одобри в елементарния им тип. Тогава разсъдъкът стартира да търси „ скритата ръка “, „ дълбокия проект “, „ тайната договорка “. Не тъй като те безусловно съществуват, а тъй като истината – голата, грубата и баналната – е прекомерно неприятна.

Точно подобен е казусът с интервенцията против Венецуела и залавянето на нейния президент.

От първия миг се появи изкушението да се каже: „ Това не може да е било толкоз просто “ . Не може най-мощната страна в света да нахлуе в суверенна страна, да организира демонстративна интервенция, да изведе президента ѝ и да си тръгне – без вътрешна помощ, без изменничество, без сделки, без продажба.

И тогава се появи комфортната версия: Мадуро не е бил просто хванат – той е бил рискуван. Предаден от личното си обграждане, с цел да бъде избавена страната. Един човек против страната. Един знак против системата. Един водач против елита.

Версията звучи красиво. Дори благородно. И – най-важното – звучи рационално в свят, в който към този момент не имаме вяра на открита експанзия, а единствено на комплицирани сюжети.

Но точно тук стартира казусът.

Защото публицистиката, анализът и виновната журналистика не стартират от това какво звучи добре , а от това какво може да бъде потвърдено .

Преди да се впуснем в „ дълбоките версии “, би трябвало да създадем нещо надалеч по-неприятно: да отделим това, което знаем сигурно , от това, което желаеме да е правилно . Без това разграничаване всяка геополитика се трансформира в митология.
Какво знаем – и какво настойчиво не желаеме да признаем
Знаем следното – и това не предстои на сериозен спор:

Операцията е действителна.
Тя е доказана от голям брой самостоятелни източници.
Тя е осъществена без мандат на интернационалните организации.
Тя провокира остри реакции освен в Латинска Америка, само че и в Европа.
И тя сътвори голям юридически и политически проблем за самите Съединени щати.

Това е базата. Всичко останало е надстройка.

Но точно тук поражда когнитивният дисонанс. Ако интервенцията е толкоз проблематична, в случай че е толкоз рискована, в случай че е толкоз демонстративно противозаконна – по какъв начин тогава да си разбираем нейната „ лекост “? Как да приемем, че не е имало вътрешен пробив?

И тук стартира подмяната.

Липсата на всеобща опозиция се трансформира в „ доказателство за изменничество “.
Отсъствието на обществен безпорядък – в „ знак за сделка “.
А бързината – в „ симптом за вътрешно единодушие “.

Само че това са тълкования , не обстоятелства.

Нито една сериозна интернационална медия не разгласява доказателства за контракт сред американски представители и венецуелския хайлайф за предаването на Мадуро.
Нито един тестван източник не приказва за секрети договаряния, в които Мадуро се е готвел да „ съобщи страната “.
Няма документи. Няма изтекли стенограми. Няма свидетелства от първа ръка.

И това безмълвие не е инцидентно.

Когато няма доказателства, само че има мощно предпочитание за версия, се появява това, което в геополитиката е по-опасно от лъжата – правдоподобната небивалица .
Спекулацията за „ жертвания Мадуро “ – за какво е разумна, само че неверна
Нека бъдем почтени: версията, че обкръжението на Мадуро го е пожертвало, има вътрешна логичност . И тъкмо по тази причина е рискова.

Тя стъпва върху следното съмнение:
че венецуелският хайлайф е разумен, студен и циничен;
че схваща рестриктивните мерки на САЩ;
че е бил сигурен, че Вашингтон няма да тръгне към пълномащабна война;
и че е решил да даде „ утешителна премия “, с цел да резервира системата.

Проблемът е, че тази логичност проектира западен модел на мислене върху изцяло друга политическа просвета .

Венецуелският режим не е персоналистка тирания в класическия смисъл. Той е групова система за оцеляване , в която водачът е не просто политическа фигура, а гаранция за взаимна цялост . В подобен вид режими предаването на водача не стабилизира системата – то я унищожава от вътрешната страна.

Да предадеш Мадуро значи не „ да спасиш Венецуела “, а:
да легитимираш външна агресия;
да дадеш сигнал, че всяка последваща фигура е заменяема;
да разрушиш последната линия на вътрешна преданост.

Нито един боен хайлайф, който мисли в категории за оцеляване, не прави това непринудено.

И тогава остава въпросът: в случай че не е имало изменничество, в случай че не е имало договорка, в случай че не е имало „ жертване “ – какъв в действителност е бил клопката?
Истинският капан – не за Мадуро, а за Вашингтон
Истинската неточност в множеството мнения към Венецуела е, че не престават да гледат на случилото се като на тактическа интервенция . А тя не беше такава. Тя беше стратегическа проява , освен това проява с доста къс небосвод и доста дълга сянка.

Капанът не беше подложен от венецуелския хайлайф за да „ жертва “ президента си. Капанът породи от самоувереността на Вашингтон , от илюзията, че еднократният силов акт може да бъде трансфорат в устойчива политическа действителност.

С други думи – Съединени американски щати не бяха излъгани от Каракас. Те се самоизмамиха .

Във Вашингтон – и изключително в обкръжението на Тръмп – надви чувството, че в случай че интервенцията бъде бърза, зрелищна и относително „ чиста “, следствията ще се подредят сами. Че районът ще преглътне. Че Европа ще мърмори, само че ще одобри. Че Латинска Америка ще замълчи. Че Русия и Китай ще стачкуват риторично.

Но геополитиката не работи по този начин.

Това, което се случи след интервенцията, беше тъкмо противоположното . Не разпад на режима, а неговото консолидиране. Не изолираност на Венецуела, а моралното ѝ реабилитиране като „ жертва “. Не боязън измежду районните елити, а боязън от Съединени американски щати .

И точно тук се появява същинският абсурд:
Вашингтон получи това, което искаше – един човек.
Но загуби това, което му трябваше – опцията да трансформира силата си в ръководство .

Историята познава доста сходни случаи: когато империята взема признака, само че губи подтекста. И когато признакът се оказва тежест, а не трофей.
Защо версията за „ тайните договаряния “ не устоя
Тук би трябвало да се върнем към другата основна нечиста сделка: че през последните месеци е имало секрети диалози сред американски представители и хора от обкръжението на Мадуро, че се е готвела „ мека капитулация “, че Венецуела е била на крачка от договорка.

И още веднъж – това звучи правдоподобно. Но не е доказано.

В дипломатическата история тайните договаряния постоянно оставят следи. Дори когато са прикрити, изтичат фрагменти – посредством медии, посредством „ анонимни източници “, посредством следени течове. В случая с Венецуела такива следи липсват .

Липсват не тъй като са прикрити съвършено, а тъй като не са били водени в този тип .

Да, във Вашингтон е имало разисквания. Да, разнообразни американски п